Андре Мороа
Климати (9)

IX

Два месеца по-късно Миза се сгоди. Одил каза, че не одобрява избора й. Намираше този Жулиен Годе твърде посредствен. Млад инженер, току-що завършил и, както се изразяваше господин Мале, „още без положение“. Миза по-скоро изглеждаше, че се старае да го обикне, отколкото наистина да го обича. Той обаче беше много влюбен. И понеже баща ми от известно време търсеше директор за новооткрития си клон на книжната фабрика в Гишарди, близо до Гандюма, реши, щом узна за женитбата на Миза, да вземе на служба съпруга й. Тази идея не ми допадна напълно — нямах вече доверие в Миза, обаче Одил, която много обичаше да услужва, да доставя удоволствие, благодари на баща ми и веднага предаде предложението.

— Внимавайте — казахи аз, — изпращате Миза да живее в Лимузен и се лишавате от нея в Париж.

— Да, зная, но го правя заради нея, а не заради себе си. Впрочем ще бъдем заедно през време на тия ужасни престои в Гандюма, което за мен е особено ценно, а когато тя има желание да дойде в Париж, може винаги да отседне у родителите си или у дома… Пък и това момче все пак трябва да си намери работа и ако не го вземем ние, ще отведе Миза в Гренобъл или в Кастелнодари.

Миза и съпругът й приеха веднага и Одил лично замина за Гандюма да им търси жилище и да ги препоръча на местните жители. Тази черта на Одил — да се жертвува с готовност за приятелите си, не съм още достатъчно изтъквал.

Мисля, че заминаването на Миза представляваше за нас нещастие, защото в резултат Одил незабавно се свърза с една компания, която никак не ми харесваше. Преди да се оженим, Одил често излизала с младежи; водили я на театър, пътувала понякога с братята си и техни приятели. Когато се сгодихме, тя ми призна всичко това съвсем честно и каза, че не ще може да се откаже и занапред от тия развлечения. Тогава аз я желаех повече от всичко на света и й отговорих чистосърдечно, че намирам това за естествено и няма да се противопоставя на приятелските й връзки.

Колко несправедливо и абсурдно е да се държат хората отговорни за техните обещания! Обещавайки, нямах ни най-малка представа какво ще почувствувам, когато видя друг мъж, посрещнат със същата усмивка, със същия поглед, които толкова обичах. Може да се учудите, ако ви кажа, че страдах също и от посредствеността, на повечето от тези нейни приятели. Би трябвало това да ме успокои; напротив — то ме оскърбяваше. Когато човек обича една жена, както аз обичах своята, любовта му украсява всичко, свързано с образа й, с въображаеми качества и добродетели и както градът, където я е срещнал, му се струва по-хубав, отколкото е в действителност, и ресторантът, където е вечерял с нея — най-добър от всички, така и съперникът, макар и омразен, получава същия ореол. Ако тайнственият композитор на нашето съществование ни оставеше да чуем отделно темата на Съперника, мисля, че тя би звучала почти както темата на Рицаря, само че иронично и изопачено. На нас ни се иска да видим в този враг достоен противник, затова от всички разочарования, които една жена може да ни донесе, най-голямото е разочарованието чрез съперника. Пак бих бил ревнив, но не и изненадан, ако заварех край Одил най-забележителните мъже на нашето време. Виждах я обаче заобиколена от млади хора, които, обективно изразено, макар и да не бяха по-посредствени от много други, положително не я заслужаваха, пък тя не беше ги подбирала.

— Одил — казах й веднъж, — защо кокетничите? Разбирам някоя грозна жена да иска да изпита силата си, но вие… В тая игра вие печелите веднага. Жестоко е, мила, нечестно е… А и изборите ви са странни… Например срещате се постоянно с този Жан Берние… Но какво намирате в него? Грозен е, прост е…

— Забавлява ме.

— Как може да ви забавлява! Вие сте изящна, имате вкус. Шегите му са такива, каквито не съм чувал, откакто съм излязъл от казармата. Аз не бих посмял да ги кажа пред вас…

— Сигурно имате право; той е грозен, може би е и простак (макар че аз не мисля така), но обичам да го виждам.

— Най-сетне, да не би да сте влюбена?

— Ах, боже опази! Да не сте полудели? Не мога дори да си представя, че ще ме докосне, прилича ми на плужек.

— Скъпа моя, вие може би не го обичате, но той ви обича — това личи. Правите нещастни двама мъже — него и мен. Защо?

— Вие мислите, че всички са влюбени в мен… Не съм чак толкова хубава…

Тя произнасяше това с такава очарователна кокетна усмивка, че аз също се усмихвах и я прегръщах.

— Значи ще го виждате по-рядко, нали, мила?

Тя пак придобиваше недостъпен вид.

— Не съм казала такова нещо.

— Не сте казали, но аз го искам… Какво ви струва? А на мен ще направите удоволствие. Пък и сама казвате, че ви е безразличен…

Тя като че ли се поколебаваше, замисляше се и казваше със смутена усмивка.

— Не зная, Дики, мисля, че не мога другояче… Забавлява ме.

Бедната Одил! Така наивна, така искрена изглеждаше, като казваше това! Тогава й доказвах с помощта на моята безполезна и ужасна логика, че е лесно „да се постъпва и другояче“.

— Заблуждавате се — казвах й аз, — като се приемате такава, каквато сте, сякаш ние получаваме характера си напълно завършен. Та човек може да измени характера си, да го поправи!…

— Тогава изменете своя.

— Готов съм да опитам. Но помогнете ми, като опитате и вие също.

— Не, казвала съм ви много пъти, че не мога, пък и не искам да опитвам.

Като си мисля за това вече далечно минало, питам се дали някакъв дълбоко скрит инстинкт не й подсказваше това поведение. Ако се беше променила, както исках, дали щях да продължавам да я обичам толкова? Щях ли да търпя постоянното присъствие на това суетно същество, ако подобни сцени не прогонваха скуката и на двама ни? Впрочем не е вярно, че тя никога не направи опит. Одил не беше лоша. Виждайки, че съм нещастен, тя беше готова на всичко, за да ме облекчи, но гордостта и слабостта й бяха по-силни от добротата й, затова животът й си оставаше същият.

Научих се да познавам това, което наричах нейния „завоевателен вид“ — веселост с половин тон над нормалната, очите по-блестящи, лицето по-красиво и обичайната отпадналост изчезнала. Когато някой мъж й харесваше, разбирах го преди нея. Беше ужасно… Понякога си спомнях думите й във Флоренция: „Бях прекалено слаба и може би сте се опасявали, че след като се ожените за мен, поведението ми ще стане твърде леко“.

Когато размишлявам за онова нещастно време, а това все още ми се случва често, най-много ме натъжава мисълта, че въпреки кокетството си Одил ми беше вярна и с малко умение бих могъл да запазя любовта й. Но не беше лесно да знаеш как да постъпиш с Одил. Нежността й досаждаше и предизвикваше у нея резки враждебни противодействия. Заплахите биха я довели до необуздани постъпки.

Една от най-постоянните черти в характера й беше склонността към опасностите. За нея нямаше по-голямо удоволствие от това да пътува с яхта в бурно море, да се надбягва с кола по трудна обиколка, да прескача с кон високи препятствия. Заобикаляше я цяла банда от смели млади самци, но изглежда, че никой не беше предпочетен пред другите и всеки път, когато ми се удаваше да доловя техните разговори, виждах, че тонът им беше тон на спортно другарство. Впрочем сега притежавам (ще ви обясня как) много писма, адресирани до Одил от тези момчета, всички показват, че тя е допускала тон на сантиментална шеговитост, но на никого не е отстъпила.

„Странна Одил — пише един от тях, — тъй луда и същевременно тъй целомъдрена. Прекалено целомъдрена за мен.“

А друг, едно сантиментално и религиозно англичанче, пише: „Тъй като е сигурно, мила Одил, че никога няма да ми принадлежите на този свят, надявам се да бъда с вас на другия“.

Но всички тези неща узнах много по-късно, а навремето не можех да повярвам в невинността на този свободен живот.

За да бъда напълно справедлив към нея, трябва да добавя още една пропусната подробност. В началото на нашия брак тя се опита да ме въведе в кръга на старите си и нови познанства и на драго сърце би споделила всичките си приятели с мен. С англичанина, за когото споменах, се запознахме през първото си лято в Биариц. Забавляваше Одил, като й даваше уроци по банджо, тогава още нов инструмент, и й пееше негърски песни. После, на заминаване, искаше непременно да й подари банджото, нещо, което ме ядоса. След две седмици тя ми каза:

— Дики, получих писмо от малкия Дъглас, написано на английски. Искате ли да го прочетете и да ми помогнете да му отговоря?

Не зная какъв демон ме завладя, та й казах, едва сдържайки гнева си, че се надявам, че тя няма да отговори на писмото и че Дъглас е един малък досаден глупак. Това не беше вярно; Дъглас беше добре възпитан, приятен човек и преди женитбата ми щеше много да ми хареса. Но вече бях свикнал да смятам, че жена ми все нещо крие. Щом откриех в думите й някаква тъмна точка, построявах цяла дълбокомислена теория, за да си обясня защо тя оставя тая точка неясна. Изпитвах болезнена радост, сладостна болка при мисълта, че съм я уловил в лъжа. Обикновено нямам силна памет, но щом се касаеше за това, което е казала Одил, паметта ми ставаше изумителна. Запомнях всяка нейна думица, сравнявах, претеглях. Случваше се да й кажа. „Как, пак сте били на проба за костюма? Та това е четвъртата проба! Вие ходихте вече във вторник, четвъртък и събота миналата седмица.“ Тя ме поглеждаше, усмихваше се без всякакво стеснение и отговаряше: „Имате дяволска памет“. Оставах едновременно засрамен, че съм разкрит, и горд, че съм разкрил хитрината. Впрочем моите разкрития бяха излишни, тъй като никога не пристъпвах към действие, нито желаех това, а загадъчното спокойствие на Одил не даваше повод за сцени. Бях нещастен и същевременно и крайно заинтригуван.

 

 

Имаше нещо, което ме възпираше да бъда груб и например да забраня на Одил да се среща със своите приятели; това беше обстоятелството, че сам откривах до какви смешни заблуждения ме отвеждаха моите отчаяни умозаключения. Спомням си например, че няколко седмици наред тя се оплакваше от главоболие, от умора и ми казваше, че иска да прекара известно време на село. Аз самият не можех по онова време да се откъсна от Париж и дълго не й разрешавах да замине сама. Забележете, че никак не съзнавах егоизма си и отказвах да призная, че е болна.

Най-после ми хрумна хитрата идея да й разреша да отиде в Шантийи, както настояваше, а аз да я изненадам на следващата вечер. Ако нея заваря сама (а в това бях сигурен), поне ще зная най-сетне нещо положително и главно ще мога да действувам, да я изоблича, да я напусна (защото вярвах, че желая това, но се лъжех). Тя замина. На другия ден наех кола (тъй като предвиждах драма, не исках шофьорът ми да присъствува на нея) и тръгнах след вечеря за Шантийи. Насред пътя заповядах на шофьора да кара обратно за Париж, но след три километра, разяждан от остро любопитство, пак го накарах да се върне към Шантийи. В хотела попитах за стаята на Одил. Не искаха да ми я кажат и това ми се стори ясно доказателство. Показах документите си, доказах, че съм съпругът й, и най-сетне един прислужник ме заведе. Заварих я сама, заобиколена с книги, написала безброй много писма. Но дали не беше организирала тази инсценировка?

— Колко далеч отивате! — ми каза тя съжалително. — Какво си мислите, от какво се опасявате?… Че съм с някой мъж?… Не можете да разберете, че желая чисто и просто да бъда сама. И ако искате да знаете, казано съвсем откровено, точно вас не искам да виждам няколко дни. Толкова ме изморявате с подозренията, със страховете си, че съм принудена да следя всяка своя дума, да внимавам да не си противореча като обвиняем пред следовател… Тук прекарах един много приятен ден, четох, мечтах, спах, разхождах се из гората. Утре ще отида в замъка да видя миниатюрите. Както виждате, всичко е съвсем просто!

Но аз вече си мислех: „Сега, след този успех, тя ще се успокои и следния път, без да се опасява от нищо, ще повика любовника си“.

Ах, този любовник, колко съм се опитвал да си го представя! Изграждах го от всичко недоизказано в мислите и думите на моята жена. Бих станал невероятно ловък в анализиране на казаното от Одил. Отбелязвах всички нейни по-тънки мисли, за да ги отдам като заслуга на непознатия. Помежду ни се бяха установили особени отношения. Признавах й всичко, каквото мислех за нея, дори най-строгите си преценки. Тя ме слушаше със снизходително внимание, малко ядосана, но поласкана, загдето е предмет на толкова голям интерес.

Продължаваше да не се чувствува добре и си лягаше много рано. Почти всички вечери прекарвах до леглото й. Странни и много приятни вечери! Обяснявах й недостатъците на нейния характер, а тя ме слушаше усмихната, после ми подаваше ръка и казваше:

— Горкият Дики, колко тревоги за едно нещастно малко момиче, зло, глупаво, горделиво, кокетно… Защото съм такава, нали?

— Никак не сте глупава — отговарях, — не сте много умна, но имате удивителна интуиция и много добър вкус.

— А! — отвръщаше тя. — Имам вкус… Все пак имам нещо. Слушайте, Дики, намерих прекрасни английски стихове. Ще ви ги прочета.

Нейният тънък природен вкус рядко я насочваше към нещо посредствено, но в самия подбор на стиховете, които ми четеше, установявах с учудване и безпокойство склонност към любовта, дълбоко познаване на страстта и понякога желание за смърт. Спомням си най-вече една строфа, която често повтаряше:

From too much love of living,

From hope and fear set free,

We thank with brief thanksgiving

Whatever gods may be

That no life lives for ever;

That dead men rise up never;

That even the weariest river

Winds somewhere safe to sea.

 

Отхвърлили прекалената любов към живота,

освободени от надежди и страхове,

отдаваме кратка благодарност

на боговете, каквито и да са те,

за това, че животът не е вечен,

за това, че дори и най-морната река

накрая стига до морето…

— The weariest river… — повтаряше често Одил. — Най-морната река, много ми харесва това… Аз съм, Дики, най-морната река… И полека-полека отивам към морето.

— Глупости! — възмущавах се аз. — Вие сте въплъщение на самия живот.

— О, така изглеждам! — казваше тогава Одил със смешно-тъжна гримаса. — Но аз съм една много уморена река.

Когато се разделяхме след такава вечер, казвах:

— Всъщност аз ви обичам много, с всичките ви недостатъци, Одил.

— И аз също, Дики — отговаряше тя.