Андре Мороа
Климати (28)

VI

Първите три месеца от съвместния ни живот остават за мен най-хубавият ми спомен. Пълно удоволствие от живота с Филип, постепенно откриване на любовта, хармония на телата, изтънчеността на неговата доброта, на неговата ласкавост. Как всичко ми се струваше прекрасно и лесно с теб, Филип! Искаше ми се да прогоня от паметта ти всички тежки спомени, да ти дам само радости, да седна в краката ти, да целувам ръцете ти. Чувствувах се толкова млада! Потиснатото ми детство, суровите военни години, прекарани в труд, мъчнотиите, с които съм се справяла като сама жена, всичко забравих. Животът беше прекрасен.

Тези първи три месеца прекарахме в Гандюма, който много ми хареса. Отдавна желаех да видя къщата, парка, където Филип беше израснал. Представях си го като дете, като малко момче и изпитвах някаква особена нежност, едновременно сластна и майчинска. Свекърва ми ми показа снимки, училищни тетрадки, запазени къдрици. Тя беше разумна и интелигентна жена. Имахме с нея много общи вкусове и изпитвахме същия тревожен страх пред този Филип, който не приличаше вече напълно на някогашното момче.

Намираше, че Одил е оказала върху него голямо влияние, и то не твърде добро.

— Никога преди женитбата му нямаше да видите Филип тревожен или нервен. Имаше твърд и уравновесен характер. Интересуваше се много от книгите, от работата си и приличаше на баща си, който беше преди всичко роб на дълга. Под влияние на жена си Филип стана много по̀… мъчен. О, това е само повърхностно, характерът му си остана същият, но няма да ми е чудно, ако в началото срещнете известни затруднения.

Разпитвах я за Одил. Не можеше да й прости, загдето беше направила Филип нещастен.

— Но, майко — казах аз, — той я е обожавал, още я обича; значи, все пак му е донесла нещо…

— Вярвам — отвърна тя, — че с вас ще бъде много по-щастлив и съм ви признателна, малка моя Изабел.

Имахме няколко разговора, които биха били любопитни за някой страничен наблюдател, тъй като не друг, а аз защищавах пред нея Одил, създадена като мит от Филип и внушен ми от него.

— Вие ме учудвате — казваше свекърва ми. — Вярно — искате да я познавате по-добре от мен, а никога не сте говорили с нея. Не, уверявам ви. Към нея, горкичката, изпитвам само състрадание, но все пак трябва да ви кажа истината. Аз ви я описвам такава, каквато беше.

Времето летеше извънредно бързо, както в приказките. Струваше ми се, че животът ми е започнал от деня на женитбата ми. Сутрин, преди да тръгне за завода, Филип ми избираше книги за четене. Някои от тях, най-вече философските, оставаха за мен доста неразбираеми, но тези, в които се говореше за любов, четях с удоволствие. Преписвах в една малка тетрадка изреченията, отбелязани с молив в полето от Филип.

Към единадесет часа излизах в парка. Обичах много да придружавам свекърва си в квартала градина, който тя беше построила в памет на съпруга си по склоновете над долината на Лу. Чисти, хигиенични къщи, удобни и добре обзаведени, макар че Филип ги намираше грозни. Госпожа Марсена беше създала в центъра на това селище цял ансамбъл от обществени сгради, много интересни. Показа ми домакинското училище, болницата, детския дом. Аз й помагах. Използувах опита си от военните години. Впрочем винаги съм имала усет за организация и ред.

Приятно ми беше също да ходя с Филип в завода. За няколко дни навлязох в работата му и това ми правеше удоволствие. Обичах да сядам срещу него в кабинета му, препълнен с купища хартия от всякакъв цвят, да чета писма от администратори на вестници, издатели, да изслушвам работници. Понякога, след излизането на всички служители, седях на коленете на Филип и той ме целуваше, поглеждайки неспокойно към вратата. Виждах с радост, че има почти постоянна нужда от тялото ми; щом се доближех до него, веднага ме улавяше през раменете или през кръста. Най-завършеното същество у него беше любовникът; аз също откривах у себе си неподозирана досега чувственост, която придаваше на целия ми живот чудни краски.

Приятно ми беше в този малко див Лимузен, защото го чувствувах просмукан с Филип. Избягвах само обсерваторията в парка, където знаех, че е идвал с Дениз Обри, после с Одил. Завладяваше ме някаква странна, закъсняла ревност. Понякога исках да зная, разпитвах Филип с ожесточена настойчивост за Одил, но тези пристъпи на лошо настроение бяха краткотрайни. Безпокоеше ме единствено това, че Филип не изглеждаше така напълно щастлив, както бях аз. Обичаше ме, не се съмнявах в това, но у него не се забелязваше, както у мен, едно благодарно възхищение пред новия му живот.

— Филип — казвах му понякога, — иска ми се да крещя от щастие.

— Колко сте млада, боже мой! — отговаряше той.