Андре Мороа
Климати (11)

XI

Първия вторник след завръщането ми от Швеция вечеряхме у леля Кора. Тя ни канеше два пъти месечно и беше единственият човек от моя род, към когото Одил хранеше известна симпатия. Леля Кора гледаше на Одил като на красива украса на трапезата си, отнасяше се с нея любезно и ме упрекваше, загдето след женитбата си съм станал мълчалив.

— Навъсен си — казваше ми тя — и прекалено много се занимаваш с жена си. Всички брачни двойки стават поносими на вечерите чак когато настъпи периодът на безразличието. Одил е много сладка, а ти ще бъдеш във форма едва след две, а може би след три години. Но този път се връщаш от Швеция, надявам се, че ще блеснеш с красноречие.

В действителност герой на вечерта станах не аз, а един млад човек, когото познавах; беше приятел на Андре Алф, там го бях виждал и Алф ми говореше за него с особена смесица от уважение, боязън и насмешка. На авеню Марсо го беше довел адмирал Тарнис, началник на генералния щаб на флотата. Наричаше се Франсоа дьо Крозан, беше лейтенант на кораб и пристигаше от Далечния изток. Тази вечер той описва японски пейзажи и говори за Конрад, за Гоген със силна, жива поетичност, която ми хареса, макар че не ми беше твърде симпатичен. Докато го слушах, припомних си лека-полека подробности, разказани за него от Андре. Ходил няколко пъти в Ориента и притежавал малка къща в Тулон, пълна с предмети, донесени от пътешествията му. Знаех, че композира музика и че е написал интересна опера с китайски исторически сюжет. Знаех също, макар и смътно, че е известен в спортните среди като неколкократен рекордьор в автомобилни състезания, а също така, че е един от първите морски офицери, летял с хидроплан.

Влюбеният мъж е крайно чувствителен реактив към чувствата на любимата жена. Аз не виждах Одил, седнала на другия край на масата откъм моята страна, но знаех какво изражение имаше сега нейното лице и с какъв изключителен интерес слушаше разказа на Франсоа. Тази вечер се е запечатала в паметта ми. Чувствувах същото, каквото може да изпитва един любещ баща, който вижда, че по силата на нещастни и неизбежни обстоятелства е завел единствената си дъщеря в заразена от ужасна епидемия среда и се мъчи с отчаяни усилия да я измъкне оттам, преди да се е заразила. Ако можех да предотвратя попадането на Одил в една група с Франсоа след вечерята, ако не се намереше някой да й разкаже ония интересни подробности за него, вече известни на мен, може би щях да мога към полунощ да я отведа, още незасегната от най-опасния от всички микроби.

Случи се тъй, че имах този късмет, и то не благодарение на проявена ловкост от моя страна, а защото Франсоа бе отвлечен веднага след вечерята от Елен дьо Тианж в китайския салон, който леля Кора винаги отреждаше за двойки, търсещи усамотение. А през това време аз пък водих интересен разговор именно за Франсоа с една красива жена — Ивон Прево, чийто мъж също бе моряк, капитан на кораб и сътрудник на адмирала в министерството.

— Крозан ли ви интересува? — рече тя. — Аз го познавам добре от Тулон, където прекарах младежките си години, понеже баща ми беше морски префект. Спомням си, че мъжете го смятаха за превзет, дори за нечестен, но жените тичаха подире му… Аз самата бях много млада, но чувах какво се приказва за него.

— Разкажете, интересува ме.

— О, не си спомням вече съвсем добре. Мисля, че много кокетирал. Давал вид, че извънредно държи за някоя жена, ухажвал я упорито, отрупвал я с писма, цветя, после изведнъж я изоставял и започвал да задиря друга, без първата да може да разбере причината за тоя обрат… Беше младеж с изключителна дисциплина. За да се поддържа във форма, лягал си всяка вечер в десет часа и твърдяха, че би изпъдил и най-красивата жена на света, щом настъпи тоя час… В любовта бил суров, жесток, оставял впечатление, че всичко това е игра без значение за другите, както и за самия него. Представяте ли си колко страдания е причинил с такъв характер?

— Да, разбирам много добре. Но защо го обичат?

— Е, колкото за това… Ето аз имах една приятелка, която го обичаше. Казвала ми е: „Беше ужасно, но дълго не можех да се излекувам. Този човек беше толкова сложен и привлекателен: ту груб и суров, ту понякога нежен и умоляващ… Чак след няколко месеца разбрах, че той може да ми донесе само нещастие“.

— Е, избави ли се от него вашата приятелка?

— Да, напълно. Сега се смее, като говори за това.

— И мислите, че той сега се опитва да омагьоса госпожа дьо Тианж?

— О, положително, само че този път има насреща си противник, който го превъзхожда. Впрочем жена като нея, млада и с добро положение в обществото, трябва много да внимава. Франсоа съсипва живота на жените, с които се свързва, защото не може да се въздържи да не се похвали с победата си пред всекиго. В Тулон целият град научаваше за новото му завоевание още на другия ден.

— Но този ваш Франсоа е отвратителен човек!

— О, не — отвърна тя. — В него има много чар… Само че такъв си е…

Почти винаги ние сами си докарваме нещастията. Решението ми да не говоря с Одил за Франсоа беше разумно. Но защо на връщане в колата не можах да се стърпя да не й предам този разговор? Защото, струва ми се, мъчно можех да устоя на желанието да я видя как ме слуша с жив интерес, а може би и защото хранех безумната илюзия, че изтъквайки лошите страни на Франсоа, ще я накарам да се отврати завинаги от него.

— Казвате, че бил композитор? — попита Одил, след като аз млъкнах.

Безразсъдно бях повикал демона и вече нямах власт да го изгоня. Принуден бях през останалата част от вечерта да разказвам всичко, което знаех за него и за странния му начин на живот.

— Трябва да е интересно човек да го опознае. Искате ли да го поканим някой път? — рече тя с безразличен вид.

— С удоволствие, ако го срещнем пак, но той заминава за Тулон. Харесва ли ви?

— Не, никак не обичам тоя начин да се гледат жените, като че ли са прозрачни.

След петнадесет дни пак го срещнахме у леля Кора. Попитах го да не би да е напуснал флотата.

— Не — отвърна той по своя рязък и почти нагъл маниер. — Карам шестмесечен стаж в хидрографическата служба.

Този път Франсоа води дълъг разговор с Одил. Още ги виждам как разговарят оживено, седнали на мекото канапе, наклонени един към друг.

На връщане Одил беше мълчалива.

— Е? — попитах аз. — Какво ви е впечатлението от моя моряк?

— Интересен е — отвърна Одил и повече не продума до вкъщи.