Андре Мороа
Климати (31)

IX

Наближаваше денят на заминаването ни за планината. През последната седмица Филип срещна у Елен дьо Тианж една съпружеска двойка, с която беше се запознал в Мароко — семейство Вилие. Търся дума, за да охарактеризирам госпожа Вилие, но не я намирам. Горда жена, без съмнение; но и победоносна, да, по-скоро победоносна. Под водопад от руси коси един чист и добре очертан профил. Напомняше красиво, породисто животно. Дойде при нас веднага щом влязохме в салона.

— Господин Марсена и аз — обърна се веднага тя към мен — направихме хубава екскурзия в Атлас^[1]… Спомняте ли си за Саид, Марсена? Саид — обясни тя на мен — беше нашият водач, малък арабин с блестящи очи.

— Той беше поет — добави Филип. — Когато го вземахме в колата при нас, възпяваше бързината на автомобила и красотата на госпожа Вилие.

— Няма ли да заведете тази година жена си в Мароко?

— Не — отговори той, — ще направим само едно малко пътуване в планината. Вас не ви ли съблазнява това?

— Сериозно ли говорите? Защото, представете си, и ние с моя мъж искахме да прекараме Коледа и Нова година сред снеговете. Вие къде отивате?

— В Сен-Мориц — каза Филип.

Побеснях. Правех му знаци, но той не ги забелязваше. Накрая станах и казах:

— Ще трябва да си тръгваме, Филип.

— Ние ли? Защо?

— Определила съм среща с управителя вкъщи.

— Днес, събота?

— Да, помислих, че ще ви бъде по-удобно.

Той ме погледна учудено, но нищо не отговори и стана.

— Ако това пътуване ви привлича — каза той на госпожа Вилие, — телефонирайте ми. Ще се уговорим. Би било много приятно да го направим заедно.

Когато излязохме, той ми каза доста рязко:

— За какъв дявол сте определили среща в събота в шест часа? Каква странна идея! Нали знаете, че тогава Елен приема и че аз обичам да оставам у нея до късно.

— Но аз не съм определила никаква среща, Филип. Исках да си отида.

— Ама че работа! — учуди се той. — Да не сте болна?

— Не съм, само че не искам тези Вилие да дойдат с нас в Сен-Мориц. Не мога да ви разбера, Филип. Знаете, че за мен цялото удоволствие от това пътуване се състои в това, че ще бъда сама с вас, а вие каните хора, които едва познавате и които сте виждали веднъж в Мароко.

— Каква разпаленост! Каква Изабел в нова светлина! Съвсем не, Вилие не са хора, които едва познавам. Бях петнадесет дни с тях. Прекарах чудесни вечери в тяхната градина в Маракеш. Не можете да си представите каква къща имат! Басейните, водоскоците, четирите кипариса, уханието на цветята! Соланж Вилие има изискан вкус, подредила е всичко до съвършенство: само марокански дивани и дебели килими. Не, наистина, аз съм по-близък с Вилие, отколкото с някои парижки приятели, които виждам три пъти в годината на приеми.

— Добре, Филип, може и да греша, но не ми разваляйте пътуването. Обещано ми е, то е мое.

Филип постави ръката си върху моята и се засмя:

— Добре, госпожо, ще имате вашето пътуване.

 

 

На другия ден след обяд, тъкмо когато си пиехме кафето, госпожа Вилие телефонира на Филип. От отговорите му разбрах, че е говорила с мъжа си, че той одобрил идеята и двамата ще дойдат в Швейцария с нас. Видях, че Филип не настоя, дори се опита да разколебае семейство Вилие, но последните му думи бяха: „Добре, тогава ще се радваме да ви видим там“.

Затвори телефона и ме погледна малко смутен.

— Сама видяхте, че направих, каквото можах.

— Да. Но какво? Ще дойдат, значи? Ах, Филип, това е прекалено!

— Но какво да направя, мила? Не мога все пак да се покажа неучтив.

— Не, но можехте да намерите някакъв предлог, да кажете, че ще отидем другаде.

— Щяха да дойдат пък там. Впрочем не правете драма от тая история. Ще видите, че са много мили и ще бъдете доволна от компанията им.

— Тогава слушайте, Филип. Направете така: идете с тях сам. Мен вече не ми се ходи.

— Полудяла ли сте? Те ще се чудят. И после намирам, че това е твърде некрасиво от ваша страна. Аз нямах никакво намерение да пътувам, да напущам Париж — вие го искахте, съгласих се, за да ви доставя удоволствие, а сега ме карате да вървя сам!

— Не сам… с вашите скъпи приятели.

— Изабел, омръзна ми тая глупава сцена — каза Филип така остро, както никога досега. — Нямам никаква вина пред вас. Не съм канил тези Вилие, сами се поканиха. Впрочем те са ми напълно безразлични. Никога не съм ухажвал Соланж. Дойде ми до гуша — натърти той, като се движеше с големи крачки из трапезарията… — Виждам ви толкова ревнива, толкова неспокойна, че не смея вече да мръдна, да кажа нещо… Нищо не принизява така съвместния живот, уверявам ви…

— Животът се принизява, когато се споделя с всички.

Слушах се и се чудех на себе си. Виждах, че съм иронична, зла. Дразнех единствения човек в света, който ме интересуваше, но не можех да се въздържа.

— Горката Изабел! — рече Филип.

И аз, понеже от самия него знаех много добре миналото и живеех с неговите спомени може би повече, отколкото той, разбрах, че си помисли: „Горката Изабел, и ти на свой ред…“.

Нея нощ спах много лошо. Упреквах се. От какво всъщност можех да се оплача? Очевидно нямаше близост между моя съпруг и Соланж Вилие, тъй като отдавна не бяха се виждали. Значи, нямах никакво основание за ревност. А може би тая среща беше едно щастливо обстоятелство. Дали Филип щеше да прекара добре само с мен в Сен-Мориц? Щеше да се върне в Париж недоволен, че съм го принудила да прекара няколко скучни и празни дни. С Вилие ще има добро настроение и част от задоволството му ще се прехвърли върху съпругата му. Но все пак ми беше мъчно.