Андре Мороа
Климати (14)

XIV

Следващият ден беше вторник и аз отидох да вечерям у леля Кора. Тя приемаше до месец август, но през лятото идваха по-малко гости. Седнал бях до адмирал Гарние. Той ми говори за времето, за бурята, която същия следобед бе наводнила Париж, после каза:

— Току-що настаних вашия приятел Франсоа дьо Крозан… Искаше да проучи Бретанското крайбрежие и аз му намерих една временна служба в Брест.

— В Брест?

Чашите, цветята се завъртяха пред мен. Мислех, че ще припадна, но светският инстинкт у нас е станал толкова силен, че бихме могли, струва ми се, дори умирайки, да се преструваме на равнодушни.

— А! — казах на адмирала. — Не знаех… Отдавна ли?

— Преди няколко дни.

Продължих с него един дълъг разговор за Бресткото пристанище, за неговото значение като морска база, за старите му къщи, за Вобан. Мислите ми течаха в две съвсем различни плоскости. На повърхността бяха баналните вежливи фрази, чрез които поддържах у адмирала впечатлението, че съм спокоен човек, щастлив от хубавата прохладна вечер и от последните бягащи облаци. Едно стъпало по-долу с глух, сподавен глас си повтарях: „Ето защо е искала да замине за Бретан“. Представях си как се разхожда с него из улиците на Брест, облегната на ръката му, с онзи оживен израз, който така добре познавах и толкова обичах. Може би ще остане някоя вечер с него. Плажът Морга, който тя си бе избрала, не отстоеше далеч от Брест. А може би обратното — Франсоа да дойде на крайбрежието да я види.

Сигурно разполага с моторна лодка. Ще ходят заедно из скалите. Знаех как Одил може да разхубави природата при такава една разходка. Но най-чудното и поразително за самия мен беше, че макар и да страдах, изпитвах и някаква жестока интелектуална радост. При всички ужасни проблеми, които постъпките на Одил поставяха през мен, този път решението ми се удаде с изумителна лекота. Щом Одил заговори да отиде в Бретан, на мен ми хрумна: „Франсоа е вече там“. И действително е бил там. Сърцето ми беше разкъсано, но умът почти задоволен.

Като се прибрах, цялата нощ прекарах в размисъл как да постъпя. Да взема влака за Бретан? Сигурно ще пристигна на малкия плаж и ще заваря Одил сияеща и спокойна. Ще изглеждам като побъркан и дори няма да се успокоя, защото веднага ще си помисля, че Франсоа е идвал и си е отишъл, което впрочем ще бъде напълно правдоподобно. Чувство като моето беше неизлечимо и тъкмо там се криеше ужасът, защото всичко можеше да бъде изтълкувано в неблагоприятен смисъл. За пръв път се запитвах: „Трябва ли да се разделя с Одил? Нейната и моята природа са такива, че аз никога не ще бъда спокоен; и тъй като тя не иска и не ще иска да направи нищо, за да ме щади, не е ли по-добре да живеем отделно? Нямаме деца, развод ще получим лесно“. Тогава си спомних съвсем ясно състоянието на посредствено щастие, на доверие, в което се намирах, преди да я срещна. По онова време животът ми не се отличаваше с някакво особено величие, нито със сила, но поне беше естествен и приятен. Но докато в мен се оформяше това намерение, вече знаех, че не желая да го осъществя и че животът ми без Одил е немислим.

Въртях се в леглото си; опитах се да заспя, ту като си представях някакъв пейзаж, ту като броях овцете. Но когато умът е завладян от някоя мисъл, всичко е напразно. Навремени се ядосвах на самия себе си: „Защо да я обичам повече от която и да било друга? Защото е красива ли? Да, но и други имат хубави лица и са много по-умни. Одил има сериозни недостатъци. Не говори истината, а това е най-омразното нещо за мен. Тогава? Не мога ли да се освободя, да отхвърля тази власт?“. И си повтарях: „Не я обичам, не я обичам, не я обичам“, но знаех добре, че се лъжа; обичах я повече от всякога и не можех да си обясня защо.

Имаше моменти, когато се упреквах, че съм я оставил да замине. Но можех ли да я спра? Тя ми изглеждаше като повлечена от силно, съдбоносно чувство. Неясни образи на антични героини минаваха през ума ми. Чувствах, че тя съжалява за това, което върши, и че все пак не би могла да не го върши. Ако в оня ден бях легнал на релсите, тя щеше да мине през тялото ми с безпощадно съжаление и пак щеше да отиде при Франсоа.

На разсъмване се опитах да се убедя, че това съвпадение нищо не доказва, че може би Одил дори не подозира близкото присъствие на Франсоа. Сам знаех обаче, че това не е вярно. Заспах призори и сънувах, че се разхождам по една улица в Париж, близо до Бурбонския дворец. Улицата беше осветена от някакъв старомоден фенер и аз видях един мъж, който бързаше пред мен. Познах гърба на Франсоа, извадих от джоба си револвер и стрелях в него. Той падна. Усетих облекчение и срам. Събудих се.

След два дни получих писмо от Одил: „Времето е хубаво. Скалите са красиви. В хотела се запознах с една стара дама, която ви познава. Нарича се госпожа Жуан. Има къща близо до Гандюма. Аз се къпя всеки ден. Водата е хладка. Обиколих околностите. Бретан много ми харесва. Направих разходка по море. Надявам се, че не сте нещастен. Забавлявате ли се? Вечеряхте ли у леля Кора миналия вторник? Видяхте ли се с Миза?“. Писмото завършваше така: „Обичам ви много. Целувам ви, мили“. Почеркът беше малко по-едър от обикновено, личеше, че е гледала да запълни четири страници, за да не ме наскърби, но в същото време и колко усилия бе положила, за да ги запълни. Бързала е, мислех аз, той я е чакал. Тя му е казала: „Все пак трябва да пиша на мъжа си.“ И като си представих лицето й, когато е произнасяла тези думи, не можех да не го намеря красиво и да не пожелая завръщането й.