Андре Мороа
Климати (45)

XXIII

Истинското си брачно щастие изживях това лято в Гандюма. Мисля, че Филип ме е обичал на два пъти: през първите няколко седмици преди женитбата ни и през тези три месеца — от юни до септември. Беше нежен без никакъв умисъл. Майка му ни накара почти насила да спим в една стая; тя много държеше на това и не разбираше как могат мъж и жена да бъдат разделени. Това ни свърза още повече. Приятно ми беше да се събуждам в прегръдките на Филип. Ален изпълзяваше на леглото ни. Растяха му зъбки, но той не хленчеше. Когато се разплакваше, Филип му казваше: „Засмей се, Ален, имаш търпелива майка, моето момче“. Струва ми се, че накрая малкият разбра двете думи „засмей се, Ален“, защото се мъчеше да не крещи и отваряше малката си устица, за да се покаже доволен. Изглеждаше много трогателен и Филип започна да обича сина си.

Времето беше прекрасно. Когато мъжът ми се връщаше от завода, обичаше да се „пече“ на слънце. Карахме да ни поставят две кресла на поляната пред къщата и седяхме там мълчаливи, потънали в неясни мечти. Искаше ми се да вярвам, че в главите на двама ни се въртяха едни и същи образи: изтравничетата, развалините на замъка в Шардьой, които трептяха в знойния въздух, по-нататък мъгливите очертания на хребетите, а още по-далеч може би лицето на Соланж и малко твърдият поглед на хубавите й очи. На хоризонта без съмнение се появяваше един флорентински пейзаж, широки, леко наклонени покриви, катедрали, кипариси вместо борове по хълмовете и ангелския образ на Одил… Да, и в мен съществуваше нещо от Одил, от Соланж и аз намирах това естествено и необходимо. От време на време Филип ме поглеждаше и ми се усмихваше. Знаех, че сме чудно свързани, бях щастлива. Камбаната за вечеря ни изтръгваше от тая сладостна нега и аз въздъхвах:

— Ах, Филип, бих желала да прекарам така целия си живот до вас, в унес, само да държа ръката ви, да усещам прохладния въздух, да гледам изтравничетата… Прелестно е, но същевременно и така тъжно, не намирате ли? Защо?

— Най-красивите мигове са винаги тъжни. Човек чувствува, че са мимолетни, иска да ги задържи, но не може. Като малък всеки път усещах това нещо в цирка, после на концерт, когато бях премного щастлив. Казвах си: „След два часа всичко ще свърши“.

— Но сега, Филип, ние имаме най-малко тридесет години пред нас.

— Не са много тридесет години.

— О, не ми трябват повече.

Свекърва ми и тя като че ли долавяше тази чиста и прекрасна нотка на щастието ни.

— Най-сетне — каза ми тя една вечер — виждам Филип да живее така, както винаги съм желала да го видя. Знаете ли, мила Изабел, какво трябва да опитате да издействувате, ако сте разумна? Да накарате Филип да остане окончателна в Гандюма. Не му действува добре Париж. Филип прилича на баща си, който в душата си беше срамежлив и чувствителен, макар че изглеждаше затворен. Голямото оживление на Париж, всичките тези сложни изживявания го поболяват.

— За жалост опасявам се, майко, че би скучал.

— Не вярвам. Ние с баща му прекарахме тук шестнадесет години, най-хубавите от живота си.

— Може би, но Филип е свикнал другояче. За себе си зная, че ще бъда по-щастлива, защото обичам да живея само с него, но той…

— Ще има вас.

— Невинаги това ще му бъде достатъчно.

— Прекалено скромна сте, Изабел, и нямате доверие в себе си. Не трябва да се изоставя борбата, както правите вие.

— Аз не изоставям борбата, майко… Напротив, сега съм сигурна, че ще изляза победител… че ще остана, докато другите ще отминат бързо и не ще оставят следа в живота му.

— Другите ли? — изненада се свекърва ми. — Вашата слабост наистина е удивителна.

Тя често се връщаше на въпроса за Гандюма; у нея имаше кротка упоритост. Аз обаче много се пазех да не заговоря за това на Филип, тъй като знаех, че такава принуда моментално би унищожила съвършената хармония помежду ни, на която толкова се радвах. Нещо повече, в страха си да не би Филип да се отегчава, няколко пъти му предлагах да отидем в неделните дни у съседи или да разгледаме пак някои места от Перигор или от Лимузен, за които ми бе говорил, но които аз малко познавах. Обичах да ме развежда из своя роден край, обичах тази малко дива провинция, където замъци с огромни стени стърчаха върху остри скалисти върхове и от които се откриваха чудни пейзажи на речни долини. Филип ми разказваше легенди и анекдоти. Аз много обичах историята на Франция и с вълнение си спомнях за имената на Отфор, Бирон, Брантом. Понякога свенливо добавях към разказаното от Филип нещо, което бях прочела сама, и виждах с удоволствие, че ме слуша внимателно.

— Колко много знаете, Изабел! — казваше той. — Вие сте много интелигентна, може би повече от всяка друга жена.

— Не ми се подигравайте, Филип — умолявах го аз.

Струва ми се, че най-сетне съм забелязана от човека, когото дълго бях обичала безнадеждно.