Андре Мороа
Климати (6)

VI

И все пак още на следния ден аз изпитах първия шок, който накърни с лека драскотина прозрачния кристал на моята любов. Нищожен случай, обаче предвестник на всичко, което щеше да последва. Бяхме у тапицера, поръчвахме мебели. Одил избра пердета, които ми се видяха скъпи. Поспорихме малко, съвсем приятелски, и тя отстъпи. Продавачът, хубаво момче, енергично взе страната на жена ми и ме ядоса. На излизане зърнах в едно огледало как той и Одил си размениха погледи, изпълнени с разбирателство и съжаление. Не мога да ви опиша какво изпитах. Бях придобил през годеничеството си несъзнателната и абсурдна увереност, че отсега нататък умът на жена ми ще бъде свързан с моя и чрез постоянно преливане моите мисли винаги ще бъдат и нейни. Мисълта за независимост на съществото до мен ми беше, струва ми се, непонятна. Още по-малко пък мисълта, че това същество може да заговорничи с чужд човек срещу мен. Най-бегъл, най-невинен поглед. Не можех нищо да кажа, не бях дори сигурен, че съм видял добре, и все пак от тази минута разбрах какво е ревност.

До женитбата си никога не бях гледал на ревността другояче освен като на театрално чувство, достойно за пълно презрение. Трагичен ревнивец за мен беше Отело, комичен — Жорж Данден. Да си представя, че един ден бих могъл да бъда един от тях или може би и двамата едновременно, беше съвсем невъзможно. Винаги аз скъсвах пръв с любовниците си, щом им се насищах. Ако са ми изневерявали, не съм го узнавал никога. Спомням си, че казах на един приятел, който страдаше от ревност: „Не те разбирам… Аз не бих могъл да обичам жена, която не ме обича…“.

Защо станах неспокоен, когато видях Одил всред приятелите й? Тя беше кротка, с непроменливо настроение, но не зная как създаваше около себе си атмосфера на загадъчност. През време на годеничеството и на сватбеното ни пътешествие не бях забелязал това, защото тогава усамотението, пълното свързване на нашите два живота не оставяше място за никакви тайни, но в Париж веднага долових нещо като далечна, още неопределена опасност. Бяхме много свързани, много нежни, но тъй като днес искам да бъда искрен пред вас, трябва да ви призная, че още от втория месец на съвместния ни живот разбрах, че истинската Одил не беше тази, която бях обикнал. Не че обичах по-малко новооткритата, но то беше съвсем друга любов. Във Флоренция мислех, че съм открил Амазонката; сам, от собственото си Аз, бях създал една митична и съвършена Одил. Бях се излъгал. Одил не беше богиня, изваяна от слонова кост и лунна светлина. Беше жена; и като мен, като вас, като цялата нещастна човешка раса беше раздвоена и многостранна. От своя страна сигурно и тя откриваше сега в мен човек, твърде различен от влюбения си спътник във Флоренция.

Щом се върнах, трябваше да се заловя пак сериозно със завода в Гандюма и с парижката кантора. Баща ми, погълнат твърде много в Сената, се беше преуморил в мое отсъствие. Най-добрите ни клиенти ми се оплакаха, че сме ги занемарили. Къщата, която бяхме наели на улица Фезандери, отстоеше далеч от търговския квартал. Скоро разбрах, че не ще мога да се връщам за обяд. Като прибавите към това необходимостта един ден в седмицата да прекарвам в Гандюма, а това припряно пътуване би било твърде уморително, за да вземам със себе си Одил, ще разберете, че въпреки нашето желание заживяхме доста разделени.

Когато вечер се прибирах, изпитвах чувство на блаженство при мисълта, че ще видя пак хубавото лице на жена си. Обичах обстановката, която тя си бе създала. Не бях свикнал да живея сред красиви неща, но изглежда, че съм имал вродена склонност към тях, затова вкусът на Одил ме възхищаваше. У дома в Гандюма имаше прекалено много мебели, натрупани без вкус от три-четири поколения. Салоните бяха покрити със синьо-зелени тапети, а по стъклописите грубо изрисувани пауни се разхождаха между дървета. Одил бе накарала да боядисат стените ни в меки едноцветни тонове. Тя обичаше почти голи стаи, големи празни пространства в светли килими. Когато влизах в будоара й, изпитвах толкова силно усещане за красота, че се чувствувах някак неспокоен. Жена ми, излегната в един шезлонг, беше почти винаги в бяла рокля, а до нея, на ниската масичка от първата ни вечеря, имаше тънка венецианска ваза с едно-единствено цвете или само клончета с листа. Одил обичаше цветята повече от всичко друго и аз също свикнах на удоволствието да избирам цветя за нея. Научих се да следя годишните времена по цветарските магазини. Радвах се, когато настъпваше времето на нежните хризантеми или на ярките лалета, защото техните цветове ми даваха възможност да видя как върху устните на жена ми разцъфва щастлива усмивка. Когато ме видеше да се връщам от кантората с бял ръбест пакет в ръце, надигаше се от стола щастлива и възкликваше: „Ах, благодаря, Дики!“. Любуваше им се възхитена, после ставаше сериозна. „Отивам да си подредя цветята“ — казваше тя и цял час търсеше подходяща ваза, измерваше дължината, нагласяваше осветлението, за да може стеблото на една роза или перуника да получи най-грациозната извивка.

Но по-късно вечерите ни често започнаха да стават някак тъжни и заприличаха на ония слънчеви дни, когато тежки облаци неочаквано забулват света. Почти нямахме какво да си кажем. Опитах няколко пъти да говоря с Одил за работата си; това не я интересуваше. Свежестта на моите разкази за юношеските ми години беше вече изчерпана; мислите ми не се подновяваха, защото нямах време да чета, и тя го чувствуваше. Опитах се да вкарам в нашия живот двамата мои най-интимни приятели. Андре Алф тутакси отблъсна Одил — тя го намери ироничен, едва ли не враждебен, а той наистина се държеше така с нея. Попитах го веднъж:

— Не ти ли харесва Одил?

— Намирам, че е твърде хубава — отговоря той.

— Но не много умна, нали?

— Наистина… но не е необходимо жената да е умна.

— Всъщност ти се лъжеш. Одил е твърде умна, но не от тоя тип умни жени. Тя е интуитивна, конкретна.

— Много е възможно — отговори той.

С Бертран стана другояче. Той се опита да завърже с Одил дълбоко, откровено приятелство, но тя се оказа неподатлива, отбраняваше се. Бертран и аз на драго сърце прекарвахме цяла вечер заедно, като пушехме и преустройвахме света. Одил предпочиташе вечер театрите, кръчмите, панаирните развлечения. Една вечер ме влачи цели три часа край павилиони, манежи, лотарии и стрелбища. С нас бяха и братята й. Одил непрекъснато се забавляваше с тия две разглезени, весели и буйни деца. Към полунощ й казах:

— Но, Одил, не ви ли омръзна това най-сетне? Съгласете се, става малко смешно. Не вярвам да ви прави удоволствие да замеряте шишетата с топки, да се въртите в автомобил играчка и след като сте изчакали четиридесет обиколки, да спечелите стъклено корабче.

Тя ми отговори с думите на един философ, който самият аз й бях дал да прочете. „Има ли значение дали едно удоволствие е лъжливо, щом ние го смятаме за истинско…“, и като улови брат си за ръка, се затича към едно стрелбище; стреляше много добре, улучи десет яйца с десет изстрела и се върна доволна.

Когато се оженихме, мислех, че Одил също като мен ненавижда светския живот. Лъгал съм се. Тя обичаше вечерите, баловете и щом откри оживената и блестяща среда на леля Кора, пожела да ходи на авеню Монсо всеки вторник. Напротив, моето единствено желание след женитбата ми беше да имам Одил само за себе си. Бях спокоен само когато знаех, че тази съвършена красота е затворена в тесните стени на нашия дом. Това чувство така ме беше овладяло, че бях по-щастлив, когато Одил, тъй крехка и неиздръжлива, оставаше няколко дни на легло. Тогава прекарвах вечерта в едно кресло до кревата й. Водехме дълги разговори, които тя наричаше „беседи“, четях й на глас. Бързо разбрах кои книги могат да приковат вниманието й за няколко часа. Нямаше лош вкус, но за да й се хареса, книгата трябваше да е тъжна и изпълнена със страст. Обичаше „Доминик“^[1], романите на Тургенев и някои английски поети.

— Интересно — казах й аз, — когато човек ви познава малко, изглеждате му лекомислена, а всъщност обичате само тъжните книги.

— Но аз съм много сериозна, Дики; може би затова се показвам лекомислена. Не искам хората да ме виждат такава, каквато съм.

— Дори и аз?

— О, вие, да… Спомнете си за Флоренция…

— Да, във Флоренция добре ви познавах… Но сега, мила, вие сте съвсем друга.

— Не трябва човек да бъде винаги един и същ.

— Дори не ми казвате вече ни една нежна дума.

— Нежностите не се говорят по поръчка; имайте търпение, те пак ще дойдат…

— Както във Флоренция?

— Разбира се, Дики; аз не съм се променила.

Подаваше ми ръка, аз я поемах и после започвахме „беседа“ за моите родители, за нейните, за Миза, за роклята, която възнамеряваше да поръча, за живота. В ония вечери, когато беше така изтощена и нежна, наистина приличаше на митичната Одил, създадена от моето въображение. Грациозна, немощна, тя беше в моята власт. Бях й благодарен за тази слабост. Щом се съвземаше и почнеше да излиза, пак ставаше загадъчната Одил.

Никога не ми разказваше непринудено какво е правила в мое отсъствие, както правят бъбривите и открити жени. Ако й поставях въпрос, отговаряше с няколко думи, почти винаги неясни. Казаното от нея никога не ми даваше достатъчно ясна представа за последователността на фактите. Спомням си, че по-късно една нейна приятелка ми заяви с оная суровост, с каквато жените говорят една за друга: „Одил обичаше да лъже“. Това не беше вярно, но макар и да се възмутих, когато чух тия думи, по-късно, размисляйки, си дадох сметка, че Одил можеше да остави такова впечатление… Небрежността при разказването… пренебрежението й към точността… Когато се изненадвах от някоя неправдоподобна подробност и я запитвах, виждах как се затваряше в себе си като дете, на което неопитен учител задава прекалено трудни въпроси.

Един ден, противно на обичая си, можах да се върна за обяд. В два часа Одил поиска от прислужницата да й донесе шапката и мантото. Попитах:

— Какво ще правите днес подир обяд?

— Имам час у зъболекаря.

— Да, мила, но аз ви чух, като говорехте по телефона; определихте среща за три часа. Какво ще правите дотогава?

— Нищо, ще вървя полека.

— Но, дете мое, това е глупост! Зъболекарят живее на авеню Малаков, на десет минути оттук, а вие имате цял час. Къде отивате?

Тя ми отговори: „Разсмивате ме“ и излезе. Вечерта не се стърпях и я запитах:

— Е, кажете, какво правихте между два и три?

Тя се опита най-напред да го обърне на шега, после, като настоях, стана и отиде да си легне, без да ми каже лека нощ. Такова нещо не беше ни се случвало. Отидох да се извиня. Одил ме целуна и като я видях успокоена, преди да си тръгна, пак я попитах:

— Хайде сега, бъдете мила и ми кажете какво правихте между два и три.

Отговори ми със смях, но по-късно през нощта чух шум, запалих лампа и като отидох в стаята й, видях, че плаче тихичко. Защо плачеше? От срам или от мъка? На въпросите ми отговори така:

— Бъдете умен. Аз толкова ви обичам, но внимавайте, много съм горда… И съм в състояние след няколко сцени като тая да ви напусна, въпреки че ви обичам. Може би не съм права, но трябва да ме приемете такава, каквато съм.

— Скъпа — казах аз, — ще направя всичко възможно, но и вие от своя страна опитайте да се промените. Казвате, че сте горда, но не можете ли понякога да надвивате гордостта си?

Тя упорито поклати глава:

— Не, не мога да се променя. Винаги казвате, че в мен най обичате непрестореността. Ако се променя, няма да бъда естествена. Вие трябва да се промените.

— Мила моя, никога не ще мога да се променя дотолкова, че да разбера онова, което не разбирам. Възпитан съм от баща, който ме е учил винаги да уважавам преди всичко истината и точността. Така е оформен моят ум. Не, никога не бих могъл откровено да кажа, че разбирам какво сте правили днес между два и три.

— Ах, омръзна ми! — каза тя грубо, обърна се на другата страна и се престори, че заспива.

 

 

На другата сутрин очаквах да я видя недоволна, но тя ме посрещна весело, сякаш бе забравила всичко. Беше неделя. Пожела да отидем заедно на концерт. Свириха „Магията на Разпети петък“^[2], която и двамата много обичахме. На излизане поиска да отидем някъде да пием чай. Нямаше нищо по-трогателно от веселата, жизнерадостна Одил — толкова силно внушаваща впечатлението, че е създадена за радост, че човек се чувствуваше престъпник, ако не я докосваше. Като я гледах в този неделен ден толкова оживена, толкова блестяща, просто не ми се вярваше, че предишната вечер се бяхме спречкали. Но колкото повече опознавах жена си, толкова повече откривах, че много лесно забравя, и по това прилича на дете. Нещо напълно противоположно на моя ум, който отбелязваше, трупаше, записваше. През този ден животът за Одил се състоеше в чаша чай, сандвич с много масло и сметана. Тя ми се усмихваше, а аз си мислех: „Може би най-много разделя хората това, че едни живеят преди всичко с миналото, а други — само с настоящия миг“.

Още ми беше мъчно, но не бях в състояние да й се сърдя дълго. Упреквах се, заричах се, заклевах се, че никога вече няма да задавам излишни въпроси, че ще имам доверие. Върнахме се у дома пеш през градината Тюйлери и Елисейските полета. Струваше ми се, че както през пролетта във Флоренция, така и сега рижавите дървета, сивата и златиста светлина, веселото движение на Париж, детските корабчета, които наклоняваха платна из широкия басейн, и големият водоскок насред тях, всичко пее в унисон с темата за Рицаря. Припомних си едно изречение от „Подражанието“^[3], което много обичах и бях свикнал да прилагам към моите отношения с Одил: „Ето ме пред теб като твой роб и съм готов на всичко, тъй като не желая нищо за себе си, а за теб“. Когато успявах така да надвия гордостта си и да се унижа не пред Одил, а по-точно пред любовта си към Одил, чувствувах се по-доволен от себе си.