Андре Мороа
Климати (19)

XIX

След заминаването на Одил се почувствувах много нещастен. Къщата ми изглеждаше толкова тъжна, че не ми се стоеше в нея. Понякога вечер влизах в стаята на Одил, сядах в креслото до кревата й, както правех, когато тя беше тук, и размишлявах за нашия живот. Смущаваха ме смътни угризения, но все пак не можех да се упрекна в нищо определено. Бях се оженил за Одил, която обичах, макар че семейството ми желаеше по-блестящ брак за мен. Бях й верен до онази вечер с Миза, но моята краткотрайна изневяра се дължеше на нейната. Вярно е, че бях ревнив, но тя нищо не направи, за да успокои своя съпруг, който я обичаше и се тревожеше. Всичко това беше така, знаех го, но се чувствувах отговорен. Започнах да прозирам една нова за мене истина относно това, което трябва да бъдат отношенията между мъжете и жените. Виждах, че жените са същества слаби, винаги търсещи здрава опора за мислите и блуждаещите си желания. Може би тази тяхна нужда задължаваше мъжа да стане този непогрешим компас, тази непоклатима опора. Голямата любов не стига, за да привържеш към себе си любимото същество, ако не съумееш наред с това да обогатяваш живота му с все нови и нови неща. Какво би могла да намери Одил в мен? Пристигах всяка вечер все от същата кантора, където се бях срещал все с едни и същи хора и проучвал все едни и същи въпроси. Сядах в едно кресло, гледах жена си и се радвах, че е толкова красива. Как би могла тя да познае щастието чрез това неподвижно съзерцание? Жените естествено се привързват към мъжете, чийто живот е раздвижен, които ги повличат в това движение, поставят им задачи, изискват много от тях… Гледах малкото легло на Одил. Какво ли не бих дал сега да видя тук изтегнато нейното тяло, русата й главичка! А колко малко бях дал навремето, когато беше толкова лесно да запазя всичко това! Вместо да се помъча да разбера нейните вкусове, аз ги бях осъдил. Исках да й наложа своите. Почти зловещото мълчание, което ме обгръщаше сега в тая празна къща, беше наказанието за моето поведение, поведение без злонамереност, но и без великодушие.

Трябваше да замина, да напусна Париж, но не се решавах; вкопчвах се и в най-малките предмети, свързани с Одил, и намирах в това някаква болезнена наслада. Тук, в тая къща, поне ми се струваше, че сутрин, още полусънен, чувам през отворената врата един ясен и сладък глас да вика: „Добро утро, Дики!“. Тази година месец януари беше като пролетен. Голите дървета се открояваха на синьо безоблачно небе. Ако Одил беше тук, щеше да облече, както тя казваше, „едно костюмче“, да увие около врата си сивата лисича кожа и да излезе от сутринта. „Сама ли?“ — щях да попитам вечерта. „А! — щеше да отговори тя. — Не си спомням вече…“ Пред тази нелепа загадъчност аз щях да изпитам тревога, за която сега съжалявах.

Прекарвах нощите в усилия да разбера кога започна злото. При завръщането си от Англия бяхме напълно щастливи. Може би при първия спор е била произнесена някоя фраза с по-друг тон, с някаква кротка твърдост. Съдбата ни се обуславя от някое движение, от някоя дума; в началото е достатъчно едно малко усилие, за да я спреш, после някакъв огромен механизъм влиза в действие. Сега чувствувах, че и най-героичните постъпки не биха възкресили у Одил някогашната й любов към мен.

Преди заминаването й бяхме се споразумели как да протече разводът. Уговорихме се да й пиша едно оскърбително писмо, което би позволило да се получи развод по моя вина. След няколко дни ме призоваха в съдебната палата за помирителното дело. Ужасно беше да видя Одил в тази обстановка. Десетина двойки чакаха; мъжете бяха отделени с решетки от жените, за да се избягнат неприятни сцени. Някои си подхвърляха оскърбления от разстояние, жени плачеха. Човекът до мен, шофьор, ми каза: „Като видиш колко сме много, утешаваш се“. Одил ми кимна с глава много леко, много сърдечно и аз разбрах, че още я обичам.

Най-сетне дойде и нашият ред. Съдията беше добродушен човек с посивяла брада. Каза на Одил да не се смущава, наблегна на общите ни спомени, на брачните връзки, после направи последен опит да ни помири. Казах: „За съжаление това вече е невъзможно“. Одил гледаше втренчено пред себе си, имаше страдалчески вид. „Може би малко съжалява — помислих си аз. — Може би не го обича толкова, колкото си въобразявам… Може би вече се е разочаровала.“ Тъй като и двамата мълчахме, чух съдията да казва: „Тогава, ако обичате, подпишете този протокол“. Излязохме заедно, Одил и аз. Казах й:

— Искате ли да се поразходим?

— Да — съгласи се тя. — Времето е толкова хубаво. Каква чудна зима!

Припомних й, че е оставила у дома много лични свои вещи, и попитах дали да ги изпратя у родителите й.

— Както искате, но знаете ли, запазете каквото ви харесва… Аз нямам нужда от нищо. Впрочем аз няма да живея дълго, Дики, вие скоро ще се освободите от спомена за мен.

— Защо говорите така, Одил? Болна ли сте?

— О, не, съвсем не! Просто имам такова чувство… Но главното е по-скоро да ме замените. Ако зная, че сте щастлив, ще бъда и аз щастлива.

— Никога не ще бъда щастлив без вас.

— Не, напротив, много скоро ще видите как ще се почувствувате облекчен, че сте се отървали от една непоносима жена… Не се шегувам, вярно е, че съм непоносима… Колко е хубава Сена през това време на годината!

Тя се спря пред една витрина, в която бяха изложени морски карти. Знаех, че ги обича.

— Искате ли да ви ги купя?

Тя ме погледна с много тъга и много нежност.

— Колко сте мил! Да, много искам. Това ще бъде последният ми подарък от вас.

Влязохме и купихме двете карти. Одил повика едно такси, за да ги отнесе, махна си ръкавицата и ми подаде ръка за целувка.

— Благодаря за всичко — каза ми тя.

После се качи в колата, без да се обърне.