Андре Мороа
Климати (32)

X

Трябваше да тръгнем един ден преди Вилие, но се забавихме и взехме и четиримата същия влак.

Сутринта Филип стана рано и когато аз излязох от купето, намерих го прав в коридора да разговаря оживено със Соланж. Тя също беше вече облечена. Погледах ги няколко мига и останах поразена от щастливия им вид. Приближих се и казах: „Добро утро, госпожо!“. Соланж Вилие се обърна и аз неволно се запитах: „Прилича ли на Одил?“. Не, не приличаше на Одил; беше много по-снажна, лицето й не беше толкова детинско, толкова ангелско. Соланж имаше вид на жена, която си е премерила силите с живота и го е победила. Усмивката й за миг ме покори. После дойде и мъжът й. Влакът се движеше между високи планини, а по протежение на линията течеше буйна река. Пейзажът ми изглеждаше недействителен и тъжен. Жак Вилие ми говори за скучни неща. Знаех (понеже всички го твърдяха), че е умен. Не само че беше много преуспял в Мароко, но беше се прочул и в деловите кръгове. „Той има пръст навред — беше ми казал Филип, — във фосфатите, пристанищата, мините.“ Аз обаче напрягах ухо към разговора между Филип и Соланж, но шумът на влака заглушаваше половината от думите. Чувах (гласът на Соланж): „И така според вас какво нещо е чар?“ (Гласът на Филип): „… твърде сложно. Лицето играе роля и тялото… Но най-вече неподправеността…“ (Изпуснах една дума, после гласът на Соланж): „Също и вкусът, въображението, приключенският дух… Не намирате ли?“

— Точно така — каза Филип, — една смесица. Жената трябва да бъде способна и за сериозното, и за детинщини… Непоносимо е…

Шумът на влака пак ми отне края на изречението. Пред нас се издигаха планините. Насечени дърва, лъскави от смола, бяха натрупани до една хижа с широк кръгъл покрив. Дали ще страдам така през всичките осем дни? Жак Вилие завърши своята дълга реч с думите:

— … Виждате, нали, че сделката бе чудесна във всяко отношение.

И се засмя. Сигурно беше ми обяснявал някоя много изкусна комбинация, от която чух само едно име — „дружество Годе“.

— Чудесна — отвърнах аз и видях, че ме намира глупава. Безразлично ми беше. Започвах да го мразя.

Краят на това пътуване ми се струва като спомен от някакво бълнуване. Малкото презатоплено влакче пухтеше нагоре сред един ослепително бял декор, обвивайки се в облаци пара, които няколко мига се влачеха по снега. То следваше големи тайнствени извивки, които караха белите, увенчани с борове била да се въртят около нас. После покрай пътя се откриваше пропаст и в дъното й виждахме да се извива тънката черна линия, по която току-що бяхме минали. Соланж гледаше пейзажа с детинско възхищение и постоянно обръщаше внимание на Филип върху подробностите.

— Погледнете, Марсена, колко красиво е това плато от клони, върху което боровете са задържали снега. Просто се чувствува силата на дървото, което издържа такъв товар, без да се огъне… Ами това!… О, това… Вижте оня хотел горе на върха как блести като диамант в бяла кутия! А оттенъците върху снега… Забележете, че снегът никога не е само бял, а синкавобял, розово-бял… Ах, Марсена, Марсена, колко ми харесва всичко!

В това нямаше нищо лошо и дори, честно казано, тя говореше с известно изящество, но ме дразнеше. Чудех се на Филип, който казваше, че обича най-много от всичко неподправеността, а търпеше този лиричен монолог. „Може би наистина се възхищава — мислех си аз, — но на тридесет и три години (а може би и на тридесет и пет, шията й е доста увехнала) не може да се захласва като дете… Освен това всички виждаме, че снегът е синкав, розово… Защо трябва да се казва?“ Струва ми се, че Жак Вилие беше на моето мнение, защото от време на време подчертаваше възклицанията на жена си с едно малко уморено и подигравателно: „Да-а“. Когато казваше това „Да-а“, за миг ми ставаше симпатичен.

Не ми бяха ясни отношенията на съпружеската двойка Вилие. Пред хората се показваха много любезни един към друг; тя се държеше с него ласкаво, наричаше го ту Жако, ту Жаку и дори за щяло и не щяло го целуваше с върха на устните си, обаче след няколко часа, прекарани с тях, на всекиго ставаше ясно, че не са влюбени, че Вилие не ревнува жена си и приема предварително с надменно примирение лудориите й. За какво живееше този човек? За някоя друга жена ли? Или за своите мини, кораби и ниви в Мароко? Не разбирах, впрочем и не се интересувах много от него, за да имам желание да разбера това. Презирах го, загдето е толкова снизходителен… „И на него не му се иска повече, отколкото на мен, да бъде тук — мислех си аз — и ако беше малко по-енергичен, нямаше нито той, нито аз да бъдем в Сен-Мориц.“ Филип беше купил един швейцарски вестник, мъчеше се да превърне във френски франкове борсовите курсове и мислейки, че ще достави удоволствие на Вилие, говореше за ценни книжа. Вилие отклоняваше небрежно всички тия чужди наименования на мексикански и гръцки заводи, както прочутият писател махва уморено с ръка, когато някой ласкател започва да цитира неговите произведения. После се обърна към мене и ме попита чела ли съм „Кьонигсмарк“. Малкият влак все още обикаляше сред заоблените и бели хълмове.

 

 

Защо Сен-Мориц е останал в паметта ми като декор от комедията на Алфред дьо Мюсе — весел, недействителен и същевременно изпълнен с тежка меланхолия? Виждам изхода на гарата, нощния мрак, светлините по снега, щипещия здрав студ, шейните, мулетата, накичени със звънчета и червени, сини и жълти пискюли. После чудната мека топлина на хотела, облечените в смокинг англичани в хола, нашата просторна и приятно затоплена стая, и щастието, че най-после съм за няколко минути с мъжа си.

— Филип, целунете ме, трябва да осветим тази стая… Ах, колко бих искала да вечеряме тук сами! А сега трябва да се обличаме, да се срещнем пак с тия хора, да говорим, да говорим…

— Но те са много мили…

— Много мили… само че да не сме с тях.

— Колко сте строга! Не намирате ли, че Соланж беше приятна през време на пътуването?

— Вие май сте влюбен в нея, Филип?

— Съвсем не. Защо?

— Защото, ако не бяхте влюбен, не бихте я търпели и десет минути… Че какво каза тя? Можете ли да ми посочите една мисъл във всичко, което приказва тази сутрин?

— Да, разбира се… Тя има силен усет към природата. Много красиво се изрази за снега, за боровете… Не намирате ли?

— Да, долавя понякога някакъв образ. Но аз също, пък и всички жени, ако се отпуснат да приказват… Това е нашият естествен начин на мислене… Но голямата разлика между Соланж и мен е, че аз твърде много ви уважавам, за да ви избъбрям всичко, което ми минава през главата.

— Скъпа приятелко — каза ми Филип с нежна насмешливост, — никога не съм се съмнявал в способността ви да мислите много красиви неща, нито в скромността, която ви възпира да ми ги кажете.

— Не ми се подигравайте, мили… Говоря сериозно… Ако не бяхте малко нещо съблазнен от тая млада жена, щяхте да забележите колко е непоследователна, как скача от предмет на предмет… Не е ли вярно? Бъдете искрен!

— Съвсем не е вярно — отвърна Филип.