Андре Мороа
Климати (30)

VIII

Филип пожела да ме запознае с приятелите си. Изненадах се, като видях колко са много. Не зная защо бях си въобразявала, бях се надявала за един по-затворен, по-откъснат живот. Всяка събота той отиваше надвечер у госпожа дьо Гианж, която, изглежда, беше голямата му довереница. Нейната сестра Антоан Кене, също му беше близка. Салонът на Тианж беше приятен, но малко ме плашеше. Без да искам, се залепвах за Филип. Виждах, че малко се дразни, загдето ме намира все в същата група, където беше и той, но не можех да не го следвам.

Жените ме приеха много дружелюбно, но аз не чувствувах желание да се сприятеля с тях. Те притежаваха непринуденост и самоувереност, които ме учудваха и смущаваха. Особено се изненадах, като видях колко са близки с Филип. Между него и тях имаше другарство, каквото не бях виждала в моето семейство. Филип излизаше с Франсоаз Кене, когато тя беше сама в Париж, или с Ивон Прево, съпруга на морски офицер, или с една млада жена, Терез дьо Сен-Каст, която пишеше стихове и ми беше несимпатична. Тези разходки изглеждаха съвсем невинни. Филип водеше приятелките си на художествени изложби, понякога вечер на кино, в неделя подир обяд на концерт. В началото винаги ме канеше да ги придружа и аз отивах понякога, но не ми беше приятно. През тези дни той проявяваше оживена веселост, както някога с мен. Като гледах колко е доволен, ставаше ми мъчно. Особено страдах, че се интересува от толкова много жени. Струваше ми се, че по-лесно бих понесла една-единствена неудържима страст. Това би било ужасно и много по-опасно за моя брак, но поне в злото щеше да има величие, както в любовта ми. Мъчително беше да гледам как моят герой отдава толкова значение на същества, приятни може би, но според мен доста посредствени. Един ден се осмелих да му кажа:

— Филип, мили, бих искала да ви разбера. Какво удоволствие намирате да се срещате с малката Ивон Прево? Тя не ви е любовница, както ми казвате, и аз ви вярвам, на тогава какво представлява за вас? Намирате ли я умна? Мен ме отегчава повече от всичко друго.

— Ивон ли? О, не, тя не е скучна, стига да я накараш да говори за това, което знае. Тя е дъщеря и съпруга на моряци и отлично познава корабите, морето. Миналата пролет прекарах няколко дни с нея и съпруга й в Южна Франция. Плувахме, карахме платноходка; беше много забавно… После тя е весела, добре сложена и много приятна за гледане. Какво искате повече?

— За вас ли? Много повече… Разберете, мили, че аз ви смятам достоен за най-забележителните жени, а ви виждам свързан с незначителни същества, красиви, но банални.

— Колко сте несправедлива и строга! Елен и Франсоаз например са забележителни жени. Освен това те са стари мои приятелки. Преди войната, когато бях болен, Елен се държа възхитително. Дойде да се грижи за мен, може би тя ме спаси… Вие сте чудна, Изабел! Какво искате? Да се скарам с целия свят, за да остана само с вас ли? Та още на втория ден ще ми доскучае… и на вас също.

— О, не, на мен не. Аз съм готова да се затворя с вас до края на живота си в затвор. Само че вие няма да издържите.

— Но вие също, бедна моя Изабел! Желаете го, защото го нямате. Ако ви накарам да водите такъв живот, щяхте да се ужасите.

— Опитайте, мили, ще видите. Слушайте, Коледа наближава; да заминем някъде сами, толкова бих се радвала. Знаете, че не сме правили сватбено пътешествие.

— На драго сърце. Къде искате да отидем?

— О, все ми е едно, където и да е, само да съм с вас.

Уговорихме се да прекараме няколко дни в планината и аз веднага писах в Сен-Мориц, за да запазя стаи.

Мисълта за това пътуване беше достатъчна, за да ме направи много щастлива, но Филип беше мрачен.

„Обзема ме чувство на тъжна ирония, отбелязва той, като виждам, че добрите взаимоотношения между двама души се наблюдават много рядко. В тази комедия, наречена любов, ние играем последователно ролята на повече или по-малко обичания. Репликите излизат от различни уста, но са едни и същи. Сега аз съм този, който е принуден да обяснява подробно какво е правил всеки час от един дълъг ден, прекаран вън от къщи. Изабел се мъчи да не ревнува, но аз познавам достатъчно добре болестта, за да не се съмнявам в диагнозата. Бедната Изабел! Съжалявам я, но не мога да й помогна. Като зная колко съм невинен в действителност, как минутите ми, които й се струват тайнствени, са били изпълнени с работа, не мога да не мисля за Одил. Какво не бих дал някога, за да можеше Одил да придава такова голямо значение на моите действия! Но уви! Дали не съм желал това именно защото тя никак не се интересуваше от тях?

Колкото повече живея с Изабел, толкова повече откривам колко различни са вкусовете ни. Случва се вечер да й предложа да излезем, да посетим новооткрит ресторант, да отидем на кино, в мюзикхол. Тя скланя с такава неохота, че на мен предварително ми се отщява.

— Ако не ви се ходи, да не излизаме. Да останем вкъщи.

— Щом ви е все едно — отговаря тя с облекчение, — да, предпочитам да си стоя у дома.

Когато излизаме с приятели, липсата на настроение у жена ми ме смразява; струва ми се, че аз съм виновен за това.

— Чудно нещо — казвам й аз, — сякаш сте неспособна да се забавлявате дори един час.

— Намирам всичко това за глупаво — отвръща тя. — Имам впечатление, че си губя времето, когато мога да прочета вкъщи хубава книга или да свърша някоя изостанала домакинска работа. Но ако на вас ви прави удоволствие, готова съм веднага да излезем.

— Не — казвам с малко кисела усмивка, — не ми се иска вече.“

Няколко месеца по-късно е написал следното:

„Лятна вечер. Успях, един господ знае как, да завлека Изабел на панаира в Ньойи. Около нас латерните на въртележките свирят негърски мелодии, чуват се гърмежите от стрелбищата, тракането на лотарийното колело; във въздуха се носи миризма на топли вафли. Гъстата тълпа бавно ни влачи. Кой знае защо, чувствувам се щастлив; обичам този шум, тази блъсканица. Струва ми се, че в това има някаква тъмна, могъща поезия. Мисля си: «Тези хора са тласкани бързо към смъртта, а прекарват част от своите кратки мигове да надянат пръстен върху гърлото на едно шише или с удар на дървен чук да накарат да изскочи малкият негър. И всъщност те сигурно имат право. Пред небитието, което ни очаква, нито Наполеон, нито Ришельо са използували по-добре живота си, отколкото тази малка женица или ей онзи войник».

Бях забравил Изабел, която ме бе хванала под ръка. Изведнъж тя каза:

— Да се връщаме, мили, това ужасно ме изморява.

Повиках такси и докато си пробивахме с мъка път през недружелюбната тълпа, мислех си: «Колко весела и приятна би била една такава вечер с Одил! Щеше да сияе както в най-щастливите си дни, щеше да играе на всички лотарии и да се радва, като спечели някое корабче от стъкло. Бедната Одил, толкова много обичаше живота и толкова малко вкуси от него, а хора, създадени за смъртта, като Изабел и мен, продължават въпреки желанието си своето монотонно съществование».

Изглежда, че Изабел отгатна мислите ми и ме улови за ръката.

— Болна ли сте? — Казах. — Иначе толкова рядко се изморявате!

— О, не — отвърна тя, — но панаирът така ме отегчава, че бързо се чувствувам изморена.

— Отегчава ли ви? Колко жалко, а аз много обичам тия неща.

И внезапно, сигурно защото в момента латерната в един манеж до нас свиреше една мелодия от преди войната, в паметта ми зазвучаха думи, които някога Одил ми беше казала на същия този панаир. Тогава тя ме упрекна, че скучая. Толкова ли съм се променил? Както една къща, построена и обзаведена от едни, но купена после от други, запазва дъха, дори атмосферата на първите си собственици, така и аз, напълно просмукан от Одил, проявявах сега едно съзнание, което не беше съвсем моето. Моят истински вкус, неспокойния дух на моя род Марсена, сега, намирах всичко това повече в Изабел, и най-страшното беше, че тази вечер аз порицавах именно строгостта и нежеланието за развлечение, които съставляваха част от моя характер и които една друга жена бе изтрила от съзнанието ми.“