Андре Мороа
Климати (20)

XX

В моята тежка самота почти не чувствувах подкрепа от страна на семейството си. Майка ми всъщност се радваше, че съм се отървал от Одил. Не ми го казваше, защото виждаше, че страдам и защото у нас въобще не се приказваше много, но го усещах, и това затрудняваше разговора помежду ни. Баща ми беше много болен; получил бе мозъчен удар, от който му се парализира лявата ръка и леко му се изкриви устата, а това малко загрози хубавото му лице. Знаеше, че е обречен, и беше станал много мълчалив, много сериозен. Не исках да подновя посещенията си у леля Кора, чиито вечери предизвикваха извънредно тежки спомени у мен. Единственото лице, което можех да понасям тогава без твърде много досада и отвращение, беше братовчедката ми Рене. Срещнах я веднъж у родителите ми. Прояви голям такт и не ми заговори за моя развод. Тя работеше и се подготвяше за научна степен. Казваха, че не искала да се омъжи. Разговорът с нея беше много интересен и за пръв път ме откъсна от постоянното анализиране на сложните чувства, които ме терзаеха. Беше посветила живота си на науката, имаше своя професия, изглеждаше спокойна и доволна. Нима беше възможно да се откаже човек от любовта? Аз все още не можех да си представя друга цел в живота си освен предаността към някоя Одил, но присъствието на Рене ми действуваше успокоително. Поканих я на обяд, тя прие и започнахме да се виждаме често. След няколко срещи аз се бях вече привързал към нея и започнах да й разказвам откровено за жена си, опитах се да й обясня какво съм обичал в нея. Рене ме попита:

— Когато получиш развод, ще се ожениш ли пак?

— Никога — отговорих. — А ти не си ли мислила никога за женитба?

— Не — отвърна тя. — Имам си професия, тя запълва живота ми. Независима съм, а и не съм срещнала мъж, който да ми хареса.

— А всички тези лекари?

— Те са мои другари.

Към края на февруари реших да прекарам няколко дни в планината, но ме повикаха с телеграма, защото баща ми беше получил още един удар. Отидох и го заварих в агония. Майка ми се грижеше за него с преданост, достойна за възхищение. Спомням си я през последната нощ, когато той беше вече загубил съзнание, как стоеше изправена до неговото безчувствено тяло, избърсваше челото му, квасеше жалките му сгърчени устни. Почти се учудих на спокойствието, което запазваше в голямата си скръб, и си казах, че тая душевна ведрина иде от съвършенството на живота й. Животът на моите родители ми се струваше прекрасен, но почти непонятен за мен. Майка ми не се беше стремила към никое от удоволствията, които Одил, пък и повечето от познатите ми жени търсеха. Беше се отказала твърде млада от романтиката, от разнообразието — и сега получаваше отплатата. Погледнах с болка назад в собствения си живот. Приятно би било да си представя как в края на трудния ми земен път Одил стои изправена до леглото ми и изтрива мокрото ми от предсмъртна пот чело, една Одил с побелели коси, смирена от възрастта и отдавна преминала бурите на младостта. Дали ще бъда сам един ден, когато се изправя пред смъртта? Желаех това да стане колкото може по-скоро.

Нямах никакво известие от Одил, дори чрез други лица. Беше ми казала, че няма да ми пише, защото смяташе, че болката ми ще се уталожи по-бързо, ако не чувам нищо за нея. Не се срещаше с общите ни познати. Мислех, че е наела малка вила близо до вилата на Франсоа, но не бях сигурен. От своя страна бях решил да напусна къщата, която бе станала прекалено голяма за мен и ми навяваше толкова спомени. Намерих много хубав апартамент на улица Дюрок, в една стара богатска къща, и се постарах да го мебелирам така, както Одил би го харесала. Кой знае? Може би един ден ще се върне нещастна, огорчена и ще потърси при мен убежище. При пренасянето намерих купища писма, писани до Одил от приятелите й. Прочетох ги. Може би не биваше, но не можах да устоя на острото желание да узная. Казах ви вече, че тези писма бяха нежни, но невинни.

Прекарах лятото в Гандюма в почти пълно уединение. Намирах малко успокоение само когато лежах в тревата, далеч от къщата. Тогава ми се струваше, че така, напълно откъснат от обществото, за един кратък миг се свързвам с по-дълбоки и по-истински потребности. Заслужаваше ли една жена толкова страдания?… Но книгите отново ме хвърляха в моите мрачни размишления. Стремях се към своята горест и неволно избирах почти винаги такива книги, които ми напомняха моята тъжна история.

През октомври се върнах в Париж. Няколко млади жени, привлечени от мъжката ми самота, свикнаха да идват при мен на улица Дюрок. Няма да ви ги описвам. Те бяха мимолетни в моя живот. Искам само да отбележа, че поднових без усилие (и не без изненада) държанието си от времето на младостта. Отнасях се с тях, както с любовниците си от преди женитбата си. Ухажвах ги на шега, забавлявах се от въздействието на някоя своя фраза, от някое дръзко движение. Щом спечелех играта, забравях я и търсех да започна друга.

Нищо не довежда човека до по-голям цинизъм от голямата несподелена любов, но и нищо не му придава по-голяма скромност. Бях просто изненадан, като виждах, че се влюбват в мен. Истината е, че завладяният от силна страст мъж привлича жените към себе си, и то в момент, когато най-малко желае това. Обсебен от друга, дори и да е чувствителен и нежен по природа, той става равнодушен и почти груб. И понеже е нещастен, поддава се понякога на изкушението да приеме предложената обич, но щом я вкуси, насища й се и показва това. Без да иска, без да съзнава, играе най-ужасната игра. Става опасен и побеждава, защото е победен. Така се случи и с мен. Никога не съм бил по-неуверен в способността си да се харесвам, никога не съм имал по-малко желание да се харесвам, но никога не съм получавал по-очевидни доказателства за любов и привързаност.

Съзнанието ми обаче си оставаше премного объркано, за да мога да изпитам удоволствие от тия успехи. Като преглеждам бележника си от 1913 година, сред отбелязаните на всяка страница срещи намирам само спомени за Одил. Преписвам за вас наслуки:

„20 октомври. — Нейната взискателност. Ние винаги предпочитаме мъчните хора! С какво приятно вълнение събирах за нея букет от полски цветя, метличини, маргаритки или пък бяла симфония в мажорна гама — кали и бели лалета…

Нейната смиреност. «Зная каква бихте желали да бъда… много сериозна, много непорочна… истинска френска буржоазка… и все пак чувствена, но само с вас… Може и да ви е криво, Дики, но никога не ще бъда такава.»

Скромната й гордост. «Имам все пак доста дребни достойнства… Чела съм повече от много други жени… Зная наизуст хубави стихове… Зная да подреждам цветя… Обличам се добре… и ви обичам, да, господине, може би не вярвате, но ви обичам много.»

25 октомври. — Сигурно съществува такава съвършена любов, която би могла да ни накара да споделим веднага всички чувства на любимото същество. Имаше дни (тогава не го познавах още добре), когато почти бях признателен на Франсоа, че е толкова близък до идеала на Одил… После ревността надделя и Франсоа ми изглеждаше много несъвършен.

28 октомври. — Да обичат у другите оная малка частица от теб, която се съдържа у тях.

29 октомври. — Случваше ви се да се преуморите от мен. Обичах и тази ваша умора.“

Малко по-долу намирам и тази кратка бележка: „Загубих повече, отколкото притежавах“. Тя изразява твърде добре това, което ставаше в мен. Когато Одил беше при мен, въпреки че много я обичах, нейните недостатъци ме отблъскваха малко от нея. Отсъствуващата Одил се превръщаше отново в божество; украсявах я с добродетели, каквито не притежаваше, и след като я бях моделирал според вечната си представа за съвършената жена, можех да бъда за нея Рицарят. Онова, което повърхностното познанство и изостреното желание беше направило по времето на годеничеството ни, сега забравата и отдалечаването го правеха на свой ред и аз обичах невярната и далечна Одил така, както, уви, не бях обичал близката и любеща Одил.