Андре Мороа
Климати (29)

VII

В началото на ноември се завърнахме в Париж. Казах на Филип, че бих желала да запазя апартамента си в къщата на родителите ми.

— Намирам голяма изгода: не плащам наем, апартаментът е мебелиран, достатъчно просторен и за двама ни, а родителите ми няма да ни безпокоят, защото прекарват в Париж само няколко седмици през годината. Ако по-късно се върнат във Франция и се настанят на улица Ампер, тогава ще потърсим нещо друго. Филип отказа:

— Понякога сте много чудна, Изабел. Аз не бих могъл да живея в тази къща; тя е грозна, лошо украсена; по таваните и стените има невъзможни торти от гипс. Родителите ви няма да позволят да я преустроим. Не, уверявам ви, ще бъде голяма грешка… Няма да ми бъде приятно да живея там…

— Дори и с мен, Филип?… Не намирате ли, че важното в живота са хората, а не декорът?

— Да, естествено, винаги може да се твърди това и да изглежда правдиво и вярно… Но ако продължавате да проявявате сладникава сантименталност, ние сме загубени… Като ми казвате: „Дори с мен“, аз съм длъжен да ви отговоря: „Съвсем не, скъпа“, само че няма да съм искрен. Зная, че в тази къща ще се чувствувам зле.

Отстъпих, но поисках да пренеса в новия апартамент мебелите си, дадени от родителите ми.

— Бедна моя Изабел — каза Филип, — кои от мебелите ви да запазим?… Може би няколко бели стола от банята, една кухненска маса и няколко шкафчета за бельо. Всичко останало е ужасно.

Бях отчаяна. Знаех, че всички тези мебели не са красиви, но бях свикнала с тях и ми харесваха. Нещо повече, чувствувах се добре сред тях и главното намирах, че е лудост да се купуват нови. Знаех, че като се върне, майка ми строго ще ме упрекне и че в дъното на душата си ще й дам право.

— Какво искате да направим тогава с тези мебели, Филип?

— Ще ги продадем, мила.

— Знаете, че ще се продадат на безценица. Когато искаш да се отървеш от някоя вещ, всеки ти казва, че не струва нищо.

— Вярно, но те наистина нямат никаква стойност. Например тая трапезария във фалшив стил Анри II… Удивлявам се, Изабел, че сте се привързали към тия ужасии, които дори не сте избрали сама.

— Да, може би не съм права, Филип. Постъпете, както намерите за добре.

Такива дребни сцени започнаха да се повтарят толкова често по повод на най-незначителни вещи, че накрая сама започнах да се смея, но в червения бележник на Филип намирам следното:

„Боже мой, зная, че всичко това няма никакво значение. Изабел е толкова съвършена в друго отношение — себеотрицанието й… желанието й да ощастливи всички около себе си. Тя промени живота на майка ми в Гандюма. Може би тъкмо защото няма много добър вкус, изглежда постоянно загрижена да отгатне моя и да го задоволи. Не мога да изкажа пред нея някакво желание; още същата вечер пристига с пакет, съдържащ желания предмет. Глези ме, както се глези дете, както аз глезех Одил. Но чувствувам с тъга, с ужас, че толкова много любвеобилност по-скоро ме отблъсква от нея. Упреквам се, боря се, но не мога да сторя нищо. Нуждая се… от какво? Какво стана? Стана това, струва ми се, което винаги става с мен. Исках да въплътя в Изабел моята Амазонка, моята Кралица, а в известен смисъл и Одил, която сега се слива в спомените ми с Амазонката. Изабел обаче не е от тоя тип жени. Определих й роля, която не може да играе. Лошото е, че го зная, опитвам се да я обичам такава, каквато е, разбирам, че е достойна да бъде обичана, и страдам.

Но, защо, мили боже, защо? Притежавам това тъй рядко щастие — голямата любов. Цял живот копнях за «романтичното», желаех щастлива любов — постигнах я и не съм доволен. Обичам Изабел, обаче изпитвам в нейно присъствие нежна, но непреодолима скука. Сега разбирам колко много съм дотягал на времето си на Одил. В тая скука няма нищо обидно за Изабел, както нямаше обидно и за мен, тъй като тя не се поражда от несъвършенството на лицето, което ни обича, а чисто и просто, защото самото то, задоволено от едно присъствие, не търси и няма причина да търси да запълва живота и да обогатява всяка минута… Снощи прекарахме с Изабел цялата вечер в библиотеката. На мен не ми се четеше, имах желание да изляза, да видя нови лица, да действувам. А Изабел щастлива вдигаше от време на време очи от книгата и ми се усмихваше.“

О, Филип, мълчаливи Филип, защо не си ми казал? Знаех вече това, което ти скришом си отбелязваше. Не, нямаше да ме наскърбиш, ако ми беше казал тези неща; напротив, може би щеше да ме излекуваш. Може би, ако бяхме си казали всичко, щяхме да се свържем. Знаех, че е неблагоразумно да ти повтарям: „Всяка минута е скъпа… Да се кача с вас в колата, да потърся погледа ви на масата, да чувам как хлопвате вратата…“. Вярно е, че тогава имах само една натрапчива идея — да бъда сама с тебе. Стигаше ми да те гледам, да те слушам. Нямах никакво желание да виждам нови лица, но ако знаех, че ти имаш толкова силно желание за това, щях може би да стана друга.