Андре Мороа
Климати (16)

XVI

Най-после една вечер Одил се завърна. Отидох да я посрещна на гарата. Бях се зарекъл да не й казвам нищо. Знаех много добре как би протекъл такъв един разговор: ще й отправя упреци, тя ще отрече. Ще и предам думите на Миза, тя ще каже, че Миза лъже, а аз, зная, че Миза каза истината. Всичко това ще бъде напразно. Вървях по перона на гарата сред непознати хора, сред миризма на въглища и масло и си повтарях: „Щом съм щастлив само с нея и щом зная, че не ще мога да скъсам, по-добре да се радвам на присъствието й и да избягвам да я дразня“. Но след малко се укорявах: „Каква подлост! Само една седмица енергични усилия и бих я накарал да се промени или пък бих свикнал без нея“.

Един служител дойде и закачи табела: „Бързият влак от Брест“. Аз се спрях.

„Та най-сетне — казах си аз — съвсем съм оглупял. Да допуснем, че през май 1909 година бях отседнал в друг хотел във Флоренция. Цял живот нямаше да зная, че съществува Одил Мале. И все пак щях да живея, да бъда щастлив. Защо да не започна отново и тъкмо от този момент да си представя, че тя не съществува?“

И тогава видях в далечината светлините на локомотив, очерта се извивката на влак, който се приближаваше. Всичко ми се стори недействително. Не можех дори да си представя как изглежда лицето на Одил. Отидох малко по-напред. От прозорците на влака надничаха хора. Някои скачаха от влака още в движение. После тълпата тръгна към изхода. Носачи бутаха колички. Изведнъж съзрях отдалеч силуета на Одил и миг след това тя застана пред мен, придружена от носача, който носеше сивия й куфар. Изглеждаше добре и видях, че е весела.

Като се качвахме в колата, тя каза:

— Дики, ще спрем, за да купим шампанско и хайвер, и ще си направим вечеря, както в деня на завръщането ни от сватбеното пътешествие.

Това може да ви се стори голямо лицемерие, но за да осъди човек Одил, би трябвало да я познава. Без съмнение тя беше изживяла много щастливи мигове през дните, прекарани с Франсоа, но сега беше готова да се радва на настоящето и да го направи и за мен колкото може по-приятно. Видя, че съм мрачен, че не й се усмихвам, и каза с отчаяние:

— Какво има пак, Дики?

Решението ми да мълча никога не е бивало твърдо. Пред нея мислите, които исках да скрия, бликваха.

— Има това, че ми казаха, че Франсоа е в Брест.

— Кой ви каза?

— Адмирал Гарние.

— Че Франсоа е в Брест? Е, и какво от това? Какво ви засяга вас това?

— Засяга ме това, че е бил съвсем близо до Морга и е можел много лесно да идва да ви вижда.

— Много лесно. Толкова лесно, че ако искате да знаете, наистина дойде да ме види. Имате ли нещо против?

— Вие не ми писахте за това.

— Сигурен ли сте? Аз пък мислех, че съм ви писала… Но ако не съм, то е, защото съм смятала, че това няма никакво значение, и наистина е така.

— Аз не съм на това мнение. Казаха ми също, че той поддържа с вас тайна кореспонденция.

Този път Одил, изглежда, се разтревожи и почти загуби самообладание; за пръв път виждах у нея такова изражение.

— Кой ви каза?

— Миза.

— Миза ли? Мизерница, излъгала е. Показа ли ви писма?

— Не, но защо ще измисля всичко това?

— Откъде да знам… От ревност.

— Не говорете детинщини, Одил!

Пристигнахме вкъщи. Одил можа да се усмихне на прислугата с невинна и очарователна усмивка. Отиде в стаята си, свали шапката и се огледа в огледалото, за да оправи косите си. Като видя, че стоя зад нея, устремил очи в отразения й образ, усмихна ми се и на мен.

— Какъв е тоя Дики! Не мога да го оставя сам дори една седмица, без да му влязат в главата разни мухи… Вие сте един неблагодарник, господине. През всичкото време съм мислила за вас и ще ви го докажа. Подайте ми чантата!

Тя я разтвори, извади малък пакет и ми го подаде. Това бяха две книги — „Мечтанията на един самотник“^[1] и „Пармският манастир“, и двете стари издания.

— О, Одил… Благодаря… Това е нещо изключително… Къде ги намерихте?

— Обиколих книжарниците в Брест, господине. Исках да ви донеса подарък.

— Значи сте били в Брест?

— Разбира се, той е съвсем близо. Имаше параходна служба, а аз от десет години имах желание да видя Брест… Е, няма ли да ме целунете за малкия ми подарък? А аз се надявах на голям успех… Доста труд видях, знаете ли… Тия книги са голяма рядкост, Дики. Всичките ми спестявания отидоха за тях.

И аз я целунах. Изпитвах толкова сложни чувства, че сам не ги разбирах. Мразех я и я обожавах. Смятах я невинна и виновна. Бурната сцена, за която се бях приготвил, се превърна в приятелски, задушевен разговор. Говорихме цялата вечер за предателството на Миза, като че ли нейните разкрития (които без никакво съмнение бяха верни) засягаха не Одил и мен, а някоя приятелска съпружеска двойка, чието щастие ние закриляхме.

— Надявам се, че няма вече да се срещнеш с нея — каза Одил.

Обещах й.

Никога не узнах какво е станало на другия ден между Одил и Миза. По телефона ли са се обяснили? Ходи ли Одил у Миза? Знаех, че е пряма и груба, и тези нейни черти бяха част от безочливата й смелост, която ме привличаше и едновременно с това обиждаше моята унаследена мълчалива сдържаност. Вече не видях Миза и не чух нищо за нея, а за краткотрайната ни връзка запазих спомен, какъвто оставя след себе си някой сън.