Андре Мороа
Климати (12)

XII

В следващите няколко вторника у леля Кора, веднага след ставане от трапезата, Одил и Франсоа се оттегляха в китайския салон. Разбира се, страдах много, но се мъчех да не се издавам. Не можех да си наложа да не говоря за Франсоа с другите жени. Надявах се да кажат, че е посредствен, за да го повторя после пред Одил. Но, напротив, почти всички му се възхищаваха. Дори разумната Елен дьо Тианж, която Одил наричаше Минерва заради благоразумието й, ми каза:

— Уверявам ви, че е много привлекателен.

— Но с какво? Напразно се мъча да слушам с интерес това, което говори. Струва ми се, че е все едно и също: за Индокитай, за завоевателните народи, за „напрегнатия“ живот на Гоген… Първия път ми се стори твърде забележително. После разбрах, че това му е номерът; чуеш ли го веднъж — стига ти.

— Да, може би. Имате право донякъде, но той разказва толкова интересни неща! Жените са големи деца, Марсена. Запазили са усет към приказното. Пък и животът им протича в такива тесни рамки, че винаги желаят да се измъкнат извън тях. Ако знаехте колко е досадно да се занимаваш всеки ден с къщата, кухнята, гостите, децата. Парижанинът, женен или ерген, също е съставна част от тази домашна и светска машина и не ни донася нищо ново, нищо свежо, докато един моряк като Крозан идва от друг свят, затова ни привлича.

— Но все пак не намирате ли, че цялото държане на Крозан е пропито с непоносим фалшив романтизъм? Говорите за историите, които разказва… Мен пък те ме отвращават… Ясно, че са измислени от него.

— Кои?

— О, добре знаете кои: за англичанката от Хонолулу, която се хвърлила във водата след неговото заминаване; за рускинята, която му изпратила снимка с плитка от косата си. Намирам го просташко…

— Не ги зная тези истории… Кой ви ги разказа? Одил ли?

— Но всички ги разказват! Защо да е Одил?… Кажете искрено, не намирате ли всичко това обидно, некрасиво?

— Е, да… Все пак този човек има очи, които не се забравят. И после не всичко е точно така. Пък и вие гледате на него с предубеждение. Поговорете с него и ще видите колко е непосредствен.

На авеню Марсо често идваше и адмирал Гарние. Една вечер аз съумях да остана с него насаме и го запитах за Крозан.

— А, истински моряк! — отзова се той. — Един от бъдещите големи ръководители във флотата.

Реших да се боря с отблъскващото си чувство към Франсоа дьо Крозан, да го виждам по-често и да го преценя обективно. Не беше лесно. Навремето, когато се запознахме у Алф, той се отнесе с мен пренебрежително и първата вечер при новата ни среща пак останах със същото тежко впечатление. От няколко дни насам обаче, изглежда, че правеше усилия да надмогне отегчението си от моята неприязнена и упорита мълчаливост. Мислех си, и вероятно с основание, че сега го интересувах заради Одил, а това обстоятелство не беше естествено да ме приближи до него, тъкмо напротив.

Поканих го на вечеря у дома. Исках да намеря у него нещо интересно, но не успях. Беше интелигентен, но в основата си свенлив и се бореше със своята свенливост чрез проява на рязка властност — нещо, което ме ожесточаваше. Изглеждаше ми далеч по-незабележителен от моите бивши приятели Андре и Бертран и не можех да си обясня защо Одил беше отстранила тях с презрение, а проявяваше към думите на Франсоа дьо Крозан такъв траен интерес. В негово присъствие тя се преобразяваше, ставаше още по-хубава. Един ден водихме двамата, Франсоа и аз, пред нея разговор за любовта. Казах, струва ми се, че единственото нещо, което придава на любовта красота, е верността, вярност въпреки всичко, до смърт. Одил погледна Франсоа някак особено.

— Не виждам значението на верността — каза той с оная металическа отсеченост, която придаваше на мислите му някаква отвлеченост. — Трябва да се живее в настоящето. Важното е да се извлече от всеки миг цялото му съдържание. Средствата са три: властта, опасността и любовната страст. Но защо да поддържаме чрез верността илюзията на една изчезнала страст?

— Защото истинско съдържание има само в онова, което е трайно и което е трудно. Спомняте ли си онзи пасаж от „Изповедите“, където Русо казва, че да се докоснеш до роклята на целомъдрена жена, изпитваш повече радост, отколкото ако обладаеш лека жена.

— Русо е бил болен човек — каза Франсоа.

— За мен Русо е ужасен — каза Одил.

Щом почувствувах, че са съюзени срещу мен, започнах с неумела разгорещеност да защищавам Русо, който ми беше безразличен, но и тримата разбрахме, че отсега нататък всеки наш разговор, естествено, твърде прозрачно замаскиран, щеше да става многозначителен и опасен.

На няколко пъти Франсоа заговори за професията си и така живо ме заинтересува, че за известно време забравих лошите си чувства. Когато след вечерята се запъти към салона с клатушкащата си моряшка походка и каза: „Знаете ли, Марсена, какво правих снощи? Проучвах в книгата на адмирал Махан сраженията на Нелсон“, аз неволно трепнах от същото удоволствие, което по-рано ми доставяше идването на Андре Алф или Бертран.

— Така ли? — отвърнах. — Но за удоволствие ли го правите, или мислите, че може да ви бъде от полза? Военноморските методи сигурно много са се изменили. Всички тези приказки за абордажи, за попътни ветрове, за позиции при даване на залп имат ли още някаква стойност?

— Не мислете така — отвърна Франсоа, — качествата, необходими за спечелване на победата както по суша, така и по море, и днес са същите, както по времето на Анибал или на Юлий Цезар. Вземете за пример Абукир. Кое докара успеха на англичаните? Най-напред упоритостта на Нелсон, който, след като търси френската флота в Средиземно море и не я намери, не се отказа от преследването; после бързината на неговото решение, когато открива най-сетне закотвения неприятел и благоприятния вятър. Е, добре, тези основни качества — упоритост, смелост — мислите ли, че са престанали да имат значение само защото дреднаутът е изместил „Виктори“^[1]? Съвсем не. Съществените принципи на всяка стратегия са неизменни. Ето вижте…

Той взе от масата ми лист хартия и извади молив от джоба си.

— Двете флотилии… Тази стрела сочи посоката на вятъра… Тук, тези щрихи, са плитките места…

Наведох се над него. Одил седеше на същата маса, опряла брадичка на скръстените си ръце. Тя се възхищаваше от Франсоа и от време на време ме поглеждаше изпод дългите си клепки. „Дали би слушала така, ако аз й разказвах за някое сражение?“ — питах се аз.

Друго нещо ме порази при тези няколко гостувания на Франсоа дьо Крозан у дома, а именно че Одил също блесна с някои анекдоти и мисли, заимствувани от мен през време на годеничеството ни. Никога не бе повтаряла пред мен тия неща; мислех, че всичко е забравила, а ето че моите скромни познания излизаха на бял свят, за да удивят друг мъж с мъжката яснота на един женски ум. Като я слушах, мислех си, че така беше навремето и с Дениз Обри, и че почти винаги, когато полагаме големи грижи да формираме един ум, работим за другиго.

Странното беше, че началото на тяхната интимна връзка вероятно съвпада с един къс период на относително спокойствие за мен. Франсоа и Одил, които от няколко седмици се бяха изложили без причина в моите очи и в очите на всички наши приятели, изведнъж станаха учудващо благоразумни, рядко се появяваха заедно и в салоните никога не попадаха в една група. Тя не говореше за него и ако някоя друга жена произнесеше от любопитство името му пред нея, Одил отговаряше с такова съвършено безразличие, че аз самият се заблудих за известно време. За съжаление, както казваше Одил, по отношение на нея аз имах дяволска интуиция, затова скоро по пътя на разсъжденията си изясних тяхното поведение. „Именно защото се виждат насаме далеч от моите очи и нямат нищо особено да си кажат вечерта, те се отбягват и почти не си говорят.“

Бях придобил навик да вниквам в думите на Одил със страхотна проницателност и зад всяко нейно изречение съзирах скрит Франсоа дьо Крозан. Чрез доктор Пози той се беше сближил с Анатол Франс и прекарваше неделните утрини във вила Саид^[2]. Знаех това, а Одил от няколко седмици разказваше най-интересни и интимни случки от живота на Анатол Франс. Веднъж, на излизане от вечеря у семейство Тианж, където Одил, обикновено мълчалива и скромна, блесна и учуди приятелите ни, като говори с жар за политическите идеи на Анатол Франс, аз й казах:

— Вие бяхте блестяща, мила. Никога не сте говорили на мен за тия неща. Откъде ги знаете?

— Аз ли? — отвърна тя доволна и същевременно смутена. — Блестяща ли бях? Не забелязах.

— Това не е лошо, Одил, не се оправдавайте. Проявихте се като много интелигентна. Кой ви разправи всичко това?

— Не си спомням. Онзи ден на един чай някой, който познаваше Анатол Франс.

— Но кой?

— Забравих… Не обърнах внимание.

 

 

Горката Одил! Колко беше неумела! Искаше да запази обикновения си тон, с нищо да не се издаде и все пак новото чувство прозираше от всяка нейна фраза. Напомняше ми наводнена ливада, където отдалеч нищо не личи, тревата е изправена и буйна, но при всяка стъпка бликва вода, защото цялата почва е просмукана от водната пелена. Тя внимаваше да не се издава чрез преки признаци, да не споменава името на Франсоа дьо Крозан, а не виждаше косвените, които проличаваха в думите й и навираха това име в очите на всички като огромни светлинни плакати. Аз познавах тъй добре вкусовете на Одил, мислите й, възгледите й, че ми беше, от една страна, лесно и любопитно, а от друга — мъчително да наблюдавам техните бързи промени. Без да бъде много набожна, тя беше вярваща и ходеше всяка неделя на черква. Сега обаче ми казваше: „Аз съм гъркиня от IV век преди Христа, езичница съм“, фрази, които можех да припиша на Франсоа с такава сигурност, като да съм ги чул от устата му. Казваше още: „Какво е животът? Четиридесет окаяни години, преминали върху капка кал. И искате ли да изгубите дори една-единствена минута в безполезна скука?“. Мислех си: „Философията на Франсоа, и то вулгарна философия“. Понякога ми се налагаше да размисля, за да открия връзката между някой неин неуместен изблик на интерес и истинския обект на мислите й. Например тя никога не четеше вестници, но като видеше заглавие като „Горски пожар в Южна Франция“, веднага грабваше вестника от ръцете ми.

— Интересувате ли се от горските пожари, Одил?

— Не — отвръщаше тя и ми връщаше вестника. — Исках да видя само къде е станал.

Тогава се сещах, че Франсоа има малка къща всред боровите гори на Бовалон.

Беше почти трогателна с наивната си предпазливост и приличаше на дете, което си играе, като крие някакъв предмет, а го оставя всред стаята на килима пред очите на всички и предизвиква усмивка на умиление. Когато съобщаваше нещо чуто от някой приятел или роднина, винаги назоваваше източника, но ако последният беше Франсоа, казваше: „Казаха ми… някой ми каза, че…“. Случваше се да покаже учудващи познания по въпроса, засягащи военноморския флот. Знаеше, че ще имаме нов, по-бърз крайцер, нов тип подводница, че английската флота ще гостува в Тулон. Хората се учудваха:

— Вестниците не са писали…

Изплашена, че се е разприказвала прекалено много, Одил биеше отбои:

— Така ли? Не зная. Може да не е вярно.

Но винаги излизаше вярно.

Възприела бе изцяло речника на Франсоа. Повтаряше неговия репертоар, който бях окачествил пред Елен дьо Тианж като номер. Говореше за „интензивния, съдържателен живот“, за радостите от завоеванието и дори за Индокитай. Но преминавайки през унесения ум на Одил, ясните теми на Франсоа губеха чистите си очертания. Следях ги добре в нея, но ги виждах обезформени, като река, която губи коритото си, минавайки през голямо езеро, и се превръща в неясно течение, заливано и раздърпвано от малки вълнички.