Андре Мороа
Климати (25)

III

Когато се обяви примирието, баща ми, току-що назначен за пълномощен министър в Пекин, ми предложи да замина с него. Отказах. Бях твърде много свикнала с независимостта си и не можех да понасям вече семейното иго. Доходите ми позволяваха да живея сама. Родителите ми разрешиха да обзаведа един малък апартамент на втория етаж на къщата им и аз свързах живота си с Рене Марсена. След войната тя постъпи в Пастьоровия институт, където работеше в лабораторията. Тъй като я ценяха много, не й беше трудно да нареди там и мен.

Бах се привързала към Рене и се възхищавах от нея. В постъпките й имаше властност, за която й завиждах, обаче усещах, че си има някаква мъка. Стараеше се да създаде впечатление, че се е отказала от брак, но по тона, с който говореше за един свой братовчед, Филип Марсена, се догаждах, че би желала да се омъжи за него.

— Той е — казваше Рене — много сдържан човек и ако не го познавате добре, ще ви се стори студен, но всъщност е ужасно чувствителен… Войната му подействува добре, защото го изтръгна от ежедневието му. Създаден е за фабрикант на хартия, колкото аз за голяма актриса.

— Но защо? С какво друго се занимава?

— Много чете и е рядко образован. Забележителен човек е, уверявам ви… Ще ви хареса.

Бях сигурна, че го обича.

Сега около мен се увъртаха много мъже и младежи. Нравите след войната бяха доста разпуснати, а аз бях сама. В обществото на лекари и млади учени, в което се движеше Рене, намерих интересни хора, но устоявах пред тях без всякакво усилие. Не можех да им повярвам, когато ми казваха, че ме обичат. Думите на майка ми: „Ти за съжаление си грозна“ — стояха здраво в паметта ми въпреки опроверженията, които бях получила през време на медицинската си служба. Мнителността ми беше пуснала дълбоки корени. Мислех, че искат да ме вземат заради богатството ми или пък търсят в мен любовница за няколко вечери, удобна и невзискателна.

Рене ми предаде покана за вечеря у баронеса Шоан. Тя самата често ходеше у нея във вторник.

— Скучно ми е — казвах аз, — мразя светския живот.

— Не, ще видите, у нея почти винаги има интересни хора. Впрочем идния вторник там ще бъде и Филип, моят братовчед, и ако ви е скучно, бихме могли да се отделим тримата в някой ъгъл.

— А, добре — отвърнах аз, — приятно ще ми бъде да се запозная с него.

И това беше вярно. Рене бе успяла да събуди у мен интерес към Филип Марсена. Когато ми разказа историята на неговия брак, аз си спомних, че бях виждала жена му и бях я намерила много красива. Казваха, че още не можел да я забрави, но и самата Рене, макар и да личеше, че не одобрява всички постъпки на Одил, признаваше, че е невъзможно да се намери по-съвършено лице. „Само не мога да й простя, дето се отнесе зле с Филип, който пък беше самата почтеност.“ Разпитала бях за доста подробности във връзка с техния брак; през време на войната дори бях чела писма на Филип до Рене и меланхоличният им тон ми бе допаднал.

Стълбището на баронеса Шоан, многобройните й лакеи не ми се понравиха. Влизайки в салона, веднага забелязах права до камината Рене и редом с нея един много висок човек с ръце в джобовете. Филип Марсена не беше красив, но изглеждаше добър и внушаваше доверие. Когато ми го представиха, за пръв път в живота си не изпитах стеснение пред чужд човек. На масата видях с удоволствие, че са ме сложили до него. След вечерята една спонтанна мисъл ни сближи.

— Искате ли да си поговорим спокойно? — рече той. — Елате с мен, аз познавам отлично тази къща.

Отведе ме, в един китайски салон. Спомням си, че при този разговор си разказахме нашите детства. Да, още същата тази вечер Филип ми описа живота си в Лимузен и двамата се смяхме, като видяхме колко много си приличаха нашите семейства и нашите детски години. Къщата в Гандюма беше мебелирана както богатия дом на улица Ампер. Майката на Филип казваше както майка ми: „Мъжете не обръщат внимание на роклите“.

— Да — каза Филип, — много е силна тази селска и буржоазна наследственост, присъща на много френски семейства, и в известен смисъл е доста хубава, но аз не мога да я приема, загубих вяра…

— Аз не — отвърнах със смях. — Вижте, има неща, които не мога да извърша… в този момент, макар че живея сама; не мога да купя цветя или бонбони за себе си. Струва ми се нередно и не бих изпитала никакво удоволствие.

Той ме погледна учудено:

— Наистина ли? Не можете ли да си купите цветя?

— Мога за някоя вечеря, за някой чай. Но лично за мен, просто заради удоволствието да ги гледам, не, не бих могла.

— Но не ги ли обичате?

— О, да, много… но мога и без тях.

Стори ми се, че в очите му се появи израз на ирония и тъга и аз заговорих за друго нещо. И тази част от разговора ни сигурно е направила впечатление на Филип, защото в червения бележник намирам следното:

„23 март 1919 година. — Вечерях у леля Кора и прекарах цялата вечер с госпожа дьо Шеверни, хубавата приятелка на Рене, върху един диван в китайския салон. Странно!… Тя никак не приличаше на Одил и все пак… Може би само защото беше с бяла рокля… Кротка, стеснителна… Трудно я разприказвах, после стана по-доверчива.

— Тази сутрин ми се случи нещо, което… как да ви кажа… което ме възмути. Една жена, която слабо познавам, не ми е дори интимна приятелка, знаете, ми телефонира и ми каза: «Да не ме изложите, Изабел, ще знаете, че днес съм обядвала у вас». Как може да се лъже така и да се търси съучастник? Намирам, че това е долно.

— Трябва да бъдем снизходителни. За много жени животът е тежък.

— Тежък е, защото такъв го искат. Мислят, че ако не се заобиколят с тайнственост, ще скучаят… Не е така. Животът не се състои от нищожни сплетни… Не е нужно човек постоянно да търка своята чувствителност о чуждата… Не сте ли на това мнение?

Рене дойде, седна при нас и каза:

— Мога ли да прекъсна вашия флирт?

И понеже замълчахме и двамата, тя стана и се отдалечи, смеейки се. Приятелката й постоя замислена и подзе:

— Все пак не намирате ли, че единствената любов, която заслужава да бъде изживяна, това е пълното доверие между две същества, чистият прозрачен кристал, през който може да се гледа, без да се открие никакво петно.

В този миг сигурно се сети, че ме е наскърбила, и се изчерви. Вярно е, че думите й ме засегнаха малко. Тогава тя ми каза няколко мили дума с много трогателна неловкост. После Рене пак дойде с доктор Морис дьо Фльори. Разговор върху секрециите на ендокринните жлези. «Трябва да се дават — каза той. — Лекар, който не ги предписва, се проваля.» Забавни специализирани термини. Останах възхитен от осведомеността на Рене. При сбогуване красив поглед на приятелката й.“

Вярно е. Аз също си спомням фразата, която засегна Филип. И аз мислех за това вечерта, като се прибрах, и на другата сутрин написах няколко реда до Филип Марсена, за да се извиня за нетактичността си и да му изразя своята симпатия, тъй като покрай Рене от дълго време изпитвах приятелско чувство към него. Добавих, че ще ми бъде приятно — тъй като е сам, — ако някой ден ме посети. Той ми отговори следното:

„Вашето писмо госпожо, потвърди онова, което прочетох на лицето Ви. Вие притежавате онази деликатна доброта, която придава толкова чар на ума. Още от първия миг на познанството ни Вие ми заговорихте за моята скръб и моята самотност с толкова непринудена симпатия, тъй очевидно естествена, че аз веднага изпитах желанието да Ви се доверя. Приемам с благодарност предложеното приятелство. Мъчно можете да си представите колко ценно ще ми бъде то.“

Поканих Филип и Рене на обяд на улица Ампер. После Филип ни покани и двете у дома си. Много харесах малкия апартамент, където ни посрещна. Спомням си най-вече две прекрасни картини на Сисле^[1] (пейзажи от Сена, нарисувани в лавандуловосин цвят), а на масата цветя в много нежни тонове. Разговорът течеше леко, забавен и същевременно сериозен. Стана ясно, че нашата малка компания с удоволствие ще се среща и друг път.

После Рене на свой ред ни покани, Филип и мен. Нея вечер той предложи да ни заведе на следващия ден на театър и така свикнахме да излизаме с него два-три пъти седмично. Забавно ми беше да гледам през време на тия редки разходки как Рене се старае да подчертае, че тя и Филип са семейство, а аз съм гостенка. Приемах това положение, но знаех, без да ми го е казвал някога, че той предпочита да бъде сам с мен. Една вечер Рене беше неразположена и аз излязох сама с него. През време на вечерята той пръв ми заговори, и то много подробно, за брака си. Тогава разбрах, че разказаното от Рене за Одил беше вярно, но и неточно. Като слушах Рене, представях си една много хубава, но твърде опасна жена. Като слушах Филип, виждах едно малко, нежно момиченце, което беше се старало да бъде добро. Тази вечер Филип много ми хареса. Възхитих се, че е запазил толкова скъп спомен за жената, която беше му причинила страдания. За пръв път си помислих, че може би той е очакваният от мен герой.

Към края на април той предприе дълго пътешествие. Чувствуваше се доста зле, много кашляше и лекарите му препоръчаха топъл климат. Получих картичка от Рим.

„Cara signora^[2], пиша ви пред отворения прозорец: небето е синьо, без нито едно облаче. Колоните и триумфалните арки на Форума се издигат над златистите прашни изпарения. Всичко е невероятно красиво.“

После картичка от Танжер:

„Първа спирка на приказно пътуване по едно гладко море, бисерно сиво и теменужено. Танжер ли? Прилича на Цариград, на Аниер и на Тулон. Мръсен и благороден като целия Ориент.“

После телеграма от Оран:

„Елате да обядвате у мен в четвъртък в един часа. Почтителни поздрави Марсена“

Сутринта казах на Рене в лабораторията:

— Значи, ще обядваме в четвъртък у Филип?

— Как? Върнал ли се е? — учуди се тя.

Показах й телеграмата: Лицето й доби болезнено изражение, каквото не бях виждала у нея, но тя веднага се окопити:

— А, да… Е, добре, ще обядвате сами, защото мен не ме е поканил.

Почувствувах се много смутена. Узнах по-късно от самия Филип, че главната причина за пътешествието му била да тури край на близостта си с Рене. Семействата им ги смятали за сгодени и това много го ядосвало. Впрочем Рене излезе от живота му без никакво оплакване. Остана наша приятелка, макар че понякога огорчението й се чувствуваше. От нея бях се научила да се възхищавам на Филип. Тя започна да посреща с тъга, понякога примесена със злорадство, всичко, което би могло да намали обаянието му. Филип казваше: „Човешко е“, но аз не бях толкова снизходителна.