Андре Мороа
Климати (46)

XXIV

Филип поиска да ми покаже пещерите из долината на Везер. Черната река, която се виеше между издълбани и излъскани от водата скали, много ми хареса, но пещерите ме разочароваха. При задушна горещина трябваше да се катерим по стръмни пътеки, после да влизаме в тесни каменни коридори, за да видим неясни рисунки на бизони, очертани с червена боя по стените.

— Виждате ли нещо? — попитах Филип. — Това може да се приеме за бизон, само че обърнат наопаки.

— Нищо не виждам — отвърна Филип, — искам да изляза, измръзнах.

След силното сгорещяване при изкачването аз също усетих ледения студ на пещерата. На връщане Филип беше мълчалив; вечерта се оплака от хрема, а на другия ден сутринта ме събуди рано.

— Не се чувствувам добре — каза ми той.

Станах бързо, дръпнах пердетата и се изплаших от вида на лицето му: беше бледо и тревожно, със сини кръгове около очите и странно потръпващи ноздри.

— Да, изглеждате болен, Филип, вчера сте настинали…

— Трудно дишам и ужасно ме тресе. Но ще мине, мила. Дайте ми аспирин.

Не искаше лекар и аз не посмях да се наложа. Но когато към девет часа повиках свекърва си и тя дойде в стаята ни, веднага го накара да премери температурата си. Изненадах се от властността й, отнасяше се с него като с малко, болно момче. Въпреки протестите на Филип тя накара да доведат доктор Тури от Шардьой. Лекарят беше малко стеснителен човек, много благ, гледаше ни дълго, преди да заговори, през очилата си с кокалени рамки. Преслуша Филип много внимателно.

— Хубав бронхит, господин Марсена — каза той. — Ще го карате най-малко седмица.

Направи ми знак да изляза с него. Погледна ме през очилата с добродушно и смутено изражение.

— Как да ви кажа, госпожо. Неприятна работа. Мъжът ви има бронхопневмония. При преслушването установих хрипове из целите гърди, почти както при белодробен едем. И после температурата му е 40 градуса, а пулсът 140… Лоша пневмония.

Усетих, че изстивам; не можех добре да разбера.

— Но нали няма опасност, докторе? — казах почти шеговито, тъй като ми се струваше невероятно, че моят здрав до снощи Филип може да бъде толкова болен.

Докторът сякаш се изненада:

— Пневмониите са винаги опасни. Преди да се произнесем, трябва да изчакаме.

После даде нареждания какво да правим.

От следващите дни не си спомням почти нищо. Внезапно бях хвърлена в един мистичен свят, в затворения свят на болестта. Грижех се за Филип, действувах колкото можех повече, защото мислех, че с грижите си ще отстраня тайнствената и ужасна заплаха. Когато нямаше какво да правя, седях до него в бяла престилка, гледах го и се мъчех чрез погледа си да му вдъхна част от моите сили.

Дълго време той ме познаваше. Беше тъй отпаднал, че не можеше да говори, благодареше ми само с очи. После започна да бълнува. На третия ден изживях ужасен момент, защото Филип ме взе за Соланж. Изведнъж посред нощ каза с голямо затруднение:

— А, дошли сте, значи, малка моя Соланж, знаех, че ще дойдете. Колко мило от ваша страна!

Думите произнасяше много мъчно, но ме гледаше с отчаяна нежност:

— Малка моя Соланж, целунете ме — шепнеше той, — сега можете, хайде, аз съм толкова болен!

Без да съзнавам какво върша, наведох се и върху моите устни той целуна Соланж.

Ах, как на драго сърце бих ти дала Соланж, Филип, ако нейната любов можеше да те спаси! Струва ми се, че ако някога съм те обичала с най-съвършена любов, то е било именно в този момент, защото тогава се отрекох от себе си, съществувах вече единствено само заради тебе. Свекърва ми присъствува няколко пъти на бълнуванията, когато Филип говореше за Соланж. Нито веднъж не усетих да възнегодува в мен наранено честолюбие. Само едно си повтарях: „Нека оживее, боже мой, нека оживее!“.

На петия ден в мен се породи малка надежда. Температурата му спадна, но когато докторът дойде и му казах: „Най-сетне е малко по-добре, има само 38 градуса“, веднага видях как той се намръщи. Прегледа почти безчувствения Филип.

— Е — попитах го аз несмело, когато се изправи. — Не е ли по-добре?

Той въздъхна и ме погледна тъжно.

— Не, напротив. Не ми харесва това внезапно спадане. Това е лъжливо подобрение… Лош признак.

— Но не признак за края, нали?

Лекарят не отговори.

Вечерта температурата отново се покачи и чертите на Филип страшно хлътнаха. Сега вече знаех, че ще умре. Седнах до леглото и улових пламналата му ръка. Той не усети. „Значи, ме оставяш сама, скъпи!“ — мислех си аз и се опитвах да си представя това непонятно нещо — живота без Филип. „Боже мой, и аз съм могла да бъда ревнива!… Оставали са му само няколко месеца да живее, а аз…“ Заклех се тогава, че ако по чудо Филип се спаси, за мен няма да има друго щастие освен неговото.

Към полунощ свекърва ми поиска да ме замести. Категорично отказах само с глава. Не можех да говоря. Продължавах да държа ръката на Филип, която почна да се покрива с лепкава пот. Трудното му дишане беше мъчително за гледане. Внезапно той отвори очи и промълви:

— Изабел, задушавам се, струва ми се, че ще умра.

Тези думи бяха произнесени съвсем ясно. После отново изпадна в безсъзнание. Майка му ме прегърна през раменете и ме целуна. Пулсът, който държах, стана едва доловим. В шест часа сутринта докторът дойде и му сложи инжекция, която малко го посъживи. В седем часа Филип издъхна, без да дойде в съзнание. Майка му склопи очите му. Аз мислех за ония думи, които беше ми писал при смъртта на баща си: „Дали ще бъда сам един ден, когато застана пред смъртта? Бих желал това да бъде колкото може по-скоро“.

То дойде много скоро, Филип, както сам беше го пожелал, за голямо съжаление, мой многообичани. Мисля, че ако бях те запазила, щях да съумея да те направя щастлив. Но нашите съдби и нашите воли почти винаги се изявяват не навреме.