Андре Мороа
Климати (23)

I

Филип, тази вечер дойдох да поработя в кабинета ти. Като влязох, не можех да повярвам, че няма да те намеря там. Ти си за мен още толкова жив, Филип! Виждам те седнал в това кресло с подвити под себе си крака и с книга в ръце. Виждам те на масата, когато погледът ти бягаше встрани и ти не слушаше вече какво говоря. Виждам те в присъствието на някой гост, твой приятел, как въртиш неспирно между дългите си пръсти молив или гума. Обичах твоите движения.

Три месеца изтекоха от онази страшна нощ. Ти ми каза: „Задушавам се, Изабел, ще умра“. Още чувам този глас, който не беше вече твоят глас. Ще го забравя ли? Най-чудовищна от всичко ми се струва мисълта, че след време моята болка навярно ще умре. Ако знаеш колко тъжно ми ставаше, когато ми казваше с твоята ужасна искреност: „Сега вече загубих завинаги Одил. Не си спомням дори чертите й“.

Много си я обичал ти, Филип. Препрочетох сега онзи дълъг твой разказ, който ти ми беше изпратил по време на нашата женитба, и й завидях. От нея ще остане поне това. От мен — нищо. И все пак ти и мен си обичал. Пред мен са първите ти писма, писмата ти от 1919 година. Да, ти ме обичаше тогава, дори прекалено много. Спомням си, че веднъж ти казах: „Вие ме оценявате на триста, а аз струвам четиридесет, Филип, и това е ужасно. Когато забележите грешката си, ще ме прецените за десет или нула“. Такъв беше ти. Довери ми, че Одил ти каза: „Прекалено много очаквате от жените. Поставяте ги много високо, това е опасно“. Тя е била права, горкичката.

От петнадесет дни се боря с едно желание, което става всеки ден все по-силно. Иска ми се заради мен самата да опиша любовта си, както ти беше описал своята. Вярваш ли, Филип, че ще съумея, макар и несръчно, да опиша нашата история? Ще трябва да го направя, както ти го направи, с чувство за справедливост, с голямо усилие да се каже всичко. Зная, че няма да е лесно. Човек винаги се изкушава да се разчувствува над себе си и да се обрисува такъв, какъвто би искал да бъде. Особено аз; упреквал си ме за това. „Не бъди жалостива към себе си“ — казваше ти. Но аз разполагам с писмата ти и с този червен бележник, който ти така грижливо криеше от мен. Имам и моя дневник, започнат и изоставен по твое искане. Дали да се опитам… Сядам на твоето място, представям си твоята ръка върху изцапаната с мастило зелена кожа на писалищната маса. Злокобната тишина ме заобикаля. Дали да се опитам…