Андре Мороа
Климати (37)

XV

Няколко седмици след това посещение се разболях. Кашлях. Тресеше ме. Филип прекара цялата вечер до леглото ми. Полумракът в стаята, а може би и треската ми дадоха кураж и аз заговорих с моя мъж за промените, които намирам у него.

— Вие не можете да се видите, Филип, но за мен това е едва ли не невероятно… Дори приказките ви… Миналата вечер, когато спорихте с Морис дьо Тианж, просто останах поразена. В разсъжденията ви имаше толкова безсърдечност.

— Господи! Колко внимание обръщате на всяка моя дума, мила Изабел! Какво толкова лошо съм казал онази вечер?

— Винаги съм споделяла разбиранията ви за честността, клеветата, уважението към дълга, но този път, спомняте ли си, тази теза поддържаше Морис, а вие твърдяхте обратното, че животът е толкова кратък, а хората са нещастни животни, рядко им се случва да бъдат щастливи и трябва да използуват всяка възможност, и тогава, Филип… (тук си обърнах главата, за да не го гледам) тогава ми се стори, че вие говорехте за Соланж, която слушаше:

Филип се засмя и ме улови за ръката.

— Колко сте гореща — каза той — и какво въображение имате! Не, разбира се, не говорех за Соланж. Това, което казах, е вярно. Ние почти се обвързваме, без да съзнаваме добре какво вършим; после искаме да останем честни; не желаем да оскърбим любимите същества. По неясни съображения се лишаваме от несъмнени удоволствия, за които после съжаляваме. Аз казах, че в това има един вид подла доброта, че почти винаги намразваме тези, заради които сме се отказали сами от себе си, и че всъщност е по-добре и за тях, и за нас да имаме смелостта да кажем какво обичаме и да погледнем живота право в лицето.

— А вие, Филип, съжалявате ли сега за нещо?

— Вие винаги свеждате общите въпроси до нас двамата. Не, за нищо не съжалявам; много ви обичам, напълно съм щастлив с вас, но бих бил още по-щастлив, ако вие не ревнувахте.

— Ще се опитам.

На другия ден дойде лекарят и установи ангина в тежка форма. Филип седеше дълго край мен и следеше с голяма преданост лечението ми. Соланж ми изпрати цветя, книги и щом бях в състояние да приемам, дойде да ме види. Стори ми се, че съм била несправедлива, отвратителна, но когато оздравях и започнах нормален живот, отново бях засегната от тяхната интимност и ме обзе предишната тревога. Впрочем не само аз се безпокоях. Директорът на хартиената фабрика, господин Шрайбер, елзаски протестант, човек прям и предан, който често обядваше у нас и с когото бях се сприятелила, ми заговори със стеснение веднъж, когато отидох в кантората да търся Филип и не го заварих:

— Госпожо Марсена, извинете, че ще ви попитам, но какво става с господин Филип? Не е вече същият.

— В какво отношение?

— Всичко му е безразлично, госпожо. Много рядко идва след обяд в кантората, пропуска срещи с най-добрите ни клиенти, от три месеца не е ходил в Гандюма. Правя, каквото мога, но не съм аз собственикът… Не мога да го заместя.

Така значи, когато Филип бе ми заявил, че е зает с работата си, е лъгал, той, когото считах за толкова честен, за толкова съвестен! Но дали не е лъгал, за да не ме тревожи? Пък и аз улеснявах ли искреността му? Понякога исках да бъда щастлива и се вричах да не нарушавам спокойствието му, но често пъти го измъчвах с въпроси и упреци. Бях кисела, настойчива, отвратителна. Той ми отговаряше с голямо търпение. Казвах си, че той е бил по-добър с Одил, отколкото аз с него при подобни обстоятелства, но веднага си намирах оправдание с мисълта, че моето положение е много по-ужасно. Мъжът не залага целия си живот на една любов; има си своята работа, своите приятели, своя мироглед. Жена като мен живее само за любовта си. С какво да я заместя? Не обичах жените, а мъжете ми бяха безразлични. След дълго чакане бях повярвала, че съм спечелила единствената игра, която винаги бях искала да играя — единственото и безгранично чувство. Бях я загубила и за тази ужасна мъка не виждах нито лек, нито край.

Така изтече втората година от женитбата ми: