Андре Мороа
Климати (21)

XXI

Към края на годината узнах за женитбата на Одил и Франсоа. Изживях го тежко, но увереността, че сега за болката ми вече няма лек, ми помогна да намеря сили за живот.

След смъртта на баща ми бях внесъл големи изменения в управлението на книжната фабрика. Работех по-малко и разполагах с повече свободно време. Това ми даде възможност да се събера отново с приятели от младежките години, от които се бях отдалечил след женитбата си. Поднових дружбата си с Андре Алф, сега член на Държавния съвет, срещах се понякога и с Бертран, който беше станал кавалерийски лейтенант, служеше в гарнизона в Сен-Жермен и идваше да прекара неделните дни в Париж. Опитвах се да възобновя четенето и ученето, занемарени през последните години. Следвах курсове в Сорбоната, в „Колеж дьо Франс“^[1]. Разбирах, че много съм се променил. С изненада установих до каква степен проблемите, които някога изпълваха живота ми, сега са ми безразлични. Как съм можел да си задавам с тревога въпроса материалист ли съм или идеалист? Всяка метафизика ми изглеждаше като детска игра.

Казах вече, че по онова време се виждах и с някои млади жени, и то по-често, отколкото с приятели мъже. Излизах от кантората към пет часа следобед. Посещавах обществото много повече от преди и дори забелязах с известна тъга, че търся удоволствията, които навремето Одил ми налагаше с голямо усилие (може би в тях търсех спомена за нея). Много жени, с които се бях запознал на авеню Марсо, ме канеха, тъй като знаеха, че съм сам и свободен. В събота вечер към шест часа отивах у Елен дьо Тианж, която приемаше всяка седмица в този ден. Морис дьо Тианж, народен представител от Йор, довеждаше хора от своята група. Наред с политическите личности тук човек виждаше писатели, приятели на Елен и хора от деловите среди, тъй като Елен беше дъщеря на индустриалеца господин Паскал Буше, който понякога идваше от Нормандия в събота вечер с втората си дъщеря Франсоаз. Между посетителите тук съществуваше голяма близост. Обичах да сядам до някоя млада жена и да развивам темата за отсенките в чувствата. Раната още ме болеше, но случваше се по цели дни да не мисля нито за Одил, нито за Франсоа. По някой път чувах да се говори за тях. Понеже Одил сега се наричаше госпожа дьо Крозан, а имаше хора, които не знаеха, че е била моя жена, и тъй като я бяха виждали в Тулон, където се беше прославила като красавицата на града, разказваха клюки за нея. Елен дьо Тианж се опитваше в такива случай да ги накара да млъкнат или да ме отвлече настрана, но аз исках да слушам.

Изобщо се смяташе, че бракът им не върви много добре. Ивон Прево имаше често случаи да прекарва по няколко седмици в Тулон. Помолих я да ми разкаже съвсем откровено каквото знае и тя започна колебливо:

— Много е трудно да се обясни; малко съм ги виждала. Моето впечатление е, че още когато са се женили, вече са знаели, както тя, така и той, че вършат грешка. И все пак тя го обича… Прощавайте, че ви го казвам, Марсена, но вие ме питате. Положително тя го обича много повече, отколкото той нея, само че е горда, не иска да го покаже. Обядвах веднъж у тях. Атмосферата беше мъчителна… Разбирате ли? Тя бъбреше ония дребни, мили детинщини, често малко наивни, на които вие се радвахте, но Франсоа я срязваше. Понякога той е толкова груб. Уверявам ви, че ми беше мъчно за нея… Личеше, че се старае да му се хареса, да засяга непременно интересни за него теми, но, разбира се, не можеше да говори добре и Франсоа отговаряше раздразнено с презрителен тон: „Но да, да, Одил…“. Роже и аз се измъчихме заради нея.

Цялата зима на 1913–1914 година прекарах в леки интрижки с жени, в пътувания по търговски дела, предприети без особена необходимост, в четене без задълбочаване. Не исках да се занимавам сериозно с нищо. Докосвах се до понятията и до хората предпазливо, готов винаги да ги загубя, за да не страдам, ако действително ги загубя. През месец май Елен дьо Тианж започна да урежда приемите в градината си. За жените слагаха възглавници по поляната, а мъжете сядаха направо на тревата. Първата събота на юни заварих у нея група весели писатели и политици, заобиколили абата Сенивал. Кученцето на Елен лежеше в краката й и тя попита с най-голяма сериозност.

— Господин абат, животните имат ли душа? Защото, ако нямат, нищо не разбирам. Как така? Моята кучка е толкова страдала…

— Но, разбира се, госпожо — отговори абатът. — Защо мислите, че нямат?… Имат съвсем мъничка душичка.

— Не звучи твърде ортодоксално — обади се някой, — но е трогателно.

Бях седнал малко по-настрана до една американка, Беатрис Хоуел, и слушахме разговора.

— Аз — каза тя — съм сигурна, че животните имат душа. Всъщност няма разлика между тях и нас… Това си мислех преди малко. Днес прекарах следобеда в зоологическата градина. Обичам животните, Марсена.

— И аз също — отговорих. — Искате ли да отядем някой ден заедно?

— С удоволствие… Какво ви казвах? Ах, да! Днес след обяд гледах морските лъвове^[2]. Много ми харесват, защото лъщят като мокър каучук. Въртяха се във водата и всеки две минути си изваждаха главата, за да дишат. Съжалявах ги и си казвах: „Горките животни, какъв еднообразен живот!“. После си помислих: „Ами ние? Какво правим и ние?“. Въртим се цяла седмица под водата, а в събота в шест часа си показваме главите у Елен дьо Тианж, после във вторник у дукеса дьо Роан, у Мадлен Льомер, а в неделя у госпожа дьо Мартел… Не намирате ли, че е същото?

В този момент видях, че влиза майор Прево с жена си. Сериозното им изражение ми направи впечатление. Пристъпваха някак неспокойно, сякаш градинският чакъл беше чуплив. Елен стана да ги посрещне. Загледах се в нея, защото обичах нейното прелестно оживление, когато посрещаше гости. Често й казвах: „Приличате на бяла пеперуда, която едва докосва цветята“.

Майорът и жена му започнаха да й разправят нещо и видях как нейното лице също стана сериозно. Огледа се смутено и като ме видя, извърна очи. Тримата се отдалечиха няколко крачки:

— Познавате ли семейство Прево? — попитах Беатрис Хоуел.

— Да, бях у тях в Тулон. Имат чудесна старинна къща. Обичам Тулонското пристанище. Морето и тия стари френски къщи… Много красиво съчетание.

Няколко души се бяха присъединили към Елен и Прево. Бяха образували кръг и всички говореха твърде възбудено и ми се стори, че чух името си.

— Но какво става там? — казах на госпожа Хоуел. — Да отидем да видим.

Помогнах й да стане и да отърси няколко полепнали по роклята й тревички. Елен дьо Тианж ни забеляза и тръгна към мен.

— Извинете — рече тя на Беатрис, — искам да кажа две думи на Марсена… — И се обърна към мен: — Слушайте, много съжалявам, че трябва да ви съобщя тази ужасна новина, но не искам да рискувам… Прево, току-що ми съобщиха, че жена ви… че Одил се е самоубила тази сутрин в Тулон с револвер.

— Одил? — извиках аз. — Боже мой! Защо?

Представих си крехкото телце на Одил пронизано, кървящо и една фраза се завъртя в съзнанието ми: „Под влиянието на Маркс, неизбежно обречена…“.

— Не се знае — отвърна Елен. — Тръгнете си, без да се сбогувате с никого. Когато науча нещо, ще ви телефонирам.

Тръгнах наслуки към Булонския лес. Какво бе станало? Бедното ми дете, защо не ме е повикала, щом е била нещастна? С каква безумна радост щях да й се притека на помощ, щях да си я прибера у дома, да я утеша. Още от първия ден, като видях Франсоа, разбрах, че той ще бъде злият гений на Одил. Припомних си вечерята у леля Кора и онова силно чувство, че съм неразумен баща, който е завел детето си сред заразноболни. Бях почувствувал оная вечер, че трябва да я спася колкото се може по-бързо. Но не я спасих… Одил мъртва… Минувачките ме поглеждаха тревожно. Може би съм си приказвал високо… Толкова красота, толкова прелест… Видях се как седя до леглото й, държа ръката й, а тя ми декламира:

From too much love of living

From hope and fear set free…

— The weariest river, Дики — казваше тя със смешно страдалчески глас.

А аз отговарях:

— Не говорете така, скъпа. Ще ме разплачете.

Одил мъртва… Откакто я познавах, гледах на нея със суеверен страх. Прекалено хубава… Веднъж в Багател един стар градинар ни беше казал, на Одил и на мен: „Най-хубавите рози най-бързо увяхват“. Одил мъртва… Казвах си, че ако бих могъл да я видя само за четвърт час и после да умра заедно с нея, бих приел без всякакво колебание.

Не зная как съм се върнал вкъщи, как съм си легнал. Призори заспах и сънувах, че вечерям у леля Кора. Там са и Алфред Алф, Елен дьо Тианж, Бертран и братовчедка ми Рене. Аз търся навсякъде Одил, най-после след продължително безпокойство намираме я легнала на едно канапе. Бледа, изглеждаща много болна и аз си мисля: „Да, тя е болна, но не е умряла. Какъв страшен сън ми се е присънил!“.