Андре Мороа
Климати (43)

XXI

Гледах как до мен умира любовта на Филип към Соланж Вилие. Той никога не ми заговори за това. Напротив, очевидно искаше да мисля, че в отношенията им няма промяна. Впрочем той все още я виждаше често, но много по-рядко от преди и не намираше вече в тия срещи някогашната чиста наслада. Не се връщаше вече от разходките с нея подмладен и щастлив, а мрачен, и дори понякога отчаян. Навремени ми се струваше, че е готов да ми се изповяда. Улавяше ръката ми и казваше:

— Изабел, вие избрахте най-верния път.

— Защо, мили?

— Защото…

И спираше, но аз много добре го разбирах. Продължаваше да изпраща цветя на Соланж, да се отнася с нея като към любима жена. Дон Кихот и Ланчело оставаха верни. Обаче отбелязаното в бележника му през същата тая 1923 година звучи твърде печално:

„17 април. Разхождах се със С… Монмартър. Изкачихме се до площад Тертр и седнахме на терасата на едно кафене. Виенски кифли и лимонада. Соланж поиска парче шоколад и го яде открито като малко момиченце. Изживявам точно същите забравени чувства от периода Одил-Франсоа. Соланж се мъчи да бъде естествена, любеща; ласкава е с мен и много добра, но виждам, че мисли за друг. У нея има същата нега, както у Одил след първата й изневяра, и тя отбягва като нея всякакво обяснение. Щом поискам да заговоря за нея, за нас, тя се изплъзва и измисля някакво забавление. Днес гледа минувачите и се развлича, като се мъчи да познае какъв е животът им според походката и външния им вид. Един шофьор на такси спря пред нашето кафене и седна на една маса с двете жени, които разхождаше с колата си, и Соланж измисли за него цял роман. Опитвам се да не я обичам, но не мога. Намирам я по-привлекателна от всякога със здравия си вид и обгоряла от слънцето кожа.

— Мили — казва ми тя, — вие сте тъжен. Какво ви е? Не намирате ли, че животът е забавен? Помислете само, че във всяка от тия чудновати малки къщички живеят мъже и жени с интересен за наблюдение живот. Помислете, че в Париж има стотици площади като този, а на света десетки градове като Париж. Все пак това е удивително!

— Не съм на вашето мнение, Соланж. Намирам, че животът е любопитно зрелище, когато човек е много млад. А стигне ли като мен четиридесетте години, открива суфльора, нравите на актьорите, нишките на интригата и тогава изпитва желание да си отиде.

— Не обичам, когато говорите така. Вие още нищо не сте видели.

— Как не, мила ми Соланж! Видях третото действие. Не го намирам нито твърде хубаво, нито твърде весело; все същите обстоятелства — съвсем ми е ясно, че така ще бъде до края. Стига ми, нямам желание да видя развръзката.

— Вие сте лош зрител — отвърна Соланж. — Имате прелестна жена, чудесни приятелки.

— Приятелки ли?

— Да, господине, приятелки, познавам живота ви.

Всичко това ужасно напомня Одил. Не мога обаче да си простя, че в тая тъга намирам и удоволствие. Изпитвам някаква необяснима наслада да надмогна така живота, като някакво тъжно зрелище, наслада, породена без съмнение от гордост — порок на рода Марсена. Би трябвало да не виждам повече Соланж. Тогава може би всичко ще се уталожи, но да я виждам, без да я обичам — това е невъзможно.“

„18 април. Снощи имах дълъг разговор върху любовта с един приятел, прехвърлил петдесетте, който е минавал за голям донжуан на времето си. Учудих се, като го слушах да казва колко малко щастие е изпитал при толкова любовни приключения, за които другите му завиждат.

— Всъщност — рече той — аз съм обичал само една жена, Клер П., но и тя ми беше много омръзнала накрая!

— Обаче е прекрасна — казах аз.

— О, сега не можете да съдите за нея. Стана маниерна, превзема се. Поддържа онова естествено по-рано свое държане, което сега е нейна маска. Не, не мога вече дори да я гледам.

— А другите?

— Другите са нищо.

Споменах му тогава жената, която понастоящем смятат, че запълва живота му.

— Съвсем не я обичам — отвърна той. — Срещам се с нея по навик. Причини ми много страдания, ужасно ми е изневерявала. Сега я преценявам и виждам, че нищо не е.

Слушах го и се питах съществува ли романтичната любов, дали не трябва да се откажем от нея. Само смъртта я спасява от провал (Тристан) и това именно я обрича.“

„19 април. Пътуване до Гандюма. Първото от три месеца. Неколцина работника дойдоха да ми се оплачат: мизерия, болести. При вида на тези действителни злини изчервих се заради моите, въображаемите. И все пак и при работниците се срещат любовни драми.

Прекарах една безсънна нощ в размишления за моя живот. Струва ми се, че е бил една непрекъсната грешка. Наглед уж имам професия, а всъщност единственото ми занимание е било да гоня абсолютното щастие, което мислех да постигна чрез жените; оказа се обаче, че няма по-празно търсене от това. Съвършената любов не съществува, както не съществува и съвършено управление, и при чувствата опортюнизмът на сърцето е единствената мъдрост. Трябва най-вече да избягваме да се задоволяваме фиктивни представи. Бих могъл веднага да се отърся от властта на Соланж, ако приема да видя истинския й образ, загнезден в мен, откакто я познавам; той е бил винаги в мен, нарисуван от точен и жесток майстор, но аз съм се отказвал да видя този образ. Защото нашите чувства твърде често са статуи на нашите чувства.“

„20 април. Макар че не държи вече на мен, но щом поискам да се откъсна, Соланж дръпва малко връзката и я затяга. Кокетство ли е това или милосърдие?“

23 април. Къде е грешката? Соланж започна да постъпва като Одил. Дали защото извърших същите грешки? Или защото направих същия избор? Винаги ли трябва да крием чувствата си, за да запазим любимото същество? Да проявяваме ловкост, да комбинираме, да се прикриваме, когато ни се иска да се отдадем напълно? Вече не зная.

„27 април. Всеки десет години би трябвало да изтриваме от паметта си някои възгледи, които опитът е доказал като погрешни, опасни.

Подлежащи на заличаване възгледи:

а) «Жените могат да се обвържат чрез обещание или клетва.» Погрешно. Жените са безнравствени, моралът им зависи от мъжете, които обичат.

6) «Съществува съвършена жена, с която любовта би била непрекъсната поредица от радости без смесване на сетивата, ума и сърцето.» Погрешно. Две човешки същества, привързани едно о друго, са като два люлени от вълните кораба. Корпусите им се блъскат и стенат.“

„28 април. Вечеря на авеню Марсо. Леля Кора умира сред своите печени пилета и орхидеи. Елен дойде и ми заговори за Соланж.

— Бедни Марсена! На какво приличате от няколко седмици… Разбирам, естествено… вие страдате.

— Не зная какво искате да кажете — отговорих.

— Е, да — вие още я обичате.

Възразих.“