Андре Мороа
Климати (36)

XIV

Филип няколко пъти ме упрекна: „Соланж направи искрени усилия да се сближи с вас, но вие я отбягвате. Тя чувствува, че сте неприязнена към нея, особена“. Вярно беше, че след завръщането ни от Швейцария госпожа Вилие често ми телефонираше, но аз отказвах да излизам с нея. Струваше ми се по-достойно да не се виждам често със Соланж Вилие. И все пак, за да угодя на Филип и да покажа добра воля, обещах да отида веднъж у нея.

Тя ме посрещна в малък будоар, който ми се стори в стил Филип, с малко мебели, почти празен. Изпитвах стеснение. Соланж се изтегна с весела непринуденост на един диван и веднага започна да откровеничи с мен. Забелязах, че ме наричаше „Изабел“, докато аз се колебаех между „госпожо“ и „драга приятелко“.

„Любопитно — мислех си, като я слушах, — Филип се отвращава от интимниченето, от липсата на свян, а у тая жена бие на очи най-вече пълната невъздържаност. Приказва, каквото й хрумне… Защо му се харесва? В очите й има нега… Изглежда щастлива… Дали наистина с щастлива?“

В съзнанието ми изникна образът на Вилие с оплешивялата глава и уморения глас. Попитах как е. Отсъствуваше както винаги.

— Знаете, аз много малко виждам Жак… Но той е най-добрият ми приятел. Прям, искрен човек… Само че да се поддържа фикцията за някаква голяма любов след тринадесет години брак, би било лицемерие. А у мен го няма.

— Обаче вие сте се омъжили по любов, нали?

— Да, обожавах Жак. С него изживях щастливи моменти, но страстта никога не трае дълго. Пък и войната ни разедини. След тия четири години бяхме свикнали вече да живеем отделно…

— Колко печално! И не се ли опитахте да възвърнете щастието си?

— Знаете ли, когато вече няма любов… или по-точно, когато липсва физическото влечение (защото аз много обичам Жак), трудно е да се запази външният изглед на брака. Жак има любовница, зная това и го одобрявам… Вие още не можете да го разберете, но идва момент, когато човек се нуждае от независимост…

— Защо? Струва ми се, че брак и независимост са две несъвместими понятия.

— Така се казва в началото. Но бракът, такъв, какъвто вие го разбирате, има някаква дисциплинарна страна. Шокирам ли ви?

— Малко… тоест…

— Аз съм много откровена, Изабел. Много мразя преструвките… Ако бях се престорила, че обичам Жак… или че го мразя… бих спечелила вашата симпатия. Но не бих била аз… Разбирате ли?

Говореше, без да ме гледа, и драскаше с молив малки звездички по корицата на една книга. Така с наведени очи лицето й изглеждаше доста сурово и сякаш носеше отпечатъка на някакво скрито страдание. „Всъщност не с чак толкова щастлива“ — помислих аз.

— Не — отвърнах, — не разбирам твърде… Безреден, разпилян живот, сигурно не е много примамлив… А имате ли син.

— Да. Но сама ще видите, когато имате деца. Почти няма допирни точки между една жена и един дванадесетгодишен ученик в лицей. Имам впечатлението, че го отегчавам, когато отивам да го видя.

— Значи, според вас майчината любов също е преструвка?

— Не, разбира се… Всичко зависи от обстоятелствата… Много сте нападателна, Изабел!

— Едно не разбирам у вас — вие казвате: „Откровена съм, никога не лицемеря“, а не сте посмели да отидете докрай… Мъжът ви е станал независим, дава и на вас пълна свобода… Защо не сте се развели? Би било по-почтено, по-чисто.

— Що за идея! Нямам желание да се омъжвам повторно. Жак също. Тогава защо да се развеждаме? Впрочем свързват ни и общи интереси. Земите ни в Маракеш са купени с моята зестра, но Жак ги разработи и повдигна цената им… И после аз винаги с голямо удоволствие се виждам с Жак… Всичко това е по-сложно, отколкото го мислите, мила Изабел.

След това ми разказа за своите арабски коне, за бисерите си, за цветарниците си във Фонтенебло, „Интересно — мислех си аз, — твърди, че презира разкоша, че истинският й живот се заключава в друго, а не може да се въздържи да не говори за него. А може би това също се харесва на Филип, нейната детинска радост, с която гледа на нещата. Все пак забавна е тази разлика между тона на лиричните й монолози пред един мъж и тона, с който изброява богатствата си пред една жена.“

На тръгване Соланж ми каза със смях:

— Сигурно сте се възмутили от мен, защото сте отскоро омъжена и сте влюбена… Всичко това е мило, но не правете драми… Филип ви обича, трябва да знаете. Говори ми за вас с много хубаво чувство.

Да бъда успокоявана от Соланж относно състоянието на моя брак и чувствата на Филип — това наистина ми се стори непоносимо. Тя ми каза: „Доскоро виждане, пак елате!“, но аз вече не стъпих у нея.