Андре Мороа
Климати (18)

XVIII

Щом се завърнах в Париж, сянката на Франсоа отново се надвеси над нашия живот, неопределена, но постоянна. След разрива с Миза не знаех как се осъществяваше връзката между тях. И досега не го зная, но забелязах, че Одил започна да тича на телефона всеки път, когато звъннеше, сякаш се страхуваше да не чуя някое съобщение, което не биваше да зная. Четеше единствено книги за морето и изпадаше в някаква сладостна нега при вида и на най-баналните гравюри, стига те да представяха вълни, кораби. Една вечер се получи телеграма, адресирана до нея. Тя я отвори, каза: „Нищо важно“ и я накъса на малки парченца.

— Но как така нищо, Одил? За какво беше?

— Една поръчана рокля не била готова — отвърна тя.

От адмирал Гарние знаех, тъй като го бях запитал, че Франсоа е в Брест. Би трябвало да съм спокоен, но не бях и имах основание да не бъда.

 

 

Понякога, под влиянието на някои вълнуващ концерт или на прекрасен есенен ден, ние пак изживявахме кратки мигове на нежност.

— Ако ми кажехте истината, мила, цялата истина за миналото… Аз бих се опитал да забравя и ние бихме могли да започнем с доверие един нов живот, съвършено ясен.

Тя поклащаше глава без ненавист, без злина, но с отчаяние. Вече не отричаше това минало — не че ми беше казала нещо, но мълчаливото й признание се подразбираше.

— Не, Дики, не мога, чувствувам, че е безполезно… Всичко това сега е така неясно, така объркано… Нямам сили да го оправя… Освен това не бих могла да ви обясня защо съм направила или казала известни неща… Сама не зная вече… Не, нищо не може да се направи… Отказвам се.

Впрочем почти винаги тези нежни разговори завършваха с груби разпити. Учудваше ме някоя нейна дума, тръгвах по тази следа, не слушах вече нищо, опасният въпрос пареше устните ми, задържах го за миг, после, задушавайки се, го изтървавах. Одил винаги се стараеше, доколкото можеше, да обърне работата на шега, но като ме виждаше настръхнал, накрая кипваше.

— Ах, не, не, не! — повтаряше тя. — Една вечер, прекарана с вас, се превръща за мен в изтезание. Предпочитам да се махна. Ако остана тук, ще полудея…

Тогава страхът, че ще я загубя, ме смиряваше. Извинявах се полуискрено и виждах как всяко спречкване разхлабваше още повече слабата връзка. Какво всъщност я задържаше толкова време, след като нямахме деца? Струва ми се, много състрадание и дори малко любов към мен, защото понякога чувствата се напластяват, без да се унищожават, и особено у жените се наблюдава понякога едно особено желание да запазят всичко.

Впрочем тя се ужасяваше от развода, тъй като религиозните й разбирания, макар и рядко изразявани и твърде разклатени под влиянието на Франсоа, все още бяха живи. А може би беше и привързана, ако не към мене, то поне към съвместния ни живот, от чисто детската си любов към предметите. Обичаше този дом, подреден лично от нея с толкова вкус. В будоара върху малка масичка бяха поставени любимите й книги и венецианската ваза, в която винаги имаше само едно цвете, едно-единствено, но много красиво. Усамотяваше се в това кътче и се чувствуваше защитена от мен и от самата себе си. Трудно й беше да се откъсне от този декор. Да ме напусне и да отиде при Франсоа, означаваше да живее през по-голямата част от годината в Тулон или Брест; означаваше да се откаже и от повечето си приятели. Също както и аз, Франсоа нямаше да може да запълни живота й. Сега ми е ясно, че тя се нуждаеше от оживлението около нея, от интересното зрелище, което й предлагаха различните мъже, разкривайки пред нея душите си.

Но тя самата не разбираше това. Страдаше, че е далеч от Франсоа; вярваше, че ако се свърже с него, ще намери щастието. За нея той криеше обаянието на човек, малко познат и още неизчерпан, и затова като че ли богат с нови възможности. Такова митично и привлекателно същество бях и аз по времето на Флоренция и на пътуването ни в Англия. Не можах да се задържа на висотата, на която тя бе поставила недействителния ми образ. Бях обречен. А сега бе дошъл редът на Франсоа. Той също щеше да мине през изпитанието на опознаването. Щеше ли да издържи?

Мисля, че ако Франсоа живееше в Париж, връзката му с Одил щеше да се развие като всяка болест от този тип и да завърши без други усложнения, освен че Одил щеше да разбере грешката си по отношение на него. Но той беше далеч и тя не можеше без него. Какви бяха неговите чувства? Не зная. Струваше ми се невъзможно да не е бил развълнуван от завоеванието на такова красиво същество. Но в същото време, ако е бил такъв, какъвто ми го описваха, мисълта за брак не ще да му е допадала.

Ето какво узнах: като напусна Брест, на път за Тулон, към Коледа той мина през Париж. Прекара тук два дни, през което време поведението на Одил беше неблагоразумно до лудост. Обади й се по телефона, че е пристигнал, сутринта, преди аз да тръгна за кантората. Като видях необикновеното изражение на лицето й, докато говореше, веднага разбрах, че е той. Никога не бях я виждал такава покорна, нежна, почти умоляваща. Тя, разбира се, не съзнаваше, че се издава пред очите ми така, както беше застанала с черната слушалка в ръце и толкова далеч от любовника си, разцъфтяла във възхитителна чиста усмивка.

— Да, да — мълвеше тя, — радвам се, че ви чувам… Да… напротив… но… да, да, но… — погледна ме притеснено и каза: — Слушайте, обадете ми се след половин час.

Попитах я с кого говори, но тя затвори телефона с безразличен вид и не ми отговори, сякаш не ме чу. Наредих работите си така, че да мога да се върна на обяд. Прислужницата ми подаде един лист хартия, върху който Одил беше написала: „Ако се върнете, не се безпокойте. Принудена съм да обядвам навън. До довечера, мили“.

— Отдавна ли излезе госпожата? — попитах аз.

— Да — отговори прислужницата, — в десет часа.

— С колата ли?

— Да, господине.

Обядвах сам. После се почувствувах така зле, че реших да не се връщам в кантората. Исках да видя Одил при завръщането й и бях решил този път да я накарам да избере между двама ни. Прекарах мъчителен следобед. Към седем часа телефонът иззвъня.

— Ало — чух гласа на Одил, — вие ли сте, Жулиет?

— Не — отговорих, — аз съм Филип.

— А — каза тя, — прибрали ли сте се? Слушайте, исках да ви попитам дали имате нещо против да вечерям тук.

— Как! — извиках аз. — Но къде? Защо? Нали вече обядвахте навън?

— Да, но слушайте… Аз съм в Компиен. Говоря ви от Компиен и тъй като… не е важно защо, ще закъснея много за вечеря…

— Какво правите в Компиен? Отдавна мръкна.

— Отидох да се поразходя в гората. Много е приятно при тоя сух студ. Не знаех, че ще се върнете за обяд.

— Одил, не искам да се разправяме по телефона, но всичко това е безсмислено. Приберете се.

Тя се върна в десет часа и на упреците ми отговори:

— Е добре, така ще бъде и утре. Не мога да се затворя в Париж в такова време.

И пак доби онова изражение на безмилостна решителност, което беше ме поразило при заминаването й за Брест и ме бе накарало да помисля, че дори и да легнех на релсите, тя пак щеше да тръгне.

На другия ден тя самата, много натъжена, ме помоли да се съглася на развод и да я оставя да живее при родителите си, докато стане възможна женитбата й с Франсоа.

Бяхме в нейния будоар преди вечеря. Моята съпротива беше твърде слаба — отдавна знаех, че така ще свърши, а държанието й през време на престоя на Франсоа в Париж дори ме накара да помисля, че ще е по-добре да не я виждам повече. И все пак първото ми чувство беше дребнаво: в рода Марсена никога не бяха ставали разводи и когато утре разкажех своята драма на родителите си, щях да се чувствувам много унизен. После така се засрамих от тая своя мисъл, че си казах, че е въпрос на чест да гледам само интереса на Одил. Постепенно разговорът ни се издигна на високо морално равнище и както се случваше винаги между нас, когато бивахме искрени, стана сърдечен. Повикаха ни за вечеря. Слязохме. Седнахме един срещу друг, но почти не разговаряхме поради присъствието на прислужника. Гледах чиниите, чашите, всички предмети, в които личеше вкусът на Одил. После погледнах самата нея и си помислих, че това лице, което бе представлявало такова щастие за мен, може би стои насреща ми за последен път. Тя също ме гледаше право в очите, бледна и замислена. Може би и тя искаше да задържи в паметта си чертите, които вероятно нямаше да види вече. Прислужникът, равнодушен и сръчен, безшумно сновеше между трапезата и помощната масичка. Мисълта, че той нищо не знае, ни караше да се чувствуваме мълчаливи съучастници. След вечерята отидох при нея в будоара и там говорихме надълго и сериозно върху бъдещето. Тя ми даде някои съвети:

— Трябва да се ожените отново. Ще бъдете прекрасен съпруг на друга жена, сигурна съм… Аз не бях създадена за вас… Само че не се женете за Миза, ще ме наскърбите, пък и тя е зла жена. Вижте, отлично би ви подхождала братовчедка ви Рене…

— Нелепости говорите, мила, аз никога няма да се оженя повторно.

— Ще се ожените, ще се ожените… Трябва. И когато си спомняте за мен, спомняйте си без злоба. Аз ви обичах, Дики, и много добре зная какъв ценен човек сте вие. Никога не съм ви хвалила твърде много, защото съм стеснителна, пък и не обичам тия работи… Но често, като ви виждах да правите някои неща, които никой друг мъж на ваше място не би направил, казвах си: „Все пак чудесен човек е този Дики…“. Дори искам да ви кажа нещо, което вероятно ще ви зарадва: в много отношения вие ми харесвате повече от Франсоа, само че…

— Само че какво?

— Само че… той ми е необходим. След няколко часа, прекарани с него, имам чувството, че съм по-силна, по-жизнена, по-добра. Може би се лъжа, може би с вас щях да бъда по-щастлива. Но ето, не можа да се нареди. Вината не е ваша, Филип, никой не е виновен.

На раздяла, късно вечерта, Одил съвсем спонтанно ми подаде устните си.

— Ах — каза тя, — ние сме много нещастни!

Няколко дни по-късно получих писмо от нея, много ласкаво и тъжно писмо. Казваше, че дълго ме е обичала и никога не е имала любовник преди Франсоа.

Това е историята на моя брак. Не зная дали съм съумял, както бих искал, да бъда справедлив към моята нещастна Одил. Бих искал да ви накарам да почувствувате нейния чар, нейната загадъчна меланхолия, сериозните й детинщини. В нашите среди, приятелите ни, моите родители, всички я осъдиха, разбира се, строго след нейното заминаване. Но аз, който добре я познавах, доколкото можеше да се опознае това малко мълчаливо момиче, мисля, че никоя жена не е била толкова малко виновна.