Андре Мороа
Климати (33)

XI

Този престой в планината е останал в паметта ми като някаква ужасна мъка. Още преди да тръгна, знаех, че по природа съм непохватна за каквито и да било телесни упражнения, но мислех, че Филип и аз ще се преборим заедно с мъчнотиите, както всички начинаещи, и ще ни бъде забавно. Още първата сутрин видях, че Соланж Вилие е удивително ловка в тоя спорт. Филип, макар и да не беше така добре трениран, притежаваше гъвкавост и лекота, тъй че още от първия ден те весело се пързаляха заедно, а аз се влачех тромаво, подкрепяна от инструктор.

След вечеря Филип и Соланж приближаваха креслата си в хола и през цялата вечер бъбреха, докато аз трябваше да слушам финансовите планове на Жак Вилие. Тогава лирата струваше шестдесет франка и спомням си, че той казваше:

— Знаете, това далеч не отговаря на реалната й стойност. Трябва да предупредите съпруга си да вложи поне част от имуществото си в чужда валута, защото нали разбирате…

Понякога ми разказваше за любовниците си, назоваваше им имената.

— Сигурно сте чували, че имам връзка с Жени Собрие, актрисата… Вече не… Много я обичах, но свърши… Сега съм с госпожа Лотери… Познавате ли я? Хубава жена и много сладка. Мъж като мен, който трябва непрекъснато да се бори в деловия свят, има нужда от спокойна любов, малко животинска…

Аз опитвах разни ходове, за да се доближа до Филип и да завържа общ разговор. Но щом ми се удадеше, веднага между мен и Соланж изпъкваше непреодолимата противоположност на нашите различни възгледи за живота. Голямата тема на Соланж беше „приключението“. Така наричаше търсенето на неочаквани и опасни изживявания. Твърдеше, че се ужасява от моралните и физически „удобства“.

— Щастлива съм, че съм жена — каза ми тя една вечер, — защото пред жената стоят много повече „възможности“, отколкото пред мъжа.

— Как така? — отвърнах аз. — Мъжът има своята кариера, може да се изяви.

— Мъжът има една кариера — обясни Соланж, — а жената изживява живота на всички мъже, които обича. Офицерът й донася войната, морякът — океана, дипломатът — интригата, писателят — творческата радост… Жената може да изпита емоциите на десет съществувания без ежедневната им скука.

— Но това е ужасно! — възкликнах аз. — Значи, тя може да обича десет различни мъже!

— При това и десетте да са умни! Нещо, което е твърде невероятно — обади се Вилие, наблягайки силно на думата „твърде“.

— Забележете — каза Филип, — че същото може да се каже и за мъжете. И на тях жените, които те обичат, последователно им донасят различни изживявания.

— Да, може би — съгласи се Соланж, — само че жените са така лишени от индивидуалност, че не могат много да донесат.

Веднъж един неин отговор много ме озадачи с тона, с който бе произнесен. Беше разсъждавала за щастието да избягаш от цивилизования живот и аз попитах:

— Защо да бяга човек, щом е щастлив?

— Защото щастието никога не е в застой; щастието е отдих сред неспокойствието.

— Много правилно — обади се Вилие и неговите думи ме учудиха.

Тогава, за да угоди на Соланж, Филип поде пак темата на бягството.

— Ах! Да… — рече той — да се измъкнеш… би било прекрасно.

— Вие ли! — засмя се Соланж. — Вие сте последният, който наистина би пожелал да избяга.

Стана ми мъчно за него.

Соланж обичаше по този начин да събужда честолюбието с един камшичен удар. Щом Филип проявяваше любов към мен или ми кажеше нещо мило, тя започваше да му се надсмива. Но повечето време тя и Филип приличаха на двойка годеници. Всяка сутрин Соланж слизаше с нова плетена жилетка в ярки цветове и всеки път Филип прошепваше: „Господи, какъв добър вкус имате!“. Към края на престоя ни в Сен-Мориц те станаха твърде близки. Най-много ме измъчваше тонът помежду им, фамилиарен и нежен, както и начинът, по който й помагаше да облече палтото си — приличаше на милувка. Впрочем тя съзнаваше, че му харесва и играеше със силата си. Тя беше ужасна „котка“. Не мога да намеря друга дума. Когато вечер слизаше във вечерна рокля, струваше ми се, че виждам да минават по голия й гръб електрически вълни. А щом се прибирахме в стаята си, не можех да се въздържа да не запитам горчиво:

— И тъй, Филип, обичате ли я?

— Кого, мила?

— Соланж, разбира се.

— Ах, не, бога ми.

— Обаче изглеждате съвсем влюбен.

— Аз ли? — казваше Филип вътрешно зарадван. — Но по какво?

Обяснявах му дълго моите впечатления; слушаше ме любезно. Забелязах, че щом се отнасяше до Соланж, той винаги проявяваше интерес към думите ми.

— Все пак особено семейство са те — подхвърлих аз в навечерието на заминаването ни. — Той ми каза, че прекарвал в Мароко шест месеца от годината и че жена му отивала там всеки две години по за три месеца. Значи, тя остава цели сезони сама в Париж. Аз, ако трябваше да живеете в Индокитай или Камчатка, бих ви последвала навред като кученце… Впрочем сигурно бих ви дотегнала ужасно, нали, Филип? Но тя вероятно има право.

— С други думи, избрала е най-добрия способ да не му омръзне.

— Това урок за Изабел ли е?

— Колко сте докачлива! Разбира се, не, не е никакъв урок, само констатирам факта. Вилие обожава жена си.

— Тя ви го каза, нали, Филип?

— Във всеки случай възхищава й се.

— А не я контролира.

— Защо да я контролира? — каза Филип малко раздразнено. — Не съм чувал никой да казва, че тя има лошо поведение.

— О, Филип, аз я познавам от три седмици и вече чух да се приказва най-малко за трима нейни любовници.

— Хората говорят за всички жени — измърмори Филип и вдигна рамене.

Почнах да се изпълвам с твърде дребнави, почти долни чувства, каквито дотогава не познавах. И тъй като всъщност не съм зла, овладявах се, правех героични усилия да бъда любезна със Соланж и си налагах да отивам на разходка с Вилие, за да я оставя сама с Филип на пързалката. Горещо желаех престоят ни в Сен-Мориц да свърши, но ми беше съвестно да изрека и най-малката думица, която би ускорила края му.