Андре Мороа
Климати (7)

VII

Одил се срещаше най-често с Миза. Всяка сутрин си говореха по телефона, понякога повече от час, а след обяд излизаха заедно. Аз поощрявах тази дружба, защото запълваше безопасно времето на Одил в мое отсъствие. Беше ми дори приятно да виждам в неделен ден Миза у дома, а когато имах случай да направя с Одил на няколко пъти кратки пътувания по за два-три дни, сам предложих да вземем и приятелката й. Ще се опитам да ви обясня чувствата, които ме ръководеха, за да можете да разберете после странната роля на Миза в моя живот. Все още предпочитах, както през първите седмици на нашия брак, да бъда сам с Одил, но то беше по-скоро някакъв смътен страх от това което новите лица щяха да внесат отколкото от удоволствие. Не че я обичах по-малко, но знаех, че общуването ни ще бъде винаги ограничено, а истински сериозните разговори тя ще посреща с апатична готовност. Вярно е, че в замяна на това на мен започна да ми харесва това бъбрене, малко глупаво, но и малко тъжно, лековато и грациозно — тези „беседи“, които всъщност бяха истинските разговори на Одил, когато биваше естествена. Обаче Одил ставаше съвсем истинска само пред Миза. Когато разговаряха, проличаваше детинската страна на техния ум, нещо, което много ме забавляваше, а ме и трогваше, защото ми показваше каква е била Одил като малко момиченце. Възхитих им се една вечер в хотела в Диеп, когато се караха като деца и накрая Одил хвърли върху главата на Миза една възглавница и извика:

— Лошо момиче!

В мен се пораждаше и друго неясно чувство, неизбежно, когато някоя млада жена се намеси по силата на обстоятелствата, а не поради любов, в ежедневието на един мъж. През време на пътуванията ни аз станах интимен с Миза почти като с любовница, защото близостта й с Одил налагаше и моята. Един ден при спор за женската физическа сила тя ме предизвика. Поборихме се и аз я повалих, после се надигнах малко засрамен.

— Какви деца сте! — рече Одил.

Миза остана дълго време легнала на земята, като ме гледаше втренчено.

Впрочем тя беше единственият човек, който ние с Одил приемахме вкъщи с еднакво удоволствие. Алф и Бертран вече почти не идваха, пък и аз не съжалявах твърде за това. Много бързо възприех към приятелите си същото отношение, каквото и Одил. Като я слушах да разговаря с тях, някак странно се раздвоявах. Виждах я с техните очи и преценявах, че говори с неподобаваща лекота за сериозни неща. Същевременно обаче започнах да предпочитам нейните лудории пред теориите на моите приятели. Така аз се срамувах от жена си пред тях и се гордеех с нея пред себе си. Когато си отиваха, казвах си, че все пак Одил ги превъзхожда чрез по-непосредствената си връзка с живота.

Одил не обичаше моите родители, а и аз не обичах много нейните. Майка ми се опита да я посъветва относно избора на мебелите, начина й на живот, задълженията й на млада жена, но Одил понасяше най-малко от всичко съветите. Когато говореше за семейство Марсена, тя възприемаше оскърбителен за мен тон. В Гандюма аз скучаех, смятах, че там човек жертвува всички земни удоволствия заради един семеен ред, чийто свещен произход съвсем не беше доказан, но все пак се гордеех със строгите традиции на рода си. Животът в Париж, където един Марсена не представляваше нищо, би трябвало да ме излекува от манията да отдавам толкова значение на тези традиции, но както ония малки религиозни общества, пренесени във варварски страни, гледат милиони хора около тях да се кланят на други богове, без тая гледка да смущава тяхната вяра, така и ние от рода Марсена, пренесени сред един езически свят, запазвахме спомена за Лимузен и за нашето величие.

Даже баща ми, който се възхищаваше от Одил, не можеше да не се дразни. Не го показваше, защото беше прекалено добър и прекалено въздържан, но аз познавах свенливостта му, която също бях наследил, и знаех колко го измъчва тонът на Одил. Щом имаше някакъв повод за съмнение или гняв, тя се изказваше невъздържано и после го забравяше. Не така ни бяха учили нас, Марсена, да общуваме с хората. Когато Одил ми казваше: „Майка ти идвала в мое отсъствие и си е позволила да прави забележки на прислугата. Ще й телефонирам, че не разрешавам такова нещо…“, аз я умолявах да почака:

— Слушайте, Одил, по начало сте права, но не й го казвайте лично; само ще я разсърдите. Оставете на мен или пък, ако искате (и така ще бъде дори по-добре), помолете леля Кора да предаде на мама, че сте казали, че…

Одил прихваше да се смее.

— Не си давате сметка — казваше тя — колко е смешно цялото ви семейство… Но в същото време е и ужасно… Да, Дики, ужасно е, защото почвам да ви обичам по-малко, когато виждам, че всъщност всички тия хора са ваши карикатури. Знам, че по природа не сте такъв, но сте белязан от тях.

Първото лято, прекарано в Гандюма, беше твърде мъчително. У нас се обядваше точно в дванадесет часа и дори през ум не ми е минавало, че мога да накарам баща си да чака. Но Одил вземаше някоя книга на поляната или отиваше да се разхожда по брега на реката и забравяше часа. Гледах как баща ми крачи напред-назад из библиотеката и изтичвах да обиколя парка, за да намеря жена си. Връщах се запъхтян, без да успея да я открия, и тогава я виждах да пристига отнякъде спокойна, усмихната, щастлива, че се е пекла на слънце, а когато започвахме обяда в мълчание, за да й изразим неодобрението си, което можеше да бъде само мълчаливо и косвено (тъй като бяхме от рода Марсена), тя ни гледаше с усмивка, пълна с присмех и предизвикателство.

У Мале обядвахме веднъж в седмицата. Там положението беше съвсем обратно — там аз се чувствувах наблюдаван и оценяван. Обедите не бяха тържествено — церемониални; братята на Одил ставаха да донесат хляб; господин Мале говореше за нещо прочетено, не успиваше да го предаде точно и ставаше да го търси в книгата. Разговорът течеше съвършено свободно. Не ми беше приятно да слушам господин Мале да засяга пред дъщеря си неприлични теми. Знаех колко е глупаво да се придава значение на такива дреболии, но от моя страна то не беше укор, а само тежко впечатление. В дома на Мале не се чувствувах добре, климатът не ми допадаше. Сам не се харесвах, съзнавах, че съм скован, скучен, упреквах се, загдето не съм приказлив, но още повече се затварях в себе си.

Но както у Мале, така и в Гандюма притесненията ми бяха само повърхностни, защото все още изпитвах огромното щастие да виждам как Одил живее. Седнал срещу нея на някоя вечеря, не можех да се въздържа да не я гледам, тя сияеше с белия блясък на светлината. Напомняше ми красив диамант на лунна светлина. По онова време почти винаги се обличаше в бяло и у дома се заобикаляше с бели цветя. Това й отиваше. Каква чудновата смесица беше Одил от непорочност и загадъчност! Вярвах, че живея до дете, но понякога в присъствието на друг мъж долавях с изненада в погледа й отблясъка на неизвестни за мен чувства и сякаш дочувах далечния ропот на сган от диви страсти.