Андре Мороа
Климати (26)

IV

През цялото лято Филип и аз прекарахме много време заедно. Той се занимаваше със сделките си, но имаше всеки ден по няколко свободни часа, а в Гандюма ходеше веднъж в месеца. Почти всяка сутрин ми телефонираше и при хубаво време след обяд организирахме разходка, а след това отивахме на вечеря или театър. Филип беше превъзходен приятел за една жена. Той сякаш дебнеше желанията ми, за да ги задоволи незабавно. Получавах цветя, някой път книга, за която бяхме говорили, предмети, на които се беше любувал при някоя от нашите разходки. Казах, на които той беше се любувал. Защото неговият вкус твърде много се различаваше от моя, а той следваше своя вкус. Тук имаше някаква тайна, в която напразно се мъчех да проникна. Когато бивахме заедно в ресторант, той правеше преценки за роклите на влизащите жени, за оттенъците в тяхната елегантност, за това какъв характер се крие зад всичко това. Забелязах с известно безпокойство, че неговите впечатления бяха почти винаги противни на моите. С присъщата си методичност търсех правила, за „да мисля като Филип“, „да се изразя като Филип“, но не намирах. Правех опити, запитвах го:

— Но това е красиво, нали?

— Какво? — отговаряше той с отвращение. — Тази бледорозова рокля? О, не, дума да не става!

Допусках, че има право, но не разбирах защо.

Когато се отнасяше до книги или до театър, беше горе-долу същото. Още при първите ни разговор забелязах, че е неприятно изненадан, загдето смятам Батай^[1] за голям драматичен автор и Ростан за голям поет. „Е да, казваше той, «Сирано»^[2] ме забавляваше и дори ми харесваше, когато бях младеж, и всъщност много добре е написан, но не е велико произведение.“ Смятах, че е несправедливо, но не смеех да защищавам мнението си, защото се боях да не го раздразня. Книгите, които ми даваше да чета (Стендал, Пруст, Мериме), в началото ме отегчаваха. Но бързо ги обикнах, понеже разбрах защо ги харесва. Нищо по-лесно от това да опознаеш вкуса на Филип. Беше от ония читатели, дето търсят в книгите само себе си. Покриваше книгите си с бележки по полето, които мъчно разчитах, но ми помагаха да следя мисълта му наред с тази на автора. Страстно ме интересуваше всичко, което разкриваше характера му.

Най-много се учудвах, че си дава много труд да ме образова и забавлява. Безспорно имах много недостатъци, но не бях суетна. Смятах се за глупава и не особено хубава. Непрекъснато се питах какво намира в мен. Явно обичаше да ме вижда и се стараеше да ми хареса, но не защото аз кокетирах с него. В началото зачитах правата на Рене и не можех дори да си представя някаква близост с него. Значи, той беше се спрял на мен. Защо? Имах приятното, но и тревожно чувство, че ми прикачва, като дреха на закачалка, друго, по-хубаво и по-богато душевно съдържание. В цитираната вече от мене бележка той пише: „Тя съвсем не прилича на Одил и все пак… Може би само защото носеше бяла рокля…“. Сигурно по нищо не приличам на Одил, но има бегли и тайнствени впечатления, чието влияние върху живота ни не е от най-незначителните.

Погрешно е да се мисли, че любовта е сляпа: тя само е безразлична към недостатъците и слабостите, макар и да ги вижда, защото вярва, че е намерила в едно същество най-важното за себе си, което често пъти е неизразимо. В дъното на душата си Филип знаеше, без може би да си го признава, че съм жена кротка, стеснителна и не особено забележителна, но имаше нужда от присъствието ми. Очакваше от мен готовност да зарежа всичко и да тръгна с него. Не му бях нито жена, нито любовница, а искаше да му бъда напълно вярна. Няколко пъти излизах с други приятели, бях свикнала с тях още от войната и му го казах. Видях го толкова нещастен, че се отказах от тези излизания. Сега той ми телефонираше всяка сутрин в девет часа. Ако се случеше да съм излязла вече, за да отида в института „Пастьор“ (било защото не бе могъл да получи връзка, било защото бе отишъл по-късно в кантората си), вечерта биваше тъй разстроен, че накрая реших да напусна лабораторията, за да бъде сигурен, че щом ме потърси, ще ме намери. Така малко по малко Филип завладяваше живота ми.

Той свикна да идва следобед у дома на улица Ампер. При хубаво време излизахме заедно. Познавах много добре Париж и обичах да му показвам стари богатски домове, черкви, музеи. Забавляваше се с точните ми познания. „Та вие знаете рождените дати на всички френски крале и телефонните номера на всички големи писатели“ — смееше се той. Но разходките му правеха удоволствие. Сега вече знаех какво му харесва: цвете върху фона на някоя дълга сива стена, ъгълче от Сена, гледане от някой прозорец на остров Сен-Луи, градинка, скрита зад някоя черква. Често пъти излизах сутрин, за да проуча местата и да мога следобед да му покажа хубави гледки. Понякога ходехме и на концерт. В музиката вкусовете ни почти се покриваха. Това ме учуди, защото моите музикални предпочитания съвсем не бяха се оформили при възпитанието ми, а от силните ми чувства.

Така водехме задушевен живот и в известно отношение близък до съпружеския, но Филип никога не беше ми казал, че ме обича, напротив, често повтаряше, че не е влюбен в мен и че това е много хубаво за нашето приятелство. Една сутрин се срещнахме случайно в Булонския лес, където и двамата бяхме излезли на разходка, и той ми каза:

— Толкова ми е приятно да ви виждам, сякаш се връщам в юношеските си години. На шестнадесет години по същия начин търсех из улиците на Лимож седна млада жена на име Дениз Обри.

— Обичахте ли я?

— Да, но й се наситих, както и вие бихте ми се наситили, ако сам не слагах мярка на щастието си.

— Но защо? — попитах. — Не вярвате ли в споделената любов?

— Дори споделената любов е ужасна. Веднъж една жена ми каза нещо много вярно: „Любов, която върви добре, сиреч криво-ляво, е нещо мъчително, но любов, която не върви, е истински ад“. Напълно правилно!

Не отговорих. Бях решила да се оставя да ме води и да постъпи, както желае. Няколко дни по-късно отидохме на опера да чуем моя любим „Зигфрид“, За мен представляваше голямо удоволствие да слушам тая опера, седнала до тоя, който беше станал моят герой. През време на „Горското шумолене“^[3] неволно сложих ръката си върху ръката на Филип. Той се обърна и ме погледна с въпросително и щастливо изражение. На връщане в колата хвана ръката ми, целуна я и я задържа. На вратата ми каза: „Лека нощ, скъпа“. Отговорих весело, с леко вълнение: „Лека нощ, скъпи приятелю“. На сутринта получих по човек писмо, писано през нощта. „Изабел, това неповторимо, сериозно чувство не е само приятелско…“ Описваше ми някои периоди от романтичното си детство, говореше ми за жената, която наричал „Кралицата“, после „Амазонката“ и която винаги владеела съзнанието му.

„Винаги ме е въодушевявал все един и същи тип жена — крехка, нещастна, суетна и все пак умна. Например властността на Рене не би ми допаднала. Но още в първия миг, като видях Одил, почувствувах, че това е жената, която винаги съм очаквал. Какво да ви кажа? У вас има малко от онази тайнствена същност, която за мен е най-ценното в живота и без която бих умрял. Любов? Приятелство? Има ли значение думата? Това е дълбоко и нежно чувство, велика надежда, безгранично блаженство. Скъпа моя, жадувам за устните ви, за вашия тил, където пръстите ми да галят малката твърда четка на подстриганите ви коси.

Филип“

Вечерта излязох с него. Бяхме се уговорили да се срещнем в зала Гаво, за да отидем да послушаме руска музика. Като го видях, казах усмихната: „Добър вечер, получих вашето писмо“. Той придоби студен израз, измърмори: „Ах, да“ и заговори за друго. Но на връщане в колата аз му дадох устните си и тила, за който отдавна бе жадувал.

Следващата неделя отидохме в гората на Фонтенебло. „Вие сте голяма почитателка на Вагнер и ще ми бъде приятно да ви покажа едно място близо до Барбизон, което ми напомня наистина планината Валхала. Скалисти блокове, натрупани под издигащите се към небето борове. Хаотично, гигантско и същевременно много добре подредено, напълно както в «Залезът на боговете». Зная, че не обичате пейзажите, но този ще ви хареса, защото е малко театрален.“

Бях облякла чисто бяла рокля, за да бъда като валкирия. Филип ми направи комплимент за нея. Въпреки старанието ми рядко се случваше да хареса облеклото ми. Почти винаги го оглеждаше критично и не казваше нищо. Този ден видях, че ме гледа с удоволствие. Гората ми се стори хубава, както беше я описал. Сред огромните, обрасли с мъхове скали лъкатушеше пътека. На няколко пъти Филип ме улавя за ръка и ме прихваща през кръста, за да ми помогне да прескоча по камъните. Изтегнахме се на тревата и аз облегнах глава на неговото рамо. Боровете наоколо ни ограждаха като дълбок мрачен кладенец, чиито стени затваряха синьото небе.