Андре Мороа
Климати (24)

II

Къщата на улица Ампер. Палмите в саксии, обвити със зелен плат. Трапезарията в готически стил; бюфетът със силно изпъкнали украшения; столове, по чиито облегалки е издълбана главата на Квазимодо, толкова неугледна. Салонът с червена дамаска, с прекалена позлата по креслата. Моята моминска стая, боядисана някога в девствено бяло, сега вече доста измърсено. Учебната стая, същинска стая за непотребни вещи, където в дните на големи приеми вкъщи вечеряхме с моята възпитателка. Понякога с госпожица Шовиер чакахме до десет часа. Пристигаше прислужникът, плувнал в пот, преуморен, изнервен, и ни донасяше изстинала супа и разтопен сладолед. Струва ми се, че този човек разбираше, както и аз самата, незначителната и почти унизителна роля, която играеше в тази къща единственото дете.

Ах, колко тъжно беше моето детство! „Така си мислите, скъпа!“ — казваше Филип. Не, аз не се лъжа. Бях много нещастна. Родителите ми ли бяха виновни за това? Често съм ги упреквала. Сега, победена от по-силна болка, гледайки на миналото с по-ясен поглед, признавам, че са смятали, че постъпват правилно. Но методът им беше строг, опасен и мисля, че резултатите го опровергават. Казах „родителите ми“, но трябваше да кажа „майка ми“, тъй като баща ми беше много зает и искаше от дъщеря си само да не вдига шум и да не му се мярка. Дълго време неговата откъснатост му придаваше в моите очи голямо обаяние. Смятах го за свой естествен съюзник срещу майка ми, защото на два или три пъти бях го чула да й отговаря с насмешлива недоверчивост, когато тя му се оплакваше от лошия ми характер. „Напомняте ми моя шеф Делкасе; той застава зад Европа и казва, че я тласкал напред… Вярвате, че може да се формира един човек… Не, мила, ние се смятаме за действуващи лица, а сме само зрители.“ Майка ми му отправяше укорни погледи и ме сочеше с неспокойно движение. Тя не беше лоша, но жертвуваше моето и своето щастие от страх пред въображаеми опасности. По-късно Филип ми казваше: „Майка ви страда от хипертрофия на предпазливостта“. Точно така беше. Тя считаше живота за тежка борба, за която трябва да си подготвен. „Разглезеното момиче става нещастна жена — казваше тя. — Не бива едно дете да свиква с мисълта, че е богато. Господ знае какво му готви животът.“ И още: „С комплиментите се прави лоша услуга на момичетата“. Повтаряше ми често, че съвсем не съм хубава и трудно бих се харесала някому. Виждаше, че това ме наскърбява до сълзи, но за нея детството представляваше това, което е земният живот за онези, които се боят от ада. Трябваше с цената на тежки изпитания да се изведе душата и тялото ми към едно временно спасение, в началото на което женитбата представляваше Страшният съд.

Може би такова възпитание би било твърде мъдро, ако имах нейната душевна сила, самоувереност и голяма красота. Но по природа бях стеснителна, а страхът ме направи дива. Още от единадесетгодишна възраст избягвах обществото на хората и търсех убежище в четенето. Страстно обичах историята. На петнадесет години моите любими героини бяха Жана д’Арк, Шарлот Корде, на осемнадесет — Луиз дьо ла Валиер. Изпитвах особено удоволствие да чета за страданията на кармелитката, за голготата на Жана д’Арк. Струваше ми се, че и аз съм способна да проявя безгранична физическа смелост. Баща ми презираше страха и ме караше още съвсем малка да оставам нощем сама в градината. Изискваше също, когато съм болна, да бъда лекувана без състрадание и без разнежване. Свикнах да гледам на посещенията у зъболекаря като на етапи към една героична святост.

Когато баща ми напусна Министерството на външните работи и стана пълномощен министър в Белград, майка ми започна да затваря къщата ни на улица Ампер в продължение на няколко месеца през годината, а мен да изпраща в Лозер при дядо и баба. Там бях още по-нещастна. Не обичах селото. Предпочитах паметниците и черквите пред горите. Когато препрочитам моминския си дневник, имам чувството, че летя със самолет извънредно бавно над пустиня от скука. Струваше ми се, че никога няма да престана да бъда все на петнадесет, на шестнадесет, на седемнадесет години. Родителите ми, които често вярваха, че ме възпитават добре, убиха в мен усета към щастие. Първият бал, който за толкова други жени остава весел, светъл спомен, за мен е свързан само с мъчителни и трайни чувства на унижение. Беше през 1913 година. Майка ми накара камериерката си да ми ушие роклята. Тази рокля беше грозна, аз съзнавах това, но майка ми се отнасяше с голямо презрение към разкоша. „Мъжете не гледат роклите — казваше тя, — не се влюбват в една жена заради дрехите й.“ В обществото нямах голям успех. Бях едно много свито момиче със силен копнеж за нежност. Решиха, че съм вдървена, непохватна, превзета. Изглеждах вдървена, защото постоянно се сдържах, непохватна, защото винаги съм била ограничавана в думите и движенията си, превзета, защото бях прекалено скромна, прекалено стеснителна, за да мога да говоря за себе си или за забавни глупости и търсех убежище само в сериозните теми. На баловете моята малко педантична сериозност отблъскваше младежите. Ах, как чаках онзи, който би ме изтръгнал от това робство, от дългите месеци в Лозер, където не се срещах с никого, където от сутринта знаех, че нищо не ще разнообрази деня освен едночасовата разходка с госпожица Шовиер. Представях си го хубав, очарователен младеж. Всеки път, когато в операта играеха „Зигфрид“^[1], молех госпожица Шовиер да издействува да ме заведат, защото в собствените си очи аз бях пленена валкирия, която може да бъде избавена само от някой герой.

Моята потисната възторженост, която при първото ми причастие се превърна в религиозна, през време на войната намери друг отдушник. Още през месец август 1914 година поисках да бъда изпратена във фронтова болница, тъй като имах диплома за милосърдна сестра. Моят баща по онова време заемаше служба доста далеч от Франция, а майка ми беше с него. Баба ми и дядо ми, изплашени от обявяването на войната, ми разрешиха да замина.

Лазаретът в Белмон, където постъпих, беше уреден от баронеса Шоан. Главната сестра в болницата се наричаше Рене Марсена. Тя беше доста красива мома, много интелигентна и горда. Веднага долови, че в мен има сдържана, но истинска сила и макар да бях много млада, направи ме своя помощница.

Там открих, че мога и да се харесвам. Веднъж Рене Марсена каза пред мен на госпожа Шоан: „Изабел е най-добрата ми милосърдна сестра. Има само един недостатък — много е красива“. Това ми достави голямо удоволствие.

Един младши лейтенант от пехотата, получил леко нараняване и лекуван при нас, ме попита на излизане от болницата може ли да ми пише. Знаех какви опасности го чакат, затова му отговорих по-сърдечно, отколкото трябваше. Той се влюби и от писмо на писмо станах негова годеница. Не ми се вярваше, изглеждаше ми недействително, но по онова време светът бе обезумял и всичко се вършеше много бързо. Писах на родителите си и те ми отговориха, че Жан дьо Шеверни бил от добро семейство. Одобриха моето намерение. Самата аз нищо не знаех за Жан. Беше весел, хубав. Прекарахме четири дни усамотени в един хотел на площад Етоал. После съпругът ми замина за полка си, а аз се върнах в болницата. Това беше целият ми брачен живот. Жан разчиташе на още един отпуск през зимата, но го убиха при Вердюн^[2] през февруари 1916 година. Тогава ми се стори, че съм го обичала. Когато получих документите му и една малка моя снимка, намерена у него след смъртта му, плаках много и с цялото си сърце.