Андре Мороа
Климати (44)

XXII

Червеният бележник ми показва тук един Филип, много по-трезв и господар на себе си, отколкото го виждах тогава. Мисля умът му се беше поосвободил, но в тайните глъбини все още се криеше заробеният Филип. Изглеждаше тъй нещастен, че няколко пъти се питах дали да не отида при Соланж и да я помоля да го пощади. Но такава постъпка изглеждаше толкова безумна, че не посмях. Пък и сега мразех Соланж и чувствувах, че насаме с нея няма да се овладея. Продължавахме да я срещаме у Тианж, после Филип отказа (нещо, което не бе правил) да отива в съботен ден у Елен.

— Идете вие, за да не помислят, че сме сърдити. Би било несправедливо, Елен е толкова любезна. Но аз не мога повече, уверявам ви. Колкото повече старея, толкова повече ми опротивява обществото… Ъгълът край огъня, една книга, вие… сега в това се състои щастието ми.

Знаех, че е искрен, но знаех също така, че ако в този момент срещнеше някоя млада, хубава и лекомислена жена, която с някакъв едва забележим поглед би му дала очаквания знак, тутакси, без сам да съзнава, би променил философията си и би твърдял, че след един напрегнат трудов ден има нужда да види нови хора и да се развлече. Спомням си как в началото на брака ни се натъжавах от мисълта, че този вечно затворен череп на любимия човек крие мислите му. За мен Филип сега беше станал прозрачен. През леката мембрана, където пулсираше мрежа от тънки кръвоносни съдове, забелязвах всичките му мисли, всичките му слабости и го обичах повече от всякога. В паметта ми е останала една вечер в кантората му; аз се загледах дълго в него, без да продумам.

— За какво мислите? — попита ме той усмихнат.

— Опитвам се да си ви представя такъв, какъвто бих ви виждала, ако не ви обичах, и пак да ви обичам.

— Боже, колко е сложно! И успявате ли?

— Да ви обичам такъв? Да, без никакво усилие.

Същата вечер той ми предложи да тръгнем за Гандюма по-рано от обикновено.

— Нищо не ни задържа в Париж. Там ще се занимавам със сделките си също така, както и в Париж. Чистият въздух ще подействува отлично на Ален, пък и майка ми няма да е така самотна. Така че от заминаването ни ще има само полза.

Аз не желаех нищо така, както това отиване в Гандюма. Там Филип щеше да бъде мой. Опасявах се само да не би да скучае, но, обратното — видях, че веднага възстанови равновесието си. В Париж въпреки раздялата със Соланж все още хранеше някаква упорита, макар и празна надежда. При телефонния звън трепваше инстинктивно както по-рано и аз виждах, че не е излекуван.

Когато излизахме двамата, знаех, тъй като в мен болезнено отекваха всички негови вълнения, че се бои да не я срещне и в същото време желае това. Сам съзнаваше, че още държи ужасно много на нея и че ако тя пожелае, веднага ще го завладее отново. Знаеше го, но знаеше също така, че достойнството му, щастието му повеляват да не й се поддава. В Гандюма, където обстановката не бе свързана с образа на Соланж, той започна полека-лека да забравя. След една седмица вече се бе посъвзел — бузите му се поналяха, очите му светнаха. Спеше по-добре.

Времето се случи много хубаво. Правехме дълги разходки пеш. Филип каза, че ще последва примера на баща си и ще се заинтересува от дадените на изполица имоти. Отивахме всеки ден в Гишарди, в Брюйер, в Резонзак. В Завода ходеше само сутрин, всеки следобед излизаше с мен.

— Знаете ли какво да направим? — каза той. — Да вземем някоя книга и да отидем да почетем на глас в гората.

В околностите на Гандюма имаше хубави сенчести уединени места. Настанявахме се понякога върху мекия мъх край широка алея, където клоните се сплитаха над нас като нежнозелен свод на катедрала, понякога върху дънер или върху една от поставените още от дядо Марсена пейки. Филип много обичаше двете „Проучвания на жени“, „Тайната на принцеса дьо Кадинян“, някои от новелите на Мериме, като например „Двойното недоразумение“ или „Етруската ваза“, разкази от Киплинг, също и поезия. От време на време вдигаше глава и ме питаше:

— Не ви ли отегчавам?

— Що за въпрос! Никога не съм била така напълно щастлива.

Поглеждаше ме за миг и продължаваше. Когато четенето завършваше, разисквахме за героите, за характерите им и често стигахме до разговор за действителни лица. Един ден аз донесох едно малко томче, чието заглавие отказах да покажа.

— Коя е тази тайнствена книга? — попита той, когато се настанихме.

— Взех я от библиотеката на майка ви; тази книга е играла известна роля в живота ви, Филип, поне вие така ми писахте.

— Познах я, това са моите „Малки руски войници“. Ах, много се радвам, Изабел, че сте я намерили! Подайте ми я.

Прелисти я, изглеждаше развеселен, но и малко разочарован.

„Те предложиха да изберат за кралица една млада колежанка, която всички познавахме много добре — Ана Соколова. Тя беше забележително красиво момиче, стройно, елегантно и пъргаво… Сведохме глави пред кралицата и се заклехме да се подчиняваме на законите.“

— Но това е чудесно, Филип! И после, тук ви виждам вас целия… „Сведохме глави пред кралицата и се заклехме да се подчиняваме на законите.“ Както и на това място, където кралицата пожелава някакъв предмет и героят го намира с много усилия… Чакайте… Подайте ми книгата… „Боже мой, боже мой — каза кралицата, — колко труд сте си направили! Благодаря.“ Тя беше много доволна. На сбогуване ми стисна още веднъж ръката и добави: „Ако продължавам да бъда ваша кралица, ще кажа на генерала да ви възнагради специално. Отдадох й чест и се оттеглих много щастлив“. През целия си живот сте останали същото това малко момче, Филип… Само кралицата често се е сменяла.

Седнал под един храст, Филип късаше малки клончета, чупеше ги с края на пръстите си и ги хвърляше на тревата.

— Да — промълви той, — кралицата често се е сменяла. Истината е, че аз никога не съм срещал кралицата… тоест не напълно, но, разбирате, нали?

— Коя е била кралицата, Филип?

— Няколко жени, скъпа моя. Дениз Обри до известна степен… само че твърде несъвършена кралица. Казах ли ви, че горката Дениз Обри е умряла?

— Не, Филип… Но тя трябва да е била още млада. От какво е умряла?

— Не зная. Онзи ден майка ми ми каза. Направи ми странно впечатление, че смъртта на една жена, която в продължение на няколко години е била за мен центърът на вселената, приех като незначителна новина.

— След Дениз Обри коя беше кралицата?

— Одил.

— Тя е била най-близо до кралицата на вашите мечти, нали?

— Да, защото беше много хубава.

— След Одил?… Известно време Елен дьо Тианж?

— Може би малко, но, разбира се, вие, Изабел.

— И аз ли? Нима? Дълго ли?

— Много дълго.

— После Соланж, нали?

— Да, после Соланж…

— Още ли е кралица Соланж, Филип?

— Не, но въпреки всичко не пазя лош спомен за Соланж. В нея имаше нещо толкова живо, толкова силно. Край нея се подмладявах и ми беше хубаво.

— Ще трябва пак да я видите, Филип.

— Да, ще я видя, когато се излекувам, но тя вече няма да бъде кралицата. Свършено е.

— А сега, Филип, коя е кралицата?

Той се поколеба за миг, погледна ме и каза:

— Вие.

— Аз ли? Но аз отдавна съм свалена от трона!

— Вие бяхте свалена наистина, защото се показахте ревнива, дребнава, несправедлива. Но от три месеца насам сте толкова храбра, толкова естествена, че ви върнах короната. Сама не можете да си представите колко сте се променили, Изабел. Не сте вече същата жена.

— Зная го, мили. Всъщност истински влюбената жена няма индивидуалност. Тя твърди, че е личност, мъчи се сама да се убеди в това, но не е вярно. Не, тя се старае да разбере каква жена любимият желае да намери в нея и да стане тая жена… С вас, Филип, е трудно, защото човек не може добре да разбере какво ви харесва. Имате нужда от вярност и любов, имате нужда също и от кокетиране и безпокойство. Какво трябва да направя? Аз избрах верността, която е най-близка до природата ми… Но мисля, че още дълго време вие ще се нуждаете от друга жена, по-непостоянна, по-неуловима. Голямата победа, която извоювах над себе си, е, че приех тази друга, приех я дори с примирение, с радост. През последната година разбрах нещо много важно, а именно че ако обичаме истински, не бива да придаваме прекалено голямо значение на постъпките на любимите ни същества. Имаме нужда от тях. Само те ни дават възможност да живеем в известна „атмосфера“ (вашата приятелка Елен го нарича „климат“ и това е съвсем правилно), без която не можем. Значи, важното е да ги задържим и запазим, какво значение има всичко останало, боже мой? Животът е толкова кратък, толкова труден… Бих ли се осмелила да ви оспорвам няколкото часа щастие, които ще ви дадат всичките тези жени, мили мой? Не, аз постигнах напредък, вече не ревнувам и вече не страдам.

Филип се изтегна на тревата и сложи глава на коленете ми.

— Не съм стигнал напълно до същата точка като вас — каза той. — Мисля, че мога още да страдам, много да страдам. Краткостта на живота за мен не е утеха. Животът е къс наистина, но в сравнение с що? За нас той е всичко… Все пак чувствувам, че навлизам в по-спокойна зона. Спомняте ли си, Изабел, че някога сравних живота си със симфония, в която темите се смесват: темата на рицаря, темата на циника и тази на съперника. Чувам ги още, и то много силно. Но долавям в оркестъра и още един инструмент, отделен от другите, не зная какъв; той повтаря с мека настойчивост една тема от няколко ноти, гальовна и успокояваща. Това е темата на разведряването и прилича на темата на старостта.

— Но вие сте още съвсем млад, Филип!

— О, зная, и затова тази тема ми звучи много тихо. По-късно ще заглуши целия оркестър и аз ще скърбя за времето, когато съм чувал другите теми.

— Мен пък понякога ме натъжава мисълта, че чиракуването е много дълго. Казвате, че съм станала по-добра от преди и вярвам, че е така. На четиридесет години вероятно ще почна да разбирам малко живота, но ще бъде много късно… Така е… Вярвате ли, мили, че е възможно двама души да се разбират напълно, без никакво облаче?

— Това току-що стана възможно в продължение на един час — каза Филип, като се надигаше от земята.