Андре Мороа
Климати (15)

XV

През следващата седмица Миза ми телефонира.

— Зная, че сте сам — каза ми тя. — Одил ви е изоставала. Аз също съм сама. Дойдох при родителите си, защото трябва да направя някои покупки и да подишам малко парижкия въздух, но родителите ми ги няма и апартаментът е на мое разположение. Елате да се видим.

Помислих, че в разговор с Миза може би ще се откъсна малко от ужасните и безплодни мисли, сред които се блъсках, и обещах да отида още същата вечер. Тя ми отвори сама, прислужниците бяха излезли. Стори ми се много хубава, облечена бе в розова домашна дреха с голямо деколте по модел, взет от една рокля на Одил. Забелязах, че беше променила прическата си като тая на Одил. След бурята времето надвечер бе доста захладняло и Миза бе запалила огън в камината. Тя седна върху куп възглавници пред огъня. Аз седнах до нея и заговорихме за нашите семейства, за отвратителното лято, за Гандюма, за нейния съпруг, за Одил.

— Имате ли писмо от нея? — попита Миза. — На мен не ми е писала, не е хубаво от нейна страна.

Казах й, че съм получил две писма.

— Срещала ли се е с познати, ходила ли е в Брест?

— Не — отвърнах. — Брест е доста далеч от мястото, където е тя.

Но въпросът ми се стори странен. На ръката си Миза имаше гривна със зелени и сини изкуствени камъни. Казах й, че гривната ми харесва, и улових китката й, за да я видя отблизо. Тя се наклони към мен, прекарах ръка през кръста й — не се възпротиви. Усетих, че беше гола под розовата копринена дреха. Погледна ме изпитателно, тревожно. Наведох се към нея, намерих устните й и усетих до себе си двойната твърд на гърдите й както в деня, когато се борихме. Миза се отпусна назад и там, пред огъня, върху възглавниците, стана моя любовница. Не изпитвах никаква любов, но я желаех и си казвах: „Ако не я обладая, ще ме помисли за страхливец.“

Седнахме отново пред гаснещия огън. Държах ръката й, а тя ме гледаше щастлива и тържествуваща. Чувствувах се тъжен и ми се искаше да умра.

— За какво мислите? — попита Миза.

— Мисля за бедната Одил.

Тя настръхна. Две сурови бръчки се сбраха на челото й.

— Слушайте — рече тя, — обичам ви и не искам вече да говорите смешни неща.

— Защо смешни?

Поколеба се и дълго ме гледа.

— Наистина ли не разбирате, или се преструвате, че не разбирате?

Предчувствувах какво ще ми каже и знаех, че трябва да я спра, но исках да зная.

— Наистина не разбирам.

— А! — каза тя. — Аз мислех, че знаете, но премного обичате Одил, за да я оставите и дори да й заговорите за това. Често съм мислела да ви кажа всичко… обаче бях приятелка на Одил и ми беше трудно… Но каквото ще да става! Сега ви обичам хиляди пъти повече, отколкото обичам нея…

И тогава ми разказа, че Одил била от шест месеца любовница на Франсоа и че самата тя, Миза, била помолена от Одил да предава писмата им, за да не би пощенското клеймо от Тулон да привлече моето внимание.

— Разбирате колко ми беше неприятно, нали… Още повече че ви обичах… Не сте ли забелязали, че ви обичам от три години? Мъжете нищо не разбират. Но сега най-сетне всичко е наред. Ще видите, че ще ви направя щастлив. Вие заслужавате това, аз толкова се възхищавам от вас… Имате чудесен характер.

И тя ме обсипва с комплименти в продължение на няколко минути. Не изпитвах никакво удоволствие и си мислех: „Колко е фалшиво всичко това. Аз съвсем не съм добър! Не мога да се откажа от Одил… Какво правя тук? Защо държа тази жена през кръста?“ Ние седяхме все така един до друг в позата на щастливи любовници, а аз я мразех.

— Миза, как можете да измамите доверието на Одил? Това, което вършите, с отвратително.

Тя ме погледна изумено.

— А, това вече надминава всичко! Значи я защищавате?

— Да, не одобрявам вашата постъпка даже ако го правите заради мен. Одил е ваша приятелка…

— Беше. Не я обичам вече.

— Откога?

— Откакто обичам вас.

— Но аз мисля, че не ме обичате… Аз обичам Одил такава, каквато е (гледах Миза предизвикателно; тя трепереше), и когато се питам защо я обичам, трудно ми е да отговоря… Мисля, че защото никога не ми досажда, защото за мен Одил е животът, щастието.

Тя каза с горчивина.

— Много сте своеобразен!

— Може би.

Остана замислена известно време, после отпусна глава на рамото ми и каза с дълбока страст, която би трябвало да ме трогне, ако самият аз не бях толкова страстно влюбен и толкова заслепен:

— Е, добре, аз ви обичам и ще ви направя щастлив въпреки вашата воля… Ще ви бъда вярна, предана… Жулиен е в Гандюма, той не ми пречи. Можете дори, ако искате, да идвате и да ме виждате там, понеже всяка седмица той прекарва по два дни в Гишарди. Ще видите, вие сте отвикнали от щастието, аз ще ви възвърна навика.

— Благодаря — казах студено, — аз съм щастлив.

Тази сцена продължи до късно през нощта. Ние се държахме като любовници, действувахме като такива, но аз чувствувах как в мен се надига непонятна и дива ненавист. Все пак разделихме се нежно, с целувка.

Заклех се да не стъпя вече у нея, обаче ходех често през отсъствието на Одил. Миза проявяваше невероятна дързост и ми се отдаваше в салона, където всеки момент можеше да влезе някоя прислужница. Оставах при нея до два, до три часа сутринта и почти винаги мълчах.

— За какво мислите? — питаше ме тя непрекъснато, като се опитваше да се усмихва мило.

Мислех си: „Колко е неискрена с Одил!“, и отговарях:

— За вас.

Сега, като разсъждавам спокойно за тия неща, виждам, че Миза не беше лоша жена, но по онова време аз се отнасях зле с нея.