Андре Мороа
Климати (41)

XIX

Най-после, няколко седмици преди да родя, Соланж се завърна. Внезапната промяна у Филип сви сърцето ми. Една вечер отново го видях млад и весел. Донесе ми цветя и едри розови скариди, които много обичах. Заразхожда се оживено около леглото ми с ръце в джобовете и ми разказа разни смешни истории за кантората, за срещнатите през деня издатели. „Какво има? — питах се аз. — Откъде иде тази оживеност?“

Той вечеря до моето легло и аз подхвърлих небрежно, без да го гледам:

— Все още ли няма новини от Соланж?

— Как? — отвърна Филип с прекалена непринуденост. — Не ви ли казах? Тази сутрин ми телефонира, вчера се е завърнала.

— Радвам се заради вас, Филип. Ще имате компания за излизане, сега, когато аз не мога да ви придружавам.

— Но вие сте полудяла, Изабел. Няма да ви оставя нито за минута.

— Настоявам да ме оставите. Впрочем няма да съм сама, майка ми скоро ще дойде в Париж.

— Вярно — рече Филип зарадван. — Сигурно госпожа Мама е вече близо. Откъде беше последната й телеграма?

— То беше радиограма от парахода, но както ми казаха от параходното дружество, утре тя трябва да бъде в Суец.

— Доволен съм заради вас — каза Филип. — Много мило от нейна страна, че предприе такова дълго пътуване, за да присъствува на раждането.

— Моето семейство е като вашето, Филип. Ражданията и умиранията са празници. Спомням си, че погребенията на разни братовчеди от провинцията бяха едни от най-веселите спомени на баща ми.

— Дядо ми Марсена пък, когато много остаря и лекарят му забрани да ходи на всяко погребение, се оплакваше: „Не ми дават да вървя подир ковчега на горкия Людовик, като че ли имам кой знае колко развлечения“.

— Изглеждате много весел тази вечер, Филип.

— Аз ли? О, не… Но времето е хубаво, вие сте добре. Този деветмесечен кошмар е към края си. Доволен съм, това е естествено.

Почувствувах се унизена, като го виждах тъй оживен и като знаех причината за неговото възкресение. Нея вечер яде с апетит, какъвто имаше в Сен-Мориц и който за мое голямо безпокойство от дълги месеци беше загубил. След вечеря стана нервен, почна да се прозява. Казах му:

— Не искате ли да почетем малко? Много е интересен този Стендал, който започнахте да четете снощи.

— Ах, да! „Ламиел“… Да, много е хубаво… Щом искате…

И на лицето му се изписа скука.

— Слушайте, Филип, знаете ли какво ще направите? Идете да поздравите с „добре дошла“ Соланж. Не сте се виждали от пет месеца. Ще бъде любезно от ваша страна.

— Мислите ли? Но не искам да ви оставя сама. Пък и съвсем не зная дали си е у дома и дали е свободна. Първата вечер от завръщането си сигурно ще прекара в семейна среда, при родителите на Жак.

— Обадете й се по телефона.

Надявах се, че ще се възпротиви повече, но той веднага отстъпи пред изкушението.

— Добре, ще опитам…

И излезе от стаята.

След пет минути се върна сияещ.

— Понеже нямате нищо против, ще прескоча до Соланж. Няма да остана повече от четвърт час.

— Останете, колкото си искате. Радвам се, че ще се поосвежите. Но като се върнете, кажете ми лека нощ, дори и да е много късно.

— Няма да бъде много късно. Сега е девет часът, в девет и три четвърти съм тук.

Дойде си в полунощ. Докато го чаках, малко почетох и много плаках.