Андре Мороа
Климати (42)

XX

Майка ми пристигна от Китай няколко дни преди раждането на детето. Като я видях отново, останах учудена, че съм толкова близко и същевременно тъй далеч от нея, повече, отколкото допущах. Тя не одобряваше нашия начин на живот, прислужниците, мебелите, приятелите ни, и нейните упреци докоснаха невидими далечни струни в душата ми, които зазвучаха слабо със същия тон. Но старата семейна основа беше вече покрита с гъст слой „Филип“ и това, което учудваше и правеше лошо впечатление на мама, на мен ми се струваше естествено. Тя не закъсня да забележи, че през последните седмици на бременността ми Филип не беше достатъчно внимателен към мен. Страдах, когато ми казваше: „Ще дойда да ти правя компания тази вечер, защото предполагам, че мъжът ти няма да може да се задържи вкъщи“. И се упреквах, че е засегната повече гордостта, нежели любовта ми. Съжалявах, че тя не беше тук преди завръщането на Соланж, когато Филип не се отделяше от мен в извънработните си часове. Бих искала да й покажа, че и аз също мога да бъда обичана. Тя често се изправяше до леглото ми и гледаше критично, така че събуждаше всичките ми тревоги от моминството. Вглеждаше се внимателно, почти враждебно в пътеката на косата ми, слагаше си пръста на нея и казваше: „Ти побеляваш“. Това беше вярно.

Когато Филип се връщаше вечер след дванадесет часа, минувачите по улицата вече бяха редки и аз се вслушвах да позная стъпките му. Още чувам измамливия шум, който се засилва, поражда надеждата, че ще спре, после продължава, отдалечава се и заглъхва. Когато човек има намерение да спре пред една врата, намалява крачките си още от няколко метра. Най-сетне познавах Филип по тази замираща крачка. В къщата леко прозвучаваше звънче, далечна врата хлопваше — беше той. Заричах се да бъда весела, примирителна, но почти винаги го посрещах с натяквания. Самата аз се огорчавах от това, че произнасях все едни и същи думи с все същия невъздържан тон.

— Ох! — казваше Филип с досада. — Не издържам повече, Изабел, уверявам ви… Не виждате ли колко сте непоследователна?… Карате ме да изляза, подчинявам се, после ме отрупвате с упреци. Какво искате? Да се затворя вкъщи ли? Тогава кажете и ще го направя… Да, обещавам ви, че ще го направя. Предпочитам всичко друго пред тези непрекъснати караници… Само, моля ви се не се опитвайте да бъдете великодушна в девет часа вечерта и съвсем дребнава в дванадесет.

— Да, Филип, прав сте; отвратителна съм. Кълна се, че няма вече.

Но на другия ден някакъв вътрешен демон ми диктуваше същите ненужни фрази. Бях настроена най-вече срещу Соланж. Намирах, че в един такъв момент от живота ми тя би трябвало да прояви такт и да ми остави съпруга.

Соланж дойде да ме види. Разговорът ни не вървеше. Облечена беше с хубаво палто от самур и дълго ми препоръчва своя кожухар. После дойде Филип; сигурно го беше предизвестила за посещението си, защото той се върна по-рано от обикновено. Палтото стана излишно като тема и отстъпи място на градината в Маракеш.

— Не можете да си представите какво нещо е това, Изабел… Сутрин се разхождам боса по хладните фаянсови плочки сред портокалови дървета… По всяка колона се вият рози и жасмини. През цветята и листата на дърветата прозират небесносини зелиги, а над покривите снегът на Атлас блести като красив диамант… („Ние вече гледахме диамант в Сен-Мориц“ — помислих си аз.) А нощите! Луната, която кипарисите сякаш сочат с черните си пръсти… И арабска китара в съседната градина… Ах, Марсена, Марсена, колко обичам всичко това!

С леко отметната назад глава тя сякаш вдишваше уханието на розите и жасмините.

Когато тя си тръгна, Филип я изпрати до вратата, върна се малко смутен и се облегна на камината.

— Трябва — каза той, след като дълго мълча — някой ден да ви заведа в Мароко… Наистина е много хубаво… Ето, донесох ви една книга от Робер Етиен върху берберите, за живота им… Нещо като роман… и в същото време поема… Забележително.

— Бедни ми Филип — казах аз, — колко ви съжалявам, че се занимавате с жени. Какви комедиантки са те!

— По какъв повод казвате това, Изабел?

— Казвам го, защото е така, мили. Добре ги познавам аз жените и зная колко са неинтересни.

 

 

Най-после почувствувах първите болки. Раждането беше продължително и трудно. Вълнението на Филип ме зарадва. Беше пребледнял, по-изплашен и от мен; видях, че държеше за живота ми. Неговата тревога ми вдъхваше смелост, защото, за да го успокоя, овладявах напълно нервите си и му говорех за нашето малко момченце. Бях сигурна, че ще е момче.

— Ще го наречем Ален, Филип. Веждите му ще бъдат малко повдигнати като вашите; когато го измъчва нещо, ще се разхожда напред-назад с ръце в джобовете, тъй като той ще бъде твърде неспокойна натура, нашият малък Ален, нали, Филип? Син на такива родители… Каква наследственост?

Филип се опитваше да се усмихне, но виждах, че се вълнува. Когато болките се усилваха, исках да ме държи за ръка.

— Спомняте ли си, Филип, как сложих ръката си върху вашата, когато гледахме „Зигфрид“?… Оттогава започна всичко.

След малко чух доктор Крес да казва на Филип в съседната стая:

— Жена ви е удивително смела; рядко съм срещал такива.

— Да — отвърна Филип — жена ми е отличен човек. Надявам се, че няма да й се случи нищо лошо.

— Какво да й се случи? Всичко върви нормално — отвърна лекарят.

Към края поискаха да ме упоят с хлороформ, макар че аз не пожелах това. Когато отворих очи, видях до себе си Филип, умилен и щастлив; целуна ми ръката и каза: „Имаме син, скъпа“. Пожелах да ми го покажат, но се разочаровах от него.

Майка ми и свекърва ми седяха в съседния до стаята малък салон. Вратата беше открехната, аз лежах със затворени очи и в полудрямка чувах техните песимистични прогнози във връзка с възпитанието на новороденото дете. Макар че двете много се различаваха и сигурно по почти всички въпроси бяха на противоположни мнения, солидарността на хора от едно поколение ги караше да упрекват младите.

— Ще видим как ще я караме! — казваше госпожа Марсена. — С Филип, който ще се занимава с всичко друго, но не и с възпитанието на сина си, и Изабел, която пък ще се занимава само с Филип. Това дете ще прави каквото си иска…

— Разбира се — отговаряше майка ми. — В устата на младите днес има само една дума: щастието. Трябва децата да са щастливи, трябва съпругът да е щастлив, трябва жената да е щастлива, трябва прислугата да е щастлива и за да се постигне това, премахват всички правила, унищожават преградите, не признават вече нито наказания, нито санкции, прощават всичко дори преди прошката, не казвам да е заслужена, а поискана. Просто невъобразимо! И какъв е резултатът? Да бяха поне много по-щастливи, отколкото вие и аз сме били, госпожо, разбирам. Но лошото е, че са по-малко щастливи от нас, много по-малко. Гледам дъщеря си… Дали спи? Спиш ли, Изабел?

Аз не отговорих.

— Интересно, вече трети ден все я кара на сън — забеляза майка ми.

— Защо я упоиха? — възмути се госпожа Марсена. — Казах на Филип, че аз на нейно място не бих позволила това. Човек трябва да ражда децата си сам. Родила съм три, за нещастие загубих двете, но всичките родих естествено. Тези изкуствени раждания са опасни и за детето, и за майката. Много се ядосах, като узнах, че Изабел се е показала мекушава. В целия ни род, а Марсена има в десет провинции, няма да се намери ни една жена, която да се съгласи на такова нещо.

— Така ли?… — рече учтиво майка ми. Тя ме беше посъветвала за хлороформа, но като жена на дипломат искаше да избегне конфликта, за да не попречи на общата офанзива, която тя с удоволствие водеше заедно с госпожа Марсена срещу младите поколения. — Та ви казвах — продължи тихичко майка ми, — гледам дъщеря си. Казва, че не е щастлива. Вината не е у Филип, той е много мил съпруг и не по-голям женкар от другите. Не, тя се анализира, тя е неспокойната, непрекъснато наблюдава барометъра на своя брак, на „тяхната любов“, както се изразява… Вие някога замисляли ли сте чак толкова за състоянието на брака си? Аз — много малко. Мъчех се да помагам на мъжа си в кариерата му, имах тежко домакинство, бяхме много заети и всичко вървеше много добре… Така е и с възпитанието на децата. Изабел казва, че иска Ален да има по-приятно детство от нейното. Уверявам ви, нейното не е било неприятно. Възпитавах я малко строго, но не съжалявам. Виждате резултата.

— Ако не беше възпитана така, както вие сте я възпитали — каза тихо госпожа Марсена, — Изабел нямаше да стане такава прелестна жена, каквато е. Тя трябва да ви бъде много благодарна и синът ми също.

Не се помръдвах, защото този разговор ме забавляваше. „Кой знае? Може би са прави“ — мислех аз.

Но разбирателството им се наруши, когато стана дума за кърменето на Ален. Свекърва ми мислеше, че аз сама трябва да го кърмя и се ужасяваше от английските дойки. Майка ми ме съветваше: „Не се опитвай! Каквато си нервна, млякото ти ще секне след три седмици и ще разболееш детето“. Филип също не желаеше. Но аз придадох на това свое решение символично значение и упорствувах. Резултатът излезе такъв, какъвто го предвиди майка ми. След това толкова жадувано раждане всичко започна да ме разочарова. Бях хранила твърде големи надежди, а действителността се оказа безсилна да ги осъществи. Мислех, че това дете ще бъде нова и много по-силна връзка между Филип и мен. Но не стана така. Истината е, че Филип малко се интересуваше от сина си. Отиваше да го види веднъж на ден, забавляваше се да поговори няколко минути на английски с дойката, после пак ставаше същият Филип, благ, разсеян, какъвто го знаех открай време, с някаква неопределена сянка на копнеж, прозираща през меката му, тъжна вежливост. Сега дори ми се струваше, че у него има нещо повече от скука. Филип тъгуваше. Излизаше по-рядко. Най-напред помислих, че върши това от доброта, защото му е съвестно да ме оставя сама, докато съм още слаба. Но на няколко пъти, когато майка ми или някоя приятелка съобщаваха, че ще ме посетят, и му кажех:

— Филип, зная, че тези семейни разговори ви отегчават. Телефонирайте на Соланж и я заведете тази вечер на кино — той отговаряше:

— Защо все при Соланж ме пращате? Мога да прекарам два дни и без да я видя.

Горкият Филип! Уви, той не можеше да прекара два дни, без да я види. Не знаех точно защо, не познавах интимния живот на Соланж, но чувствувах, че след завръщането й от Мароко нещо в техните отношения се е променило и Филип страдаше.

Не смеех да го запитам, но по лицето му следях развоя на душевната му болка. За няколко седмици отслабна просто невероятно. Пожълтя, очите му хлътнаха. Оплакваше се, че не може да спи, и погледът му стана втренчен, както на хората, страдащи от безсъние. На трапезата повече мълчеше, после се насилваше да ми говори. Това видимо усилие повече ме измъчваше от мълчанието му.

Рене дойде да ме посети и донесе една дрешка за Ален. Веднага забелязах, че се е променила. Беше организирала трудовия си живот и ми говори за доктор Голен по начин, от който разбрах, че му е станала любовница. От няколко месеца в Гандюма говореха за тая връзка, но я отричаха. Семейството държеше да запази добри отношения с Рене и се бореше да не бъде принудено по силата на собствения си кодекс да скъса с нея, щом добродетелността й е под съмнение. Но когато я видях, разбрах, че членовете на рода Марсена — съзнателно или не — се лъжеха. Рене беше весела и видът й показваше, че обича и че е обичана.

След женитбата си бях се много отдалечила от нея и даже при известни обстоятелства беше ми се сторила коравосърдечна, но тоя ден почти веднага попаднахме в тона на дългите ни разговори от времето на войната. Заговорихме за Филип, и то задушевно. За пръв път Рене искрено ми призна, че го е обичала и много е страдала от нашата женитба.

— По онова време, Изабел, почти ви мразех, но после уредих живота си другояче и сега всичко това сякаш не се отнася до мен… И най-силните ни чувства угасват, не намирате ли, и ние гледаме на себе си от преди три години с онова любопитство и равнодушие, с което наблюдаваме другите.

— Да — казах, — може би е така. Не съм още стигнала дотам. Обичам Филип както в началото на нашата любов и дори по-силно. Чувствувам, че съм готова да направя за него жертви, които не бих могла преди шест месеца.

Рене погледна мълчаливо с поглед на лекар.

— Да, вярвам — каза тя най-сетне. — Виждате ли, Изабел, преди малко ви казах, че не съжалявам за нищо. Дори нещо повече. Ще позволите ли да бъда откровена? Всеки ден благодаря богу, че не съм се омъжила за Филип.

— А аз, че съм се омъжила за него.

— Да, зная, защото го обичате и като него сте възприели отвратителния навик да търсите щастието в страданието. Филип е ужасно същество, съвсем не е лош, но е ужасен, защото е роб на натрапчива идея. Аз го познавам от дете. Още тогава беше такъв, само че в него може би имаше и други възможни филиповци. После се появи Одил и без съмнение утвърди завинаги същността му на любовник. За него любовта се свързва с определен тип женско лице, с известна неразумност в постъпките, с малко обезпокоителна и не много почтена грация… И тъй като същевременно той е чувствителен до невъзможност, този тип жена, единственият, който може да го завладее, го прави твърде нещастен. Не е ли така?

— И така е, и не е така, Рене. Много добре зная, че е глупаво да кажеш „аз съм обичана“, обаче Филип ме обича, в това не се съмнявам… Само че в същото време, вие сте права, той има нужда от съвсем друг тип жена, такава като Одил, като Соланж… Познавате ли Соланж Вилие?

— Много добре… Не смеех да я спомена, но именно нея имах пред вид.

— Напротив, можете да говорите, аз вече не ревнувам от нея. Изживях го… Говори ли се в обществото, че Соланж е любовница на Филип?

— О, не… напротив, говорят, че по време на последния си престой в Мароко тя се влюбила в Робер Етиен, знаете го, оня, дето написа интересна книга за берберските племена… В последно време тя е живяла с него в Маракеш. Сега той се е завърнал в Париж… Голям писател и изискан човек. Голен го познава и много го цени.

Замислих се за момент. Точно така си представях работата и името на Етиен ми обясняваше някои разговори на моя мъж. Беше ми донесъл една подир друга всичките книги на Етиен. Чете ми откъси и ме пита какво мисля за тях. Бяха ми харесали, особено онова дълго размишление със заглавие „Молитва в градината на Удаите“. „Хубаво е — казваше Филип, — да, наистина хубаво и диво.“ Бедничкият ми Филип, колко трябва да е страдал! Вероятно сега се замисля за всяка дума и всяка стъпка на Соланж, както някога бе анализирал думите и постъпките на Одил, за да търси следите на непознатия. Сигурно прекарваше безсънните си нощи в това безплодно и мъчително търсене. Ах, как изведнъж се ядосах на тая жена!

— Съвсем вярно е, Рене, това, което преди малко казахте за отвратителния навик да се търси наслада в страданието… Но когато по силата на обстоятелствата човек е започнал своя чувствен живот по този начин, както е случаят с Филип, а и с мен, може ли нещо да се промени?

— Мисля, че човек винаги може да се промени, стига да го желае силно.

— Но как да го желае, Рене? Не трябва ли вече да се е променил?

— Голен би отговорил: „Като изучи механизма и го овладее“, тоест с повече ум.

— Но Филип е умен.

— Много, но се предоставя повече на чувствата, отколкото на разума.

Разговаряхме весело до завръщането на Филип. Рене умееше да изясни научно някои неща, а това ме успокояваше и ме караше да се чувствувам подобна на толкова други, които носят етикета „влюбени“.

Филип се зарадва на Рене, остави я на вечеря и за пръв път от няколко седмици насам през цялата вечер говори с оживление. Интересуваше се от науката и Рене му съобщи за някои нови опити. Когато тя за втори път спомена името на Голен, Филип изведнъж я попита:

— Голен ли? Ти добре ли го познаваш?

— Разбира се, той ми е шеф.

— Не е ли приятел на Робер Етиен, от Мароко, е, онзи, дето написа, „Молитвата в градината на Удаите“?

— Да.

— А познаваш ли самия Етиен?

— Много добре.

— Що за човек е?

— Забележителен — отвърна Рене.

— Аха! — измънка Филип и добави с известно усилие: — Да, аз също намирам, че е талантлив… Но случва се човекът да стои по-долу от произведението си…

— В този случай не — отвърна безмилостно Рене.

Погледнах я умолително. Филип остана мълчалив до края на вечерта.