Андре Мороа
Климати (8)

VIII

Опитах се да ви предам въведението, първата изява, още полузаглушена от други по-силни инструменти, на темата, върху която се построи недовършената симфония на моя живот. Видяхте Рицаря, Циника, а може би доловихте в тая глупава история с мебелиста, която от добросъвестност не пожелах да премълча, първия далечен зов на Ревността. Сега бъдете снизходителна и се помъчете да не съдите, а да разбирате. Трябва да направя едно мъчително усилие, за да продължа моя разказ, обаче искам да бъда точен. Искам, защото сега се смятам за излекуван и ще се постарая да говоря за лудостта си безпристрастно като лекар, който сам е имал припадъци на лудост и след това ги описва.

Има болести, които започват бавно, с леки, съгласуващи се неразположения; други избухват някоя вечер със силна треска. У мен ревността беше внезапна и ужасна болест. Днес, вече успокоен, търся да открия причините й и ми се струва, че са многобройни. На първо място голямата ми любов и естественото желание да запазя за себе си и най-малките частици от ценното вещество, каквото бяха за мен времето на Одил, думите й, усмивките й, погледите й. Но то не беше най-главното, защото, когато Одил ми принадлежеше изцяло (например, ако някоя вечер оставахме сами вкъщи или пътешествувахме два-три дни), тя се оплакваше, че се занимавам много повече с книгите или с мислите си, отколкото с нея. Само в присъствието на други аз желаех да я имам за себе си — чувство, изпълнено с гордост, гордост прикрита, замаскирана със скромност и сдържаност, присъща на нашето семейство. Исках да властвувам над мислите на Одил, както в долината на Лу властвувах над водите, горите, над машините, където се плъзгаше бялата хартиена каша, над селските хижи, над работническите къщурки. Исках да зная какво става в тая малка къдрава главичка, както знаех всеки ден от ясно напечатаните отчети, пристигащи от Лимузен, колко килограма ватманова хартия е останала и какво е било през последната седмица дневното производство на завода.

От болката, която се събужда при натиска върху тая точка, чувствувам, че там е бил центърът на злото, в това изострено интелектуално любопитство. Не допусках, че не го разбирам. Обаче да се разбере Одил, беше невъзможно и мисля, че никой мъж (ако я е обичал) не би могъл да живее с нея, без да страда. Мисля дори, че ако тя беше друга, никога не бих узнал какво е ревност (защото човек не се ражда ревнив; той притежава само възприемчивост към тази болест), но Одил по самата си природа, без да го желае, постоянно държеше изострено любопитството ми. За мен и за всички мои близки събития, случили се в един ден, бяха и точно очертани и при достатъчна добросъвестност всички фрази, всички елементи на разказа се подреждаха един след друг така точно, че не оставяха място за никакво съмнение. През съзнанието на Одил обаче те добиваха смътни и мъгляви очертания.

Не искам да останете с впечатление, че тя умишлено прикриваше истината. Нещата бяха много по-сложни: за нея думите, фразите имаха малка стойност. Красива беше като блян и прекарваше живота си в блян. Казах ви преди малко, че Одил живееше най-вече с настоящето. Когато имаше нужда от тях, измисляше си миналото и бъдещето, после забравяше своите измислици. Ако беше искала да мами, би се старала да съгласува думите си, да им придаде поне привидна достоверност, но никога не си направи този труд. Противоречеше си в едно и също изречение. Като се завърнах веднъж от завода в Лимузен, попитах я:

— Какво правихте в неделя?

— В неделя ли? Не си спомням. Ах, да, бях много изморена и цял ден лежах.

След пет минути заговорихме за музика и тя изведнъж възкликна:

— Ах, забравих да ви кажа — в неделя на концерта чух този валс от Равел, за който ми бяхте говорили. Много ми хареса.

— Но, Одил, давате ли си сметка какво говорите? Това е лудост… Все пак трябва да знаете дали в неделя сте били на концерт, или в леглото… и не допущате, че мога да повярвам и на едното, и на другото.

— Не ви карам да вярвате. Когато съм уморена, казвам каквото ми дойде. Сама не се чувам.

— Най-сетне опитайте се сега да си спомните какво сте правили в неделя. Лежахте ли, или ходихте на концерт?

Тя се смути за момент, после каза:

— Не зная вече. Вие ме обърквате, когато си придадете тоя инквизиторски вид.

След такива разговори се чувствувах много нещастен — неспокоен, възбуден, не можех да заспя и прекарвах по цели часове в опити да си представя с помощта на някои малки, изтървани от нея думички как в действителност е прекарала деня. През ума ми минаваха всички опасни нейни познати, които знаех, че са изпълвали моминския й живот. Що се отнася до нея, тя съвсем леко забравяше такива сцени, както и всичко останало. Сутринта я оставях сърдита, мълчалива, а вечер я заварвах весела. Пристигах, готов да й кажа: „Слушайте, скъпа, вече не може така. Ще трябва да помислим да се разделим. Не го желая, но тогава се налага да направите малко усилие и да бъдете друга“. Посрещаше ме младо момиче в нова рокля, целуваше ме и казваше: „Знаете ли, Миза телефонира. Взела е три билета за театър «Льовр» и тая вечер ще гледаме «Куклен дом»^[1].“ И аз от слабост и от любов приемах тази невероятна, но утешителна фикция.

Бях премного горд, за да се издам, че страдам. Най-вече родителите ми не биваше да го узнаят на никаква цена. Само двама души като че ли отгатнаха какво ставаше през тая първа година. Едната беше братовчедка ми Рене — нещо, което особено ме учуди, защото рядко я виждахме. Тя водеше независим живот и дълго време възмущаваше нашето семейство не по-малко от моята женитба. Във Вител, където всяка година чичо Пиер отиваше на лечение, тя се беше запознала с един парижки лекар и неговата жена и се беше привързала към тия хора. Рене открай време си е била доста непокорно момиче, а от зрелостта си насам стана направо враждебна към порядките в семейство Марсена. Свикна да прекарва в Париж у новите си приятели все по-дълго и по-дълго. Доктор Прюдом, богат човек, не упражняваше професията си, а правеше изследвания върху рака; жена му работеше с него. Рене беше наследила от баща си (с когото не се разбираше, защото приличаше на него) вкус към добре изпипаната работа. Бързо се приспособи към средите на учени и лекари, където я въведоха нейните приятели. На двадесет и една годишна възраст тя поиска от баща си да й даде нейната зестра и позволение да живее в Париж. Няколко месеца беше скарана с нашето семейство. Но родът Марсена твърде много държеше на илюзорната неразрушима любов между родители и деца, за да понася дълго действителното безразличие. Когато чичо Пиер се убеди, че решението на дъщеря му е твърдо, той отстъпи, за да възстанови мира. От време на време изпадаше в яростни кризи, все по-краткотрайни обаче. Тогава молеше дъщеря си да се омъжи. Тя отказваше и заплашваше да не стъпи вече в Шардьой; тогава чичо и чинка, изплашени, обещаваха да не повдигат повече този въпрос.

Рене присъствува на моя годеж и същия ден изпрати на Одил една прекрасна кошница с бели лилии. Спомням си, че останах изненадан — нейните родители ни бяха направили хубав подарък, защо бяха тези цветя? Няколко месеца по-късно вечеряхме заедно с нея у чичо Пиер и аз на свой ред я поканих у нас. Беше много сърдечна с Одил и ме заинтересува силно с разказите за пътуванията си. Откакто бях прекъснал дружбата с повечето от бившите си приятели, не бях водил такива сериозни и съдържателни разговори. На тръгване я изпратих до вратата. „Колко е красива жена ти!“ — каза тя с искрено възхищение. После ме погледна тъжно и добави: „Щастлив ли си?“ с тон, от който разбрах, че не вярва в това.

Другата жена, която вдигна за миг завесата пред мен, беше Миза. Само за няколко месеца държанието й странно се измени. Струваше ми се, че сега търси много повече моето приятелство, отколкото това на Одил. Една вечер, когато Одил беше болна и лежеше (тя прекара един след друг два неволни аборта и вероятността да имаме деца ставаше много съмнителна), Миза дойде да я види; тя седна до мен на дивана до краката на леглото. Бяхме много близо един до друг и почти скрити зад високата табла на кревата, та легналата Одил виждаше само главите ни. Внезапно Миза се притисна до мен и ме улови за ръката. Останах толкова изненадан, че и досега се чудя как Одил не го забеляза по израза на лицето ми. Отстраних се, но неохотно, и вечерта, когато изпращах Миза, с неочакван и неволен порив леко я целунах. Тя не се дръпна. Казах й:

— Не бива така. Горката Одил…

— О, Одил! — рече тя и вдигна рамене.

Това не ми хареса и оттогава станах много студен с Миза, но бях и разтревожен, защото се питах дали това „О, Одил!“ не означаваше: „Одил не заслужава да се безпокоиш за нея“.