Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Climats, 1928 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Надежда Станева, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Андре Мороа
Заглавие: Климати
Преводач: Надежда Станева
Година на превод: 1970
Език, от който е преведено: френски
Издание: трето
Издател: Издателска къща „Пейо К. Яворов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска (не е указано)
Редактор: Георги Куфов
Редактор на издателството: Юлия Бучкова
Художествен редактор: Петър Добрев
Технически редактор: Мария Иванова
Художник: Теодора Стойчева
Коректор: Мария Енчева; Красимира Костова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14554
История
- —Добавяне
XXII
Първата ми мисъл беше да тръгна още на другия ден за Тулон, но цяла седмица имах треска и бълнувах. Бертран и Андре се грижеха за мен с голяма преданост. Елен идва няколко пъти да ми донесе цветя. Когато възстанових душевното си равновесие, попитах я какво е научила. Слуховете, стигнали до нея, както впрочем и ония, които сам впоследствие узнах, бяха противоречиви. Изглежда, истината беше, че Франсоа, свикнал на голяма свобода, бързо се наситил на брачния живот. Одил беше го разочаровала. Разглезена от мен, тя е проявила взискателност в момент, когато Франсоа вече я е обичал по-малко. Смятал я е за умна, но тя не беше такава, поне в обикновения смисъл на думата. Аз също го знаех, но не държах на това. Искал е да й наложи дисциплина на духа и на поведението. Но тъй като и двамата бяха горди, сблъскали са се силно.
Много по-късно, преди около шест месеца, една жена ми предаде признанията на Франсоа. „Тя беше много хубава — казал й той, — и аз наистина я обичах. Но първият й мъж я беше дресирал лошо. Беше страшна кокетка. Тя е единствената жена, която ме е накарала да страдам… Аз се бранех… Разрязах я просто… Сложих я като на операционна маса, гола и разтворена… Видях всичките механизми на дребните й лъжи… Показах й, че ги виждам. Тя си мислеше, че ще може пак да ме оплете с чара си… После разбра, че е победена… Естествено съжалявам за случилото се, но нямам угризения на съвестта, не можех нищо да направя.“
Когато ми предадоха тези думи, ужасих се от Франсоа. И все пак понякога му се възхищавах. Излезе по-силен от мен и може би по-умен; по-силен най-вече за това, защото и аз като него бях разбрал каква е Одил, но за разлика от него не бях посмял да й го кажа. По-добър ли беше цинизмът на Франсоа от моята слабост? Размишлявайки дълго върху това, аз също нямаше за какво да се разкайвам. Да победиш хората и да ги доведеш до отчаяние, е лесно. И сега още, след претърпяния неуспех, аз продължавам да мисля, че е по-добре да се опиташ да ги обичаш, дори и да не желаят това.
Впрочем всичко това не обяснява напълно самоубийството на Одил. Едно е положително — този ден Франсоа не е бил в Тулон. През време на войната Бертран се срещнал с един млад човек, който вечерял с Одил в деня преди самоубийството й заедно с още три млади жени и трима морски офицери. Разговаряли много весело. Като пиела шампанското си, Одил, смеейки се, казала: „Знаете ли, утре по обед ще се самоубия“. Била много спокойна през цялото време и младият човек забелязал (и го описал на Бертран) ослепителния, сияйния блясък на красотата й.
Боледувах цял месец, после заминах за Тулон. Прекарах там няколко дни и отрупвах с бели цветя гроба на Одил. Една вечер на гробищата към мен се приближи стара жена и ми каза, че била камериерка у госпожа дьо Крозан. Познала ме, защото видяла моя снимка в чекмеджето на господарката си. Разказа ми, че през последните седмици Одил се показвала пред хората много весела, но щом останела сама, веднага изпадала в отчаяние. „Понякога я заварвах седнала на някое кресло, уловила главата си с две ръце — каза ми жената. — Сякаш виждаше смъртта.“
Разговарях дълго с нея и видях с радост, че е обожавала Одил.
Нямаше какво да правя в Тулон и в началото на юли реших да отида да живея в Гандюма. Там се опитах да работя и да чета. Предприемах дълги разходки из полето и спечелвах съня чрез умората.
Продължавах да сънувам Одил почти всяка нощ. Най-често се виждах в черква или в театър — мястото до мен беше все празно. Изведнъж се питах: „Къде е Одил?“. Търсех я, виждах бледи, разрошени жени, но никоя не приличаше на нея. Събуждах се.
Не работех. Не ходех дори във фабриката. Не исках да виждам никакво човешко същество. Обичах своята скръб. Всяка сутрин слизах сам в селото; от черквата се разнасяха звуци на орган, тъй леки, тъй ефирни, че се смесваха със самия въздух, сякаш бяха негов шепот. Представях си Одил до мен, облечена в същата светла рокля, която носеше в деня на нашата първа разходка край черните флорентински кипариси. Защо я бях загубил? Търсех думата, постъпката, която бе превърнала нашата голяма любов в тази толкова тъжна история. Не я намирах. Във всички градини цъфтяха нейните любими рози.
По едно време на една такава разходка в Шардьой, един съботен ден през август, чух биене на барабан и полският пазач извика:
„Мобилизация на сухопътните и морски войски!“