Андре Мороа
Климати (13)

XIII

Такъв голям брой съгласуващи се данни доказваха без никакво съмнение, че ако Одил не е любовница на Франсоа, то поне се среща с него тайно, но аз все още не можех да се реша да се обясня с нея. Пък и казва полза от това? Ще изтъкна на Одил безброй дребни подробности, безброй словесни съвпадения, които моята безпощадна памет е отбелязала, а тя ще прихне в смях, ще ме погледне мило и ще каже: „Вие сте забавен!“. Какво ще отговоря? Бих ли могъл да я заплаша? Желаех ли да скъсам с нея? Впрочем, въпреки че всичко беше очевидно, дали не се лъжех? Когато бях искрен пред себе си, знаех, че не се лъжа, но тогава животът ми ставаше нетърпим и пак възприемах за няколко дни неправдоподобната хипотеза.

Чувствувах се много нещастен. Държанието на Одил, тайните й мисли бяха станали за мен непрекъснат кошмар. В кантората на улица Валоа аз вече почти не работех, прекарвах по цели дни, уловил главата си с ръце, като размишлявах и бълнувах. Нощем заспивах чак към три-четири часа призори, след като напразно бях прехвърлял през ума си въпросите, чието разрешение, уви, виждах прекалено ясно.

Настъпи лятото. Франсоа свърши стажа си и замина за Тулон. Одил изглеждаше твърде спокойна и съвсем не тъжна, обстоятелство, което малко ме успокои. Не знаех дали й пише, във всеки случай не виждах никакви писма и по-рядко чувствувах тревожни признаци в думите на Одил.

Можех да си позволя отпуск едва през август, защото баща ми замина през юли на лечение във Виши, но понеже Одил почти цяла зима беше болнава, решихме да отиде сама да прекара юли месец във вила Шоан в Трувил. Но петнадесет дни преди да тръгне, тя ми каза:

— Ако нямате нищо против, бих предпочела да не бъда у леля Кора, а на някой по-спокоен плаж. Не обичам нормандския бряг; има прекалено много хора, особено в тази къща…

— Как така, Одил? Сега вие бягате от хората, а винаги сте упреквали мене, че не обичам достатъчно обществото.

— Зависи от душевното състояние. В момента се нуждая от спокойствие, от самота… Дали не мога да намеря някой тих кът в Бретан? Никак не познавам Бретан, а казват, че там е толкова хубаво!

— Много е хубаво, мила, но е далеч. Не ще мога да идвам да ви виждам в неделя, както в Трувил. Впрочем в Трувил цялата вила ще бъде на ваше разположение, леля Кора отива там чак на първи август. Защо да променяме?

Но тя очевидно държеше да отиде в Бретан и със спокойна настойчивост се връщаше на този проект, докато се съгласих. Не можех да разбера; очаквах, че ще иска да бъде по-близо до Тулон, и това не би било трудно, защото през нея година лятото беше ужасно и всички се оплакваха от влагата в Нормандия. Макар и да тъгувах от раздялата, бях доволен, че тръгва в тази успокоителна за мен посока. Изпратих я до гарата доста печален. Този ден тя беше необикновено нежна. На перона на гарата ме целуна.

— Не се тормозете, Дики, забавлявайте се… Ако искате, излизайте с Миза, тя ще се радва.

— Но Миза е в Гандюма.

— Не, тя ще дойде в Париж при родителите си за цяла седмица.

— Когато ви няма, не ми се излиза… Стоя вкъщи сам и се отдавам на мрачни мисли.

— Не бива — каза тя, като ме помилва по бузата майчински. — Аз не заслужавам толкова внимание. Вие вземате живота прекалено сериозно, Дики… Той е само игра.

— Не е весела тая игра.

— Вярно — каза тя, но този път с отсянка на тъга. — Не е весела игра и главното, трудна е. Човек прави неща, които не би искал да прави… Но мисля, че е време да се качвам… Довиждане, Дики… Всичко ще бъде добре, нали?

Целуна ме още веднъж, погледна ме от стъпалото на вагона с лъчезарната си усмивка, с която ме владееше, и веднага се скри в купето. Много мразеше сбогуванията от прозореца и въобще всякакво разнежване. По-късно Миза ми каза, че Одил е корава. Не беше напълно вярно. Напротив, способна беше да прояви великодушие и доброта, но я завладяваха силни чувства и тъкмо защото се страхуваше да не бъде принудена да съжалява сама себе си, тя се пазеше да им се поддава. Именно тогава лицето й приемаше онзи затворен и непроницаем израз, който единствен я загрозяваше.