Андре Мороа
Климати (3)

III

През следващата година баща ми, дългогодишен окръжен съветник, беше назначен за сенатор в Горна Виена^[1]. Нашият начин на живот се промени. Завърших философия в един парижки лицей. Гандюма стана за нас само място за летуване. Решено бе, че ще завърша право, ще изкарам военната си служба и тогава ще си избера кариера.

През ваканцията видях госпожа Обри, която дойде в Гандюма с братовчедите ми от Лимож. Мисля, че сама беше пожелала да дойде с тях у дома. Предложих да й покажа нашия парк и с голямо удоволствие я поведох към един павилион, който бях нарекъл моята обсерватория и където по времето, когато бях влюбен в нея, прекарвах неделните си дни изцяло в смътни блянове. Тя се полюбува на дълбокото гористо ждрело, в което водата се пенеше по камъните, а над завода се виеше лек дим. Когато стана и се наведе, за да види в далечината сноването на работниците, поставих ръка на рамото й. Тя се усмихна. Опитах се да я целуна, тя ме отстрани полека, но без да се разсърди. Казах й, че ще отида в Париж през октомври, че ще разполагам с малък апартамент на левия бряг на Сена и ще я очаквам там. „Не зная. Трудно е“ — промълви тя.

В бележника ми от зимата на 1906–1907 година намирам записани много срещи с „Д“. Дениз Обри ме разочарова, макар че не бях прав. Беше мила жена, обаче аз исках, не знам защо, да ми бъде не само любовница, но и другарка в учението. Тя идваше в Париж да ме види, да пробва рокли, шапки. Всичко това ми вдъхваше голямо презрение. Живеех в света на книгите и не разбирах как може да бъде другояче. Тя ми поиска да й дам за четене Жид, Барес, Клодел, за които бях й говорил много, но изказванията й върху тях след това ме огорчиха. Дениз имаше красиво тяло; щом си заминеше за Лимож, аз горещо я желаех, но след два часа, прекарани с нея, исках да умра, да изчезна или да побеседвам с някой мъж приятел.

Двамата ми най-добри другари бяха Андре Алф — млад, интелигентен евреин, малко мрачен, с когото бях се запознал в юридическия факултет, и Бертран дьо Жюсак, другар от Лимож. Бертран бе постъпил в Сен-Сир^[2] и прекарваше неделните дни при мен в Париж. Когато бивах с Алф или Бертран, сякаш потъвах в по-дълбоките води на искреността. На повърхността оставаше оня Филип на родителите ми, същество просто, съставено от няколко условности на рода Марсена и от няколко слаби съпротивления; после идеше Филип на Дениз Обри, чувствен, нежен на пристъпи и груб по реакция; следваше Филип на Бертран — смел, сантиментален, после този на Алф — точен и твърд, а знаех добре, че отдолу под всички имаше още един Филип, най-истинският, и че той единствен би могъл да ме направи щастлив, ако се разберях с него, но аз дори не се стараех да го опозная.

Говорил ли съм ви за стаята, която бях наел в една малка къщичка на улица Варен и бях мебелирал строго според тогавашния си вкус? На голите стени висяха маската на Паскал и маската на Бетховен. Странни свидетели на похожденията ми. Диванът ми служеше за легло; покривах го с дебел сив плат. На камината имаше бюст на Спиноза, на Монтен и няколко научни книги. Дали това се дължеше на желание да предизвикам учудване, или беше искрена любов към идеите? Струва ми се, че двете чувства се смесваха. Бях ученолюбив и жесток.

Дениз често ми казваше, че се плаши от стаята ми, но все пак я обича. Беше имала преди мен няколко любовника, но винаги ги бе превъзхождала. Към мен се привърза. Заявявам ви го, без да се хваля. Животът ни учи, че в любовта скромността не е мъчно нещо. Най-онеправданите от природата понякога се харесват, а най-съблазнителните нямат успех. Ако ви казвам, че Дениз държеше повече на мен, отколкото аз на нея, със същата откровеност ще ви разкажа много по-значителни епизоди от моя живот, където положението беше съвсем обратно. През въпросния период, сиреч между двадесет и двадесет и три годишна възраст, бях обичан, но самият аз обичах малко. Всъщност нямах никаква представа какво нещо е любовта. Мисълта, че може да се страда от любов, ми се струваше нетърпимо романтична. Бедната Дениз! Още я виждам изтегната на тоя диван, надвесена над мен, тревожно загледана в челото ми, тъй непроницаемо за нея.

— Любовта ли? — питах аз. — Какво е това любов?

— Не знаеш ли? Ще го узнаеш… И ти ще се хванеш.

Мимоходом забелязах думата „хванеш“, която ми изглеждаше вулгарна. Речникът на Дениз не ми харесваше. Яд ме беше, че не говори като Жулиета или като Клелия Конти. Раздразнено дърпах душата й, както се прави с лошо скроена дреха. Теглех назад, после напред, за да постигна невъзможното равновесие. Научих по-късно, че по онова време тя си бе спечелила в Лимож име на интелигентна жена и че моите усилия й помогнали да плени един от най-недостъпните мъже в този край. Умът на жената е образуван от наслойките, които всички любени от нея мъже натрупват последователно, също както мъжете запазват смътните и напластени един върху друг образи на преминалите през живота им жени и често пъти жестоките страдания, причинени ни от някоя жена, стават причина да ни залюби друга, и то за нейно нещастие.

„М“ беше Мари Грахам, една малка англичанка, с очи, забулени от някаква тайна. Срещнах я у леля Кора. Трябва да ви разкажа за тая леля, защото тя играе по-късно роля в живота ми, макар и не непрекъснато, но не без значение. Беше сестра на майка ми, омъжена за един банкер, барон Шуан. Не знам защо постоянно имаше амбицията да събира в дома си възможно най-голям брой министри, посланици и генерали. Първия си кръг беше създала в качеството си на любовница на едно доста известно политическо лице. Тя заслужи победата, като използува своя успех с похвална последователност и постоянство. Посрещаше гости в дома си на авеню Марсо всяка вечер след шест часа, а всеки вторник даваше вечеря с двадесет и четири куверта. Тия приеми на леля Кора бяха един от редките поводи за шеги в нашето лимузенско семейство. Баща ми твърдеше и, струва ми се, с право, че тя никога не е прекъсвала поредицата от вечери. През лятото те се пренасяха във вилата й в Трувил. Майка ми разказваше, че когато свако ми бил на умиране (имал рак в стомаха), тя отишла в Париж да помогне на сестра си, но пристигнала във вторник и заварила Кора да приготовлява трапезата.

— А Адриен? — попитала тя.

— Много е добре — отговорила леля Кора, — тоест толкова, колкото състоянието му позволява, само че не ще може да вечеря с нас.

На другата сутрин в 7 часа един прислужник телефонирал на майка ми: „Госпожа баронесата с прискърбие съобщава на госпожа Марсена, че господин баронът почина внезапно тази нощ“.

Когато дойдох в Париж, бидейки възпитан от баща си в ненавист към светския живот, нямах желание да видя леля си, но когато я опознах, тя ми хареса. Беше много добра жена, обичаше да прави услуги и чрез общуването си с толкова хора, заемащи най-различни служби, беше придобила някои, макар и смътни, но реални познания за механизмите на обществото. За мен, любопитен млад провинциалист, леля Кора беше истинска мина за информация. Разбра, че я слушам с удоволствие, и ме обикна. Всеки вторник вечер бивах поканен на авеню Марсо. Може би в тези постоянни покани влагаше и малко предизвикателство, знаейки враждебното чувство на баща ми и майка ми към нейния салон, и нямаше нищо против да възтържествува над тях.

Разбира се, сред гостите на леля Кора имаше и известен брой млади жени, необходими за примамка. Залових се да завоювам няколко измежду тях. Ухажвах ги, без да се влюбвам, от тщеславие и за да докажа на самия себе си, че мога да побеждавам. Спомням си с какво спокойствие сядах в някое кресло, вземах книга за четене и без всякакво усилие прогонвах образа на оная, която с нежна усмивка току-що бе напуснала стаята ми.

Не ме съдете строго. Мисля, че мнозина млади хора, които като мен не са имали щастието да попаднат веднага на някоя забележителна жена, почти неминуемо стигат до този надменен егоизъм. Търсят някакъв подход. Жените по инстинкт знаят, че тия търсения са напразни, и започват да ги следват само от снизхождение. Известно време плътското желание създава илюзии, после в двете души, които са почти враждебни, се ражда скука. Мислех ли още за спартанската царица Елена? Чувството беше удавено и аз едва го съзирах като потънала катедрала под мрачните води на студената ми стратегия.

Понякога на концертите, които посещавах в неделя, зървах отдалеч някой прелестен женски профил, който пораждаше в мен странен трепет и ми напомняше русата славянска царица от моето детство и кестените на Гандюма. Тогава през целия концерт отправях към това непознато лице всичките си силни чувства, предизвикани от музиката, и за миг си въобразявах, че ако бих могъл да се запозная с тая жена, щях да намеря най-сетне в нея съвършеното, почти божествено създание, за което исках да живея. После свалената от престола кралица се изгубваше в тълпата, а аз отивах на улица Варен при една нелюбима любовница.

Днес ми е трудно да разбера как съм могъл да крия в себе си две толкова противоположни същества. Те живееха на две различни плоскости и никога не се срещаха. Нежният, жаден за любов и преданост младеж беше разбрал, че любимата жена не съществува в действителния живот. Не желаейки да смесва този божествен и неясен образ с просташко грубите фигурантки, той бягаше при книгите и обичаше само госпожа дьо Морсо, госпожа дьо Ренал, а циникът вечеряше у леля Кора и ако съседката му се харесваше, говореше й шеговито и дръзко.

След като изкарах военната си служба, баща ми предложи да ръководим заедно нашия завод. Беше прехвърлил канторите си в Париж, където се намираха клиентите му, големите вестници и големите издателства. Бащините сделки ме интересуваха живо и аз ги развивах, без да прекъсвам следването си и четенето. Веднъж на месец през зимата отивах в Гандюма, а през лятото родителите ми живееха там и аз прекарвах при тях няколко седмици. В Лимузен подновявах с удоволствие разходките си от детинство. Когато не ходех в завода, работех или в стаята си, или в моята малка наблюдателница над урвата към Лу. Всеки час ставах, отивах до края на дългата алея с кестените, връщах се със същата бърза крачка и пак се залавях с четенето.

Доволен бях, че съм се отървал от жените, които в Париж ме оплитаха в тънката, но непреодолима мрежа от срещи, оплаквания и бъбрене. Тази Мари Грахам, за която ви споменах, беше жена на човек, когото добре познавах. Противно ми беше да се ръкувам със съпруга. Повечето от приятелите ми, напротив, го правили с насмешлива гордост. Но традицията на моето семейство при такива случаи беше строга. Баща ми беше сключил брак по сметка, но както често става, любовта се родила в брака. Той беше щастлив посвоему, сиреч сериозно и мълчаливо. Никога не бе имал любовни приключения, поне след женитбата си. Долавях обаче, че е романтичен, и смътно чувствувах, че ако имах щастието да срещна жена, която малко поне да прилича на Амазонката, бих могъл да бъда щастлив и верен.