Андре Мороа
Климати (39)

XVII

В живота всичко иде неочаквано, и така е може би до самия край. Тази раздяла, от която толкова се плашех, остана в живота ми като период на относително щастие. Бях доста самотна, но четях, работех. Впрочем изморявах се лесно, та спях и през деня. Болестта е една форма на морално щастие, защото поставя в определени граници нашите грижи и желания. Филип беше далеч, но знаех, че е доволен, здрав. Пишеше ми очарователни писма. Помежду ни нямаше нито едно скарване, никаква сянка. Соланж беше във вътрешността на Мароко, отдалечена от мъжа ми на седем-осем дни път по море. Светът ми изглеждаше по-хубав, животът по-лесен, по-приятен, такъв, какъвто отдавна не е бил. Сега разбирах думите, които Филип ми каза един ден. Тогава бяха ми се сторили чудовищни: „Любовта по-лесно понася отсъствието или смъртта, отколкото съмнението и изневярата“.

Филип беше ме накарал да му обещая, че ще се виждам с приятелите му. Вечерях веднъж у Тианж, два-три пъти у леля Кора. Тя старееше много. Смъртта беше намалила нейната колекция от стари генерали, стари адмирали, стари посланици. Много от хубавите мостри липсваха изцяло и не бяха заменени с други. Тя самата понякога заспиваше в някое кресло сред добродушно ироничната компания. Казваха, че ще умре по време на някоя вечеря. Аз й останах завинаги признателна; при нея се запознах с Филип, затова я посещавах редовно. Случи се дори два пъти да обядвам насаме с нея — нещо противно на всички традиции на авеню Марсо, — но една вечер бях започнала да й се изповядвам и ти ме окуражи да продължа. Разказах й целия си живот, най-напред детството си, женитбата си, после ролята на Соланж и моята ревност. Изслуша ме с усмивка.

— Е, добре, малката ми, ако никога не ви сполетят по-големи нещастия, ще бъдете твърде щастлива жена. От какво се оплаквате? Че мъжът ви не ви е верен? Та мъжете никога не са верни…

— Извинявайте, лельо, но моят свекър…

— Свекър ви беше отшелник, разбира се, по-добре го познавам от вас… Но не е голяма заслуга! Едуар прекара цялата си младост в провинцията в една невъобразима среда… Не е имал изкушения… Но вижте например горкия Адриен, моя мъж. Мислите ли, че никога не ме е мамил? Мила ми малка Изабел, цели двадесет години знаех, че неговата любовница е най-добрата ми приятелка Жана дьо Каза-Ричи. Разбира се, не твърдя, че отначало не ми беше неприятно, но всичко се уреди… Спомням си деня на нашата златна сватба… Бях поканила цял Париж… Горкият Адриен, който не беше добре с главата, произнесе малка реч, в която обърка мен, Жана Каза, адмирала… Наоколо се смееха, разбира се, но всъщност всичко това беше много мило. Бяхме твърде стари вече, прекарали по най-добрия начин живота си и не бяхме извършили нищо непоправимо… Много хубаво беше, а и вечерята тъй добра, че хората не мислеха за друго.

— Да, лельо, но всичко зависи от характерите. За мен любовта е същественото, светският живот ми е безразличен. Значи…

— Но кой ви каза, моя малка, да пренебрегнете любовта? Естествено, обичам много племенника си и няма да съм аз тази, която ще ви посъветва да си намерите любовник… Не, разбира се… Но все пак, ако на господин Филип му харесва да тича другаде, когато има млада и хубава жена, то пак няма да съм аз тази, която ще ви упрекне, ако вие от своя страна се помъчите да си поразкрасите живота. Зная, че дори тук, на авеню Марсо, има хора, на които се харесвате…

— Уви, лельо, аз вярвам в брака.

— Да, разбира се… И аз вярвам в брака, доказала съм го, но женитбата е едно, а любовта — друго нещо. Човек трябва да има солидна канава; не е забранено да извезе по нея разни арабески, само че си има начин… У днешните жени не ми харесва това, дето са безцеремонни.

Старата леля дълго ми говори в този дух, беше ми забавна, дори се обикнахме двете, но бяхме много различни, за да се разберем.

Покани ме и семейство Сомервийо, съдружници на Филип в няколко сделки. Сметнах за свой дълг да приема, защото можеха да бъдат полезни на моя съпруг. Като пристигнах у тях, видях, че никого не познавам, и съжалих, че дойдох. Къщата им беше хубава, мебелирана малко прекалено модерно, нещо, което не ми допада, но все пак действително с вкус. Филип би се заинтересувал от картините. Имаше картини от Марке, една на Сисле и една от Льобур. Госпожа Сомервийо ме представи на непознати жени и мъже. Жените, повечето хубави и отрупани със скъпи накити, мъжете — почти всички от типа на знаменитите инженери, с яки тела и енергични лица. Слушах имената, без да обръщам внимание, знаейки, че ще ги забравя. „Госпожа Годе“ — каза домакинята. Погледнах госпожа Годе, хубава, малко увехнала блондинка. Там беше също и господин Годе, кавалер на „Почетния легион“^[1], който изглеждаше властен човек. Нищо не знаех за тях, но се запитах: „Годе? Годе? Струва ми се, че зная това име“. Попитах домакинята:

— Кой е този господин Годе?

— Годе — отвърна госпожа Сомервийо — е видна личност в металургията. Административен представител на Западните стоманолеярни, има също така голямо влияние и в каменовъглените мини.

Помислих, че за него ми е говорил Филип или пък Вилие.

Годе беше мой съсед на трапезата. Прочете името ми с любопитство, защото не бе го чул, и веднага запита:

— Да не би случайно да сте съпругата на Филип Марсена?

— Да, разбира се.

— О, много добре познавам съпруга ви. При него, по-право при баща му, започнах кариерата си, в Лимузен. Тъжно начало. Трябваше да се занимавам с един хартиен завод, а това никак не ме интересуваше. Заемах второстепенна длъжност. Свекърът ви беше строг човек, с него мъчно се работеше. Да, да, Гандюма си остава лош спомен за мен. — Засмя се и добави: — Моля да ме извините, че ви казвам това.

Докато говореше, изведнъж се сетих… Миза, това беше мъжът на Миза… Целият разказ на Филип изплува в паметта ми, сякаш виждах думите пред очите си. Така, значи, тази хубава жена с кротки печални очи, която седеше на другия край на масата и весело се усмихваше на съседа си, нея именно Филип бе прегърнал една вечер върху възглавницата пред гаснещия огън на камината. Не можех да повярвам. Въображението ми беше създало една жестока, сладострастна Миза, прилична на Лукреция Борджия или на Хермиона. Лошо ли ми я бе описал Филип? Но трябваше да се поговори със съпруга й.

— Наистина Филип често ми е споменавал вашето име.

После добавих малко несмело:

— Нали госпожа Годе е била голяма приятелка на първата жена на моя съпруг.

Той отмести погледа си от мен и изражението му стана смутено. („Какво ли знае?“ — питах се аз.)

— Да — отвърна Годе, — те бяха приятелки от детинство. После са се появили недоразумения. Одил не се е отнесла много добре с Миза, искам да кажа Мари-Терез, но аз наричам жена си Миза.

— Да, естествено.

После, като видях, че темата, беше щекотлива, заговорих за друго. Той ми обясни отношенията между Франция и Германия в областта на стоманата, въглищата, кокса, изтъкна ми влиянието на тия големи индустриални въпроси върху външната политика. Той имаше широки познания, които възбудиха моето любопитство. Попитах го познава ли Жак Вилие.

— Онзи от Мароко ли? Да, той е член на един от моите управителни съвети.

— Умен човек ли е?

— Малко го познавам, но той преуспя…

След вечеря се постарах да остана насаме с жена му. Знаех, че Филип би ми забранил това и се помъчих да се въздържа, но страстното ми любопитство надделя и аз се приближих до нея. Тя, изглежда, се изненада. Казах й:

— Вашият съпруг ми припомни през време на вечерята, че вие някога сте били добри познати с моя съпруг.

— Да — отвърна тя хладно. — Аз и Жулиен живяхме няколко месеца в Гандюма.

Погледна ме особено, едновременно въпросително и тъжно. Сякаш се питаше: „Знаете ли вие истината и престорена ли е вашата любезност?“. Чудно нещо, Миза не ме отблъсна, напротив, намерих я симпатична. Трогна ме нейната миловидност, печалното й и сериозно изражение. „Има вид на жена, която е много страдала — казвах си аз. — Кой знае? Може би е желаела щастието на Филип? Обичала го е и е искала да го предпази от една жена, която е могла да го направи нещастен. Толкова ли е престъпно всичко това?“

Седнах до нея и се опитах да я предразположа. След около един час успях да я накарам да заговори за Одил, нещо, което тя правеше с известно стеснение; изглежда, че и досега тоя спомен беше жив у нея.

— Твърде ми е трудно да говоря за Одил — рече тя. — Много я обичах, много се възхищавах от нея. По-късно тя ме оскърби, а след това умря. Не искам да я черня, особено във вашите очи.

И отново ме погледна със същия, изпълнен с въпроси поглед.

— О — отвърнах, — не мислете, че съм враждебно настроена към този спомен. Толкова съм слушала да се говори за Одил, че накрая почнах да я чувствувам като част от самата себе си. Трябва да е била много красива.

— Да — в гласа на Миза имаше тъга, — беше необикновено красива. И все пак в очите й имаше нещо, което не ми харесваше. Малко… не… не искам да кажа престореност… би било много силно… беше… не зная как да ви обясня… някакво тържествуващо лукавство. Одил имаше нужда да господствува. Искаше да налага своята воля, своята истина. Хубостта й я правеше самоуверена и тя искрено вярваше, че ако твърди нещо, то става истина. Пред мъжа ви, който я обожаваше, това й се удаваше, но пред мен не, затова ми се сърдеше.

Слушах я и страдах. От думите й прозираше Одил на Рене, на свекърва ми, до известна степен и на Елен дьо Тианж, но не и Филиповата Одил, оная, която обичах.

— Любопитно — казах, — вие ми описвате една силна, волева личност. А когато Филип говори за нея, оставам с впечатлението, че е била същество крехко, често на легло, детински наивно и в основата си много добро.

— Да — каза Миза, — и това също е вярно, но мисля, че такава беше повърхността, а истинската същност на Одил беше дързостта… не зная как да се изразя, някаква войнишка, партизанска дързост. Например, когато речеше да скрие нещо… но не, не искам да разказвам тия работи на вас.

— Това, което наричате дързост, Филип го нарича смелост и казва, че то било едно от големите й качества.

— Да, щом казвате. В известен смисъл това е вярно, но тя нямаше смелостта да наложи на самата себе си ограничения. Имаше смелост да извърши каквото си искаше. И това е нещо, но е по-лесно.

— Имате ли деца? — попитах.

— Да — отговори тя, като гледаше в земята. — Три: две момчета и едно момиче.

Разговаряхме цялата вечер и се разделихме почти приятелки. За пръв път бях в пълно несъгласие с една Филипова преценка. Не, тая жена не беше лоша. Била е влюбена и ревнива. Аз ли трябваше да я упреквам? В последния момент направих нещо, за което после съжалих, казах й:

— Довиждане. Много ми беше приятно, че се запознах с вас. В момента съм сама, бихме могли да се поразходим заедно.

Щом излязохме от салона, и съзнах, че сгреших; Филип нямаше да одобри постъпката ми. Когато научи, че съм се сприятелила с Миза, силно ще ме укори и без съмнение ще бъде прав.

Тя самата сигурно беше изпитала известно удоволствие от нашия разговор; вероятно е била любопитна да разбере каква съм аз, какъв е бракът ни, защото два дни по-късно ми телефонира и ние се уговорихме за една разходка из Булонския лес. Исках да я накарам да говори за Одил, да узная от нея какви са били вкусовете, навиците, странностите на Одил и по този начин да се опитам да угодя повече на Филип, когото не смеех да разпитвам за миналото. Зададох на Миза много въпроси: „Как се обличаше Одил? Коя беше шапкарката й? Казаха ми, че умеела много добре да подрежда цветята… Как може такова нещо като подреждането на цветята да изразява личните качества? Обяснете ми… Но интересно, вие ми казвате, пък и всички твърдят, че имала много чар, а някои подробности, които ми съобщавате, са по-скоро неприятни, некрасиви… Тогава в какво се състоеше този чар?“.

Но тук Миза се оказа неспособна да ми даде някаква представа, а видях, че и тя самата често си е задавала същия въпрос, без да му намери отговор. От онова, което ми разказа за Одил, открих само голямата й слабост към природата, каквато имаше и Соланж, и една непринудена жизненост, от каквато аз бях лишена. „Прекалено съм методична — мислех си аз. — Прекалено се въздържам от възторжени изблици. Струва ми се, че детинската страна в характера на Одил, веселостта й повече се е харесвала на Филип, отколкото нравствените й качества.“ После заговорихме по-интимно за Филип. Казах й колко много го обичам.

— Да — отвърна тя, — но щастлива ли сте с него?

— Много щастлива. Защо?

— А, нищо… само питам. Впрочем разбирам, че го обичате, той наистина е обичлив. Но същевременно слабостта му към жени от типа на Одил сигурно го прави мъчен като съпруг.

— Защо казвате „жени“? Знаете ли и други жени в живота му освен Одил?

— О, не, но го чувствувам. Разбирате ли, той е мъж, когото предаността, всеотдайната любов по-скоро отблъскват, отколкото привързват… Поне аз така мисля, без да го зная всъщност с положителност. Познавам го малко, но така си го представям. На времето забелязвах в него мъничко лекомислие, суетност, които малко го принизяваха. Но пак повтарям, моите думи нямат никаква стойност, защото аз съм общувала толкова малко с него.

Стана ми неприятна, а тя като че ли се зарадва от това. Дали не беше прав Филип? Беше ли наистина зла? Прекарах ужасна вечер, като се прибрах вкъщи. На камината заварих малко писмо от Филип. Мислено му поисках прошка, загдето съм се усъмнила в него. Той наистина имаше слабости, но аз обичах тези слабости, а в двусмислените думи на Миза исках да видя само любовното й разочарование. Тя ми предложи няколко пъти да изляза с нея, дори ме покани на вечеря, но аз отказах.