Андре Мороа
Климати (35)

XIII

Малко по-късно се уверих, че те водят дълги разговори и че тези разговори са невинни. Една сутрин след излизането на Филип пристигна писмо, на което не можех да отговоря, без да взема неговото мнение, затова го потърсих по телефона. Случи се, че попаднах на същата линия със Соланж Вилие. Познах нейния глас и гласа на Филип. Трябваше да затворя, но нямах смелост и слушах известно време. Тонът беше весел, Филип ми се стори забавен, духовит, такъв, какъвто вече не се показваше пред мен и го бях почти забравила. Лично аз предпочитах сериозния меланхоличен Филип; на времето такъв ми го беше описала Рене и такъв го видях веднага след войната. Познавах обаче и този тъй различен Филип, който в момента говореше закачливо и любезно на Соланж. Това, което чух, ме успокои. Разказваха си какво са правили, и единият, и другият, през последните два дни, какво са чели. Филип предаде накратко съдържанието на пиесата, която двамата бяхме гледали миналата вечер, и Соланж попита:

— Хареса ли на Изабел?

— Да — отвърна Филип, — струва ми се, доста й хареса… А вие как сте? В събота у Тианж не изглеждахте добре. Имахте малко пръстен цвят на кожата, който не ми се нрави.

Значи, не бяха се виждали от събота, а сега беше сряда. Изведнъж се засрамих и затворих телефона. „Как можах да направя такова нещо? Все едно че разпечатвам чуждо писмо“ — упреквах се аз. Не можех да разбера тая Изабел, която бе пожелала да подслушва. След четвърт час се обадих на Филип.

— Извинявай — рекох, — преди малко позвъних, но ти говореше. Познах гласа на Соланж и затворих.

— Да — отвърна той без никакво смущение, — тя ми телефонира.

Целият този случай ми се стори много ясен и за известно време ме успокои. Но после отново открих в живота на Филип явни признаци за активно присъствие на Соланж. Сега той излизаше два-три пъти седмично вечер. Не го питах къде отива, но знаех, че са го срещали със Соланж. Нейните многобройни неприятелки виждаха в мое лице естествена съюзница и се опитваха да се сближат с мен. Добродушните (искам да кажа дотолкова добродушни доколкото жените могат да бъдат една към друга) се отнасяха към мен с мълчаливо съчувствие и загатваха за нещастието ми само с общи приказки. Злобните се преструваха, че ме мислят за осведомена и ми съобщаваха факти, които не знаех, заради удоволствието да ме уязвят.

— Добре сте постъпили, че сте се отказали да отидете с мъжа си да гледате акробатически номера. Много е скучно — ми каза една от тях.

— Нима Филип е ходил да гледа акробати? — Запитах аз неволно, защото любопитството надделя над гордостта.

— Как? Но той снощи беше в „Алхамбра“, не ви ли каза? Придружаваше Соланж Вилие. Мислех, че знаете.

Мъжете от своя страна си даваха вид, че ми съчувствуват, за да ми предложат своята утеха.

Често се случваше, ако получехме покана за вечеря или ако аз му предложех да отидем някъде, да отговаря:

— Да, защо не. Но почакайте, ще решим утре. Тогава ще ви кажа.

Не можех да си обясня това отлагане другояче, освен че Филип телефонираше сутрин на Соланж, за да я пита дали е поканена на същата вечеря или дали ще поиска да излязат заедно тази вечер.

Струваше ми се също, че вкусовете, дори характерът на Филип носеха сега, макар и леко, но видимо, отпечатъка на тази жена. Соланж обичаше полето, градините. Знаеше да отглежда растения, животни, беше построила край Фонтенебло едноетажна къща индийски тип до самата гора и често отиваше там да прекара края на седмицата. Няколко пъти Филип ми каза, че Париж му бил омръзнал и че би желал да има някое парче земя в околностите.

— Но вие имате Гандюма, Филип, само че ходите там много рядко.

— Не е същото. Гандюма отстои на седем часа път от Париж. Не, бих желал къща, където да мога да отскоча за два дни, дори за един. Например в Шантийи Компиен или Сен-Жермен.

— Или Фонтенебло, Филип.

— Да, Фонтенебло, ако щете — каза той с неволна усмивка.

Тази усмивка почти ме зарадва; сякаш ме посвещаваше в своята тайна. „Е, да — като че ли казваше той, — известно ми е, че знаете. Имам доверие във вас.“

Чувствувах все пак, че не бива да настоявам; нямаше да ми каже нищо определено, но бях сигурна, че между тая внезапна любов към природата и моите тревоги съществуваше връзка и че животът на Филип зависеше сега до голяма степен от решенията на Соланж.

Не по-малко ме порази Филиповото влияние върху вкусовете на Соланж. Мисля, че то оставаше незабелязано за всеки друг, но не и за мен. Макар че по начало не съм много наблюдателна, забелязвах и най-малката подробност, щом беше свързана с тях двамата. В съботните дни у Елен често чувах Соланж да разказва какво чете. Четеше любимите книги на Филип, които той беше карал и мен да чета, а някои от тях Франсоа бе давал на Одил и чрез нея Филип ги бе обикнал. Познавах това „наследство от Франсоа“, цинично и силно. То включваше кардинал дьо Рец^[1] и Макиавели. После следваше истинският Филипов вкус: „Люсиен Льовен“, „Дим“ от Тургенев и първите томове на Пруст. Когато за пръв път чух Соланж да говори за Макиавели, не можах да сподавя една тъжна усмивка. Като жена отлично знаех, че Макиавели й е толкова безразличен, колкото и ултравиолетовите лъчи или разните видове лимузинска реч. Тя обаче беше в състояние да се заинтересува и за едното, и за другото и да говори доста смислено за тези неща, за да заблуди един мъж, стига да смята, че по този начин ще му хареса.

Бях забелязала у Соланж предпочитанията й към ярките цветове; те впрочем й отиваха много. Но от няколко месеца насам я виждах вечер почти винаги в бяла рокля. Белият цвят беше един от любимите цветове на Филип, наследен от Одил. Колко ми бе говорил за тая блестяща белота на Одил! Чудно и тъжно бе да си помисли човек, че бедната малка Одил продължаваше да живее чрез Филип в други жени, в Соланж, в мен и всяка от нас се стараеше (Соланж може би без да го знае) да възкреси нейната изчезнала прелест.

Странно и тъжно беше това, но за мен най-вече тъжно, и то не само защото бях болезнено ревнива, но защото ми се струваше, че Филип изневерява на паметта на Одил. При първата си среща с него тази вярност ми се стори една от най-хубавите черти на характера му. По-късно, когато получих дългото писмо, в което описваше живота си с Одил, и узнах истината за тяхната раздяла, възхитих се още повече от неговото неувяхващо уважение към спомена за единствената му любов. Бях си съставила прекрасен образ за Одил и затова се възхищавах и разбирах. Нейната красота, нейното изящество, непринуденост и жива поетична интелигентност… Да, и аз в началото ревнувах от нея, но сега я обичах. Само тя единствена, такава, каквато беше ми я описал Филип, ми се струваше достойна за него, за Филип такъв, какъвто го знаех и може би единствена аз виждах. Приемах да бъда принесена в жертва за такова благородно божество. Знаех, че съм победена, исках да бъда победена, прекланях се пред Одил със смирение и намирах в това смирение някакво тайно удовлетворение, а вероятно и прикрита гордост.

Защото макар и да не изглеждаше така, но това мое чувство не беше съвсем безкористно. Ако приемах и дори желаех любовта на Филип към Одил да продължава, ако исках да забравя грешките и съвсем очевидната й неразумност, то беше, защото вярвах, че мъртвата ме пази от живите. В този момент аз се рисувам по-лоша и по-пресметлива, отколкото бях. Не, тогава не мислех за себе си, а за моята любов към Филип. Толкова обичах мъжа си, че ми се искаше той да бъде по-издигнат, по-съвършен от всички други. Привързаността му към едно почти божествено същество (тъй като смъртта беше го избавила от човешките несъвършенства) го издигаше в очите ми на тази висота. Пък и как бих могла да не страдам, като го виждах роб на една Соланж Вилие, която можех да виждам всеки ден, да преценявам достойнствата и добродетелите й, да я съдя; тя беше човек от плът и кръв като мен, другите жени злословеха за нея пред мен и аз я смятах за хубава и дори за доста умна, но в никакъв случай нито за божество, нито за свръхчовек.