Андре Мороа
Климати (27)

V

Питах се дали Филип смяташе да ме вземе за жена, или да ме направи своя любовница. Но дори тази неизвестност ми беше приятна. Филип щеше да бъде пълен господар на моята съдба; решението трябваше да изхожда от него и аз го чаках, изпълнена с доверие. Понякога изпод думите му прозираше някакво по-точно указание, например веднъж каза: „Ще трябва да ви покажа Брюж, чудесно място… пък и още не сме направили с вас никакво пътуване“. Мисълта да замина с него ме възхити, нежно му се усмихнах, но през следващите дни вече не стана дума за това пътешествие.

Месец юли беше зноен. Всичките наши приятели се разпръснаха, заминаха на почивка. Не ми се искаше да напусна Париж, това значеше да се отдалеча от Филип. Една вечер той ме заведе да вечеряме в Сен-Жермен. Останахме дълго на терасата. Под краката ни лежеше Париж, черен океан, в който се отразяваха блещукащите звезди на небосвода. Двойки се кикотеха в тъмнината, а из габъровите храсти се носеха песни. Съвсем близо до нас в тревата едно щурче ни приспиваше. На връщане в колата Филип заговори за семейството си и няколко пъти повтори: „Когато дойдете в Гандюма… Когато опознаете добре майка ми…“. Думата женитба обаче не бе произнесена.

На другия ден той замина за Гандюма, остана там петнадесет дни и през всичкото време ми пишеше. Преди да се върне, ми изпрати дългия разказ за живота си с Одил, за който вече споменах. Той ме заинтригува и изненада. Открих един неспокоен и ревнив Филип, какъвто никога не бях си представяла, но също така и един циничен Филип по време на някои кризи. Разбрах, че е искал да се обрисува пред мен такъв, какъвто си е, за да предотврати всяка неприятна изненада. Но този портрет не ме изплаши. Какво от това, че е ревнив? Нямах намерение да му изневерявам. Какво значение има, че се забавлява понякога с млади жени? Бях готова да приема всичко.

Всичко в държанието и в думите му сега оставяше впечатление, че е решил да се ожени за мене. Бях щастлива и все пак леко безпокойство нарушаваше щастието ми: долавях от време на време един лек оттенък на досада у него, когато говорех или вършех нещо, и ми се струваше, че тази досада става все по-силна и се проявява все по-често. Неведнъж през някоя вечер, започнала с пълна еднаквост на мислите, забелязвах, че след някоя моя дума той изведнъж се затваряше в себе си и ставаше тъжно замислен. Аз също замълчавах и се мъчех да си припомня какво съм казала. Всички мои думи ми изглеждаха безобидни. Мъчех се да открия какво го е засегнало, но не успявах. Реакциите на Филип ми се струваха необясними, непредвидими.

— Знаете ли какво трябва да направите, Филип? Кажете ми всичко, което не ви харесва у мен. Зная, че има някои неща… Или се лъжа?

— Не — отговори той, — но те са твърде дребни неща.

— Искам да ги зная, да ги поправя.

— Добре — рече той, — следващия път, като замина, ще ви ги пиша.

В края на месеца пак замина за два дни в Гандюма. Тогава получих от него следното писмо:

Гандюма до Шардьой

(Горна Виена)

Какво харесвам у вас:	Какво не харесвам у вас:
вас.	нищо.

Да, в известен смисъл това е така и все пак не съвсем. Може би ще бъде по-правилно да поставя едни и същи черти в двете колони, защото има подробности, които обичам като част от вас, но не бих ги обичал у друга. Да се опитам пак!

Какво харесвам у вас:	Какво не харесвам у вас:
Черните ви очи, дългите ви клепки, линията на врата и раменете, тялото ви.	Малко несръчната скованост на движенията ви. Вида ви на малко момиче, уловено в грешка.
Най-вече една смесица от смелост и слабост, дързост и свенливост, въздържаност и пламенност. Във вас има нещо героично, добре прикрито зад липсата на воля в дреболиите, но все пак съществуващо.	Преди всичко отказа ви да виждате и да приемате живота такъв, какъвто е, някакъв идеализъм, заимствуван от англосаксонско списание; някаква дразнеща сантименталност… Строгостта ви към недостатъците на другите.
Държанието ви на младо момиче.	Държанието ви на стара дама.
Спортните ви рокли.
Вашата добросъвестна душица, простотата ви, прецизността ви. Вашите добре поддържани книги и бележници.	Роклята ви с жълтата туника; украсата по шапките ви (синьото перо); роклята ви от бежова дантела; всичко, което е претрупано, което разваля линията.
	Пестеливостта ви; домакинското ви сантиментално благоразумие. Неспособността ви да лудувате. Липсата ви на гордост.

Бих могъл да прибавя още много в лявата колона. А всичко, което поставям в дясната, е неточно. Или поне би трябвало да прибавя:

Това, което ми харесва у вас:
Всичко, което не харесвам у вас.

Защото всичко това е част от вас и аз не бих желал да ви променям в някои съвсем дребни неща, които са наслоени върху истинското ви аз. Ето например… но трябва да поработя. Издателство „Ашет“ иска да му се доставя специална хартия за някакво ново издание, а един майстор току-що влезе, за да ми предложи новата си „смес“. Колко ми е неприятно да прекъсна писмото до вас! Още една точка в таблицата.

Какво харесвам у вас:
Продължителната и сластна мечтателност, в която изпадам, когато мисля за вас.

Шамфор^[1] разказва следното: една дама казала на рицаря Б… „Това, което обичам у вас…

— Ах, госпожо — прекъснал я той, — ако знаете какво е то, аз съм загубен…“

Това, което обичам у вас Изабел…

Филип

Писмото му ме накара и мен много да мечтая. Припомних си критичните погледи на Филип. Отдавна бях забелязала, че той отдава особено значение не само на най-незначителните мои думи, но и на роклите ми, на шапките, на всяка подробност от облеклото ми. Това ме наскърбяваше, засрамваше ме. С изненада откривах сега у себе си маминия начин на мислене, инстинктивното й презрение към разкоша. Учудих се, че Филип, моят герой, си създава такъв вид грижи. Разбирах, че е различен от мен, но намирах недостойно за него да мисли дълго време за такива неща. Какъвто и да беше, обаче аз исках да му се харесам. Старала се бях да стана такава, каквато ме желаеше. Не бях съвсем успяла и най-много ме тревожеше това, че не разбирах какво точно иска. Пестеливостта ми, неспособността ми да правя лудории… Да, вярно беше. Знаех, че съм много отмерена и разумна. „Колко е чудно това — си казвах аз, — през цялото си детство съм била малко романтично момиче, бунтуващо се срещу суровостта и благоразумието на своята среда, а сега Филип, като ме гледа отстрани, открива у мен наследствени черти, каквито съм си въобразявала, че нямам.“ Четях, препрочитах и без да искам, се защищавах: „Вида ви на малко момиче, уловено в грешка…“. Но как да нямам вид на смъмрено дете, Филип, когато съм възпитавана със строгост, каквато мъчно бихте могли да си представите? Не можех да изляза от къщи, без да ме придружава госпожица Шовиер или майка ми… Вашата Одил, Филип, е прекарала детството си при равнодушни родители, които са я оставяли свободна… От това вие сте страдали силно… Досадната ми сантименталност ли?… То е, защото съм била ограждана с много малко сантименталност… Търся в любовта мек, гальовен климат, който семейството не ми е дало… Скромността ми, липсата на гордост?… Как да съм самоуверена, когато през цялото ми детство са ми казвали, че съм несъвършена, посредствена!…

Когато Филип се върна, опитах се да му повторя тая страстна своя защита, но той се усмихна и се показа толкова мил, че веднага забравих писмото му. Датата на сватбата ни бе определена и аз станах напълно щастлива.

Родителите ми се завърнаха, за да присъствуват на церемонията. Филип им се понрави. От своя страна той хареса въздържаната ирония на баща ми и ми каза, че в строгата суровост на майка ми има някаква поезия, присъща на семейство Марсена. Моите близки останаха учудени, че не предприехме сватбено пътешествие. На мен много ми се искаше. Да видя с Филип Италия или Гърция, би било голяма радост за мен, но почувствувах, че той не желае, затова не настоях. Разбирах състоянието му, обаче моите родители държаха да се спазва „протоколът на щастието“ и в деня на сватбата мама ми предсказа опасно бъдеще за нашия брак. „Не оставяй у съпруга си впечатление, че го обичаш прекалено — каза ми тя, — иначе си загубена.“ Аз бях вече станала независима и й отговорих малко сухо: „Ще бдя сама над щастието си“.