Андре Мороа
Климати (10)

X

От дълго време баща ми настояваше да замина за Швеция по работите на нашата хартиена фабрика. Купувахме дървесинната каша чрез търговски посредници. Несъмнено бихме могли да я получим на по-ниска цена, ако преговаряхме направо, но баща ми не беше много здрав, за да пътува. Не исках да тръгна без Одил, а тя нямаше никакво желание да дойде с мен. Нейният отказ ми се стори подозрителен, защото тя обичаше пътешествията. Предлагах й, ако не иска да пътува с влак през Германия и Дания, да отидем с параход от Хавр или Булон, нещо, което би трябвало да й достави удоволствие.

— Не — отговори ми тя, — вървете сам; Швеция не ме привлича, там е много студено.

— Съвсем не, Одил, Швеция е божествена страна… Пейзажи само за вас, самота, големи езера, опасани с борови гори, стари замъци…

— Така ли? Не, не ми се напуска Париж сега… Но щом баща ви настоява, вървете. Ще ви подействува добре да видите и други жени освен мен. Шведките са възхитителни, едри, светлоруси. Съвсем от вашия тип. Изневерете ми!

Най-после стана невъзможно да се отлага това пътуване. Признах смирено на Одил, че мисълта да я оставя сама в Париж, ме изпълва с ужас.

— Колко сте смешен! — каза тя. — Няма да излизам, обещавам ви. Имам много книги за четене и ще се храня у мама.

Заминах неспокоен и първите три дни бяха ужасни. През цялото дълго пътуване от Париж до Хамбург си представях как Одил приема в будоара си мъж, чието лице не виждах. Той й свири на пиано нейната любима музика. Представях си я усмихната и оживена, а лицето й разхубавено от щастливия израз, някога отреден само за мен, който исках да уловя, да заключа и да имам единствено за себе си. Кой от приближените й я беше задържал в Париж? Дали глупакът Берние или пък онзи американец Лансдел, приятелят на братята й? В Малмьо новият лакиран влак и чудноватостта на шарките му ме откъснаха най-сетне от мрачните ми мисли. В Стокхолм получих писмо от Одил. Любопитно нещо бяха нейните писма; пишеше като малко момиче: „Много съм спокойна. Нищо не правя. Вали дъжд. Чета. Препрочетох «Война и мир». Обядвах у мама. Идва майка ви.“. И така нататък, все с къси изречения. Те нищо не ми казваха, но кой знае защо, а може би именно поради празнотата и наивната си простота, ми подействуваха успокоително.

През следващите дни чувството на успокоение се засили. Интересно, тук обичах Одил повече, отколкото в Париж. Представях си я сериозна, малко отпусната, да чете легнала, а до нея ваза, в която сигурно имаше хубав карамфил или роза. И тъй като въпреки лудостта си мислех доста трезво, казвах си: „Защо не страдам? Би трябвало да се чувствувам нещастен. Не зная нищо за нея, а тя е свободна и ми пише каквото си ще“. Разбрах, че отсъствието, макар, както вече знаех, да избистря любовта, в същото време приспива ревността, защото, освобождавайки ума от всички дребни факти, от всички наблюдения, върху които той е свикнал да гради опасните си и ужасни построения, привежда към спокойствие и почивка. Предстоящите сделки ме принудиха да пътувам из шведската провинция; отсядах в именията на собственици на обширни гори; поднасяха ми местни питиета, хайвер, пушена сьомга; жените излъчваха студен, кристален блясък, случваше се по цели дни да не мисля за Одил и за нейните постъпки.

Запазил съм най-жив спомен за една вечер. Бях в едно имение в околностите на Стокхолм и след вечеря домакинята ми предложи да се поразходим из парка. Увихме се в кожи. Въздухът беше леденостуден. Едри прислужници отвориха една врата от ковано желязо и ние се озовахме на брега на заледено езеро, което слабо блестеше на нощното слънце. Жената до мен беше очарователна, весела. Малко преди това беше ми изсвирила някои прелюдии с толкова прелест, че се бях просълзил. За един кратък миг изпитах необикновено щастие. Казах си: „Колко е хубав светът и колко е лесно да бъдеш щастлив!“.

Завърнах се в Париж и призраците отново се появиха. Разказите на Одил за дългите й дни, прекарани в усамотение, бяха така оголени, че пораждаха най-мъчителни предположения при запълването на обширните празни места.

— Какво правихте през цялото това време?

— Ами нищо. Почивах, мечтах, четох.

— Какво четохте?

— Нали ви писах: „Война и мир“.

— Все пак не сте прекарали петнадесет дни в препрочитане на един роман!

— Не, правих и други работи: подредих си чекмеджетата, книгите, отговорих на стари писма, ходих у шивачки.

— А с кого се срещахте?

— С никого. Нали ви писах — с майка ви, с мама, с братята ми. С Миза. Освен това много свирих.

Пооживи се и ми заговори за испанската музика, за Албениц, за Гранадос, които сега опознаваше.

— Ще трябва, Дики, да ви заведа да чуете „Чиракът магьосник“… Толкова е задълбочено!

— Върху баладата на Гьоте е изградено, нали?

— Да — отговори Одил с оживление.

Аз я загледах. Откъде знаеше тази балада? Знаех, че никога не е чела Гьоте. С кого е била на концерт? Тя прочете на лицето ми тревогата.

— Но то беше писано в програмата!