Андре Мороа
Климати (17)

XVII

Натрупаните в едно човешко съзнание подозрения избухват като верига от заредени мини и разрушават любовта постепенно, с последователни експлозии. Катастрофата беше забавена вечерта след завръщането на Одил благодарение на нейната ловкост и ласкавост, а също и поради радостта, че я виждам отново. Но от този ден нататък и двамата знаехме, че живеем в минирана зона и експлозията рано или късно ще стане. Дори и когато най-силно я обичах, не можех да говоря с Одил другояче освен с тон, пропит, макар и леко, с горчивина. В най-обикновените ми фрази преминаваха като далечни облаци неизречени упреци. Веселата, оптимистична моя философия от първите месеци на брака ни отстъпи място на меланхоличен песимизъм. Природата, която толкова обикнах, след като Одил ми я разкри, сега ми навяваше само тъга. Дори красотата на Одил не беше вече съвършена и понякога долавях в чертите й някаква престореност. Но това впечатление траеше миг: след пет минути отново виждах чистото чело, невинните очи и отново я обиквах.

В началото на август заминахме за Гандюма. Усамотението, откъснатостта, пълната липса на писма и телефонни разговори ме успокоиха и ми дадоха няколко седмици отдих. Дърветата, огрените от слънце ливади, тъмните склонове, обрасли с борове, оказваха силно въздействие върху Одил. Природата й създаваше почти чувствени наслади и тя несъзнателно ги пренасяше върху онзи, който в момента я придружаваше, дори ако това бях аз. Уединението на двама души, стига да не премине в пресищане и скука, засилва, макар и бавно, чувствата и доверието и сближава. „Всъщност — казваше си Одил, — той е мил“ — и аз се чувствувах много близо до нея.

Особено добре си спомням една вечер. Бяхме сами на терасата, откъдето се откриваше широк простор към хълмове и гори. Още е пред очите ми покритият с изтравничета насрещен склон. Слънцето залязваше; беше много тихо, много приятно. Човешките тревоги изглеждаха нищожни. И изведнъж аз казах на Одил хиляди нежни кротки слова, които бяха вече (и това е чудното!) слова на човек, примирен, че ще я загуби.

— Какъв хубав живот можехме да имаме, Одил… Толкова много ви обичах… Спомняте ли си Флоренция и времето, когато не можех да откъсна нито за минута очи от вас… Аз все още не съм се променил много, скъпа.

— Радвам се, че ми говорите така. И аз ви обичах нежно. Боже мой, как вярвах във вас!… Казвах на мама: „Намерих човека, който ще ме задържи… завинаги“. После се разочаровах.

— Значи, аз съм причината… Защо не ми обясните?

— Вие знаете, Дики… Защото беше невъзможно. Защото вие ме бяхте поставили много високо. Виждате ли, Дики, голямата ви грешка е, че прекалено много искате от жените. Прекалено много очаквате от тях. А те не могат… Но все пак доволна съм, че ще съжалявате за мене, когато няма да бъда вече тук…

Тези думи бяха произнесени с тон на печално пророчество, който ми направи силно впечатление.

— Но вие ще бъдете винаги тук.

— Знаете много добре, че не — отвърна тя.

В този момент пристигнаха родителите ми.

 

 

През време на този престой често водех Одил в моята наблюдателница, където прекарвахме дълго в съзерцание на малкия буен поток в дъното на гористото ждрело. Тя обичаше това място; разказваше ми там за ранната си младост, за Флоренция, за нашите мечти по Темза. Оставяше се да я прегръщам, изглеждаше щастлива. „Защо да не допуснем — мислех си аз, — че ние непрекъснато заживяваме отново и че при всяко ново съществование миналото остава само сън? Същият човек ли съм сега аз, който някога на това място е прегръщал Дениз Обри? Може би Одил, откакто е тук, напълно е забравила Франсоа?“ Но докато се опитвах по този начин да възстановя на всяка цена щастието си, все пак знаех, че това щастие е недействително и че този поглед на мечтателно блаженство, който Одил добиваше, когато седеше облакътена до мен, се дължеше на мисълта, че Франсоа я обича.

 

 

Имаше още един човек в Гандюма, който с рядка прозорливост се догаждаше какво става в моя брак; това беше майка ми. Казах ви, че тя никога не бе обичала много Одил, но понеже бе добра и виждаше, че съм влюбен, не пожела да издаде пред мен чувствата си към моята жена. Един ден преди заминаването ни аз я срещнах сутринта в зеленчуковата градина; попита ме дали искам да се поразходим заедно. Погледнах часовника си — докато Одил се приготви, щеше да мине доста време. Казах:

— Да, ще ми бъде забавно да слезем долу в долината. Не съм ходил там с вас от времето, когато бях на дванадесет-тринадесет години.

Този спомен я трогна и тя се отпусна повече от обикновено. Заговори най-напред за здравето на баща ми; той имаше артериосклероза и лекарят се безпокоеше за него. После, като гледаше камъчетата по пътя, рече:

— Какво е станало между теб и Миза?

— Защо ме питате?

— Защото, откак сте тук, не сте се виждали нито веднъж… Миналата седмица ги поканих на обяд, но тя отказа. Такова нещо се случва за пръв път… Виждам, че има нещо.

— Да, мамо, има нещо, но не мога да ви го кажа… Миза се отнесе лошо с Одил.

Майка ми повървя известно време мълчаливо, после каза полугласно и сякаш насила:

— Сигурен ли си, че именно Одил не се е отнесла лошо с Миза? Слушай, съвсем не искам да се бъркам между теб и жена ти, но трябва да ти кажа поне това, че всички те упрекват, дори баща ти. Прекалено слаб си с нея. Знаеш колко мразя клюките и искам да вярвам, че всичко, което хората разправят, е лъжа, но ако е лъжа, трябва да я накараш да живее така, че да не се злослови по неин адрес.

Слушах я и шибах с бастуна си връхчетата на тревите. Знаех, че е права, че се е въздържала дълго време; мислех също, че вероятно Миза й е говорила и може би й е разказала всичко. Майка ми се беше много сближила с нея, откакто Миза живееше в Гандюма, и много я уважаваше. Да, мама сигурно знаеше истината. Обаче, като слушах нападките й срещу Одил, нападки справедливи и умерени, реагирах като Рицаря и бурно защитих жена си. Изказах доверие към нея, каквото всъщност нямах, приписах й добродетелите, които й отричах, когато говорех с нея.

Любовта създава особена солидарност и тая сутрин на мен ми се струваше, че съм длъжен да застана с Одил на общ фронт срещу истината. Изпитах, струва ми се, и желанието да убедя самия себе си, че тя още ме обича. Изброих на майка си всички белези, които можеха да докажат, че Одил държи на мен, споменах за двете книги, открити с толкова труд от нея в Брест, сърдечността на писмата й, държанието й към мен, откакто бяхме в Гандюма. Бях така разпален, че разколебах, струва ми се, убеждението на майка си, но, уви, не и моето собствено, вече напълно затвърдено.

Не казах нищо на Одил за този разговор.