Сандра Браун
Рикошет (23)

Двадесет и втора глава

Барманът забърса с кърпа лимоновия сок от пръстите си и острието на ножа.

— В този дъжд не бих ги упрекнал, че прекратяват издирването. Може би никога няма да намерят трупа. Това означава, че случаят ще остане неразкрит. Убийство или самоубийство е, какво мислиш?

Дънкън вдигна премрежения си поглед към него:

— Знам какво е станало.

Барманът на „Смитис“ се покашля недоверчиво.

— Сигурно, приятел. Сигурно знаеш.

След спречкването си със Савич Дънкън бе дошъл право в бара. Надзирателите го придружиха до изхода на центъра за временно задържане и го посъветваха да отиде някъде да охлади гнева си, преди да се върне. Не ги упрекваше, те просто си вършеха работата. Предполагаше, че трябва да бъде благодарен, задето Савич не го обвини в нападение.

Тръгна си без възражения и не се върна, осъзнал, че е безполезно да разговаря с надзирателите за самоубийството на Горди Балу. Не бе в състояние да разсъждава достатъчно трезво, за да проведе толкова сериозен разпит. Освен това си даде сметка, че ще бъде загуба на време. Който и да бе информаторът на Савич, нямаше да го предаде. Не и докато кръвта на Горди все още е прясна.

Беше потърсил утеха в „Смитис“, където човек можеше да удави мъката си в чисто уиски. Против волята му, погледът му отново бе привлечен от телевизора с изключен звук зад бара. Пресконференцията се проточи. По думите на бармана, трупът вече бе станал „храна за рибите“. Защо не обобщят всичко с тази фраза? Защо не прекъснат предаването и не продължат със „Сейнфелд“?

Откриването на липсващия сандал на Елиз бе сложило край на всички надежди да е оцеляла след полета от моста, съзнателен или не. Сега дори търсенето на останките й бе прекратено. „Случаят е приключен, забравете!“ На следващия ден всички щяха да продължат да живеят, както преди десет дни.

Всички — освен него.

В този миг вратата рязко се отвори и заедно с част от пороя навън, влезе жена. Спря се на прага, за да затвори, и се обърна. Дънкън промърмори и отново посегна към чашата си.

* * *

ДиДи се озърна за миг, докато очите й привикнаха към полумрака, след което забеляза партньора си на бара и се отправи към него. Свали шлифера си и го изтръска от водата. Когато се настани до него, енергично поклати глава и мокрите й коси го опръскаха.

Той се намръщи и изтупа капките от ръкава на ризата си:

— Не си ли чувала за онова ценно изобретение, наречено чадър?

— Моят остана в колата ти сутринта.

— На разходка ли си тръгнала? Случайно минаваше оттук и реши да обърнеш едно, а?

— След като не те открих никъде другаде, предположих, че може да си тук.

— Как се досети?

— Доколкото знам, беше идвал в този бар само веднъж — когато разследвахме онова убийство на майка с бебе, открити обезглавени.

— Благодаря, че ми напомни. — Дънкън вдигна чашата си с горчива ирония. — Точно това ми бе нужно за подобряване на настроението.

— Тогава ми сподели, че това е хубаво място за напиване. Сигурно си прав. — ДиДи огледа обстановката с отвращение. После се обърна към бармана: — Диетична кола. — Когато й я сервира, тя кимна към чашата на Дънкън — Колко такива е изпил?

— Честно казано, радвам се, че има кой да си го заведе вкъщи.

— Толкова ли се е натряскал?

— Върви си, ДиДи — промърмори Дънкън.

— Хей, аз съм тази, която има право да бъде ядосан не ти! — разгневи се тя. — Не си шофирал часове наред в дъжда, за да ме откриеш. Търсих те у дома ти, във фитнес залата, навсякъде, където ми хрумна.

— Трогнат съм от загрижеността ти.

— Защо се изниза така, без да кажеш на никого къде отиваш? Защо не отговаряш на мобилния?

— Близко до ума е: не желая компания тази вечер.

— Жалко. Имаш я.

ДиДи разопакова сламката, потопи я в кока-колата си и отпи жадно.

— Ако се надяваш да повдигнеш духа ми и да ме накараш да се почувствам по-добре, губиш си времето! — отряза я той. — Нищо не може да ми помогне.

— Тогава защо се наливаш?

— Защото искам, мамка му! — сопна се Дънкън.

ДиДи продължи да го гледа в очите няколко мига, а после насочи вниманието си към телевизора, където шериф Тейлър все още разтягаше локуми. От двете му страни на подиума бяха Бил Джерард и Кейто Леърд.

— Чу ли за официалното прекратяване на мисията?

Той кимна.

— Решението беше взето, след като съдията и Джерард съобщиха последните новини на шериф Тейлър. Онези снимки на госпожа Леърд със Савич още повече усложниха положението. — Тя млъкна за миг, очаквайки Дънкън да реагира, но той мълчаливо продължи да се взира в чашата си. — Съдията няма да каже нищо или да отговаря на въпроси тази вечер, но настоя да присъства на пресконференцията по време на официалното изявление. И още… споразумяха се да не оповестяват връзката между госпожа Леърд и Савич. Освен ако бъдат принудени, което не е честно, но поне е по-… чисто. За всички. — ДиДи замълча. Дънкън отново не реагира. След кратка пауза тя попита: — Ял ли си днес?

Той поклати глава.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Трябва да ям, трябва да спя, трябва да се съсредоточа върху други случаи! Знам, ДиДи! — раздразнено каза той. — Бог вижда, че през последните няколко дни беше достатъчно търпелива с мен. Престани да се държиш майчински. Върви си у дома, остави ме на мира.

Партньорката му се почувства засегната, сетне изведнъж се разгневи:

— Какво става с теб тези дни? Каква е причината за всичко това? Кажи ми, Дънкън! Заради нея ли е? Влязла е под кожата ти, а? Искам да кажа — наистина си хлътнал. Знаех си още от самото начало.

Дънкън опря лакти на бара, сведе чело и зарови пръсти в разрошените си коси.

— Да — мрачно отвърна той. — Влезе под кожата ми от самото начало.

ДиДи имаше това предчувствие от нощта на стрелбата срещу Гари Рей Тротър. Или може би Дънкън бе обречен от мига, в който зърна Елиз Леърд за пръв път на приема. Тъжната участ на Горди Балу бе последната капка, която преля чашата на търпението му, но невярната съпруга на съдията бе причината за страданието му. Откакто пътищата им се бяха пресекли, пропадането му изглеждаше неизбежно.

— Ще поръчам още едно — каза той и плъзна чашата си към бармана.

— Дънкън… — укорително го стрелна с очи ДиДи.

— Помолих те да ме оставиш на мира.

— Станалото — станало, вече нищо не можеш да направиш.

— Грешиш — мога да се напия.

— Е, добре! — ДиДи тръсна безсилно ръце.

Даде знак на бармана да му налее поредната доза.

Забеляза, че пресконференцията по телевизията е свършила. Репортерката вече обобщаваше историята със сериозно изражение. Последва сцена от „Сейнфелд“. Останаха загледани в екрана няколко мига, след което Дънкън промълви:

— Тя ме помоли за помощ.

ДиДи го погледна, шокирана. Примигващата светлина от екрана пробягваше по изтерзаните му черти.

— Елиз Леърд ли?

— Дойде при мен два пъти. Но й отказах.

Колкото и да се ужасяваше от това, което щеше да чуе ДиДи не можа да сдържи любопитството си за подробностите.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Дънкън? Че си се виждал с нея насаме?

— Първо ми подаде бележка, в която молеше за тайна среща. Не отговорих. Изненада ме, като се появи до къщата ми. Рано сутринта онази събота, когато после отидохме в кънтри клуба. Обядът на терасата, белите чадъри…

— Помня.

— Рано онази сутрин ти ми позвъни у дома и предложи да попитаме съдията за връзката на Наполи с Тротър. Елиз беше в хола ми, когато ти се обади.

ДиДи си представи как той води телефонен разговор с нея, докато заподозряната им е в стаята. Навярно бърборенето й за доказателствата срещу Елиз Леърд бе звучало адски глупаво, докато тя и Дънкън бяха стояли очи в очи. Най-много на света ДиДи мразеше да я правят на глупачка.

— Защо не ми каза?

— Нали сега ти казвам! — троснато отвърна той.

— Разкарал си я от къщата си, преди да пристигна, а после двамата разиграхте онзи малък фарс на терасата на клуба, преструвайки се пред съдията и мен, че…

— Че не сме се видели по-рано през деня.

ДиДи едва потисна напиращия гняв. Ако се скараше с него, може би никога нямаше да чуе цялата истина, а трябваше да я узнае. Освен това Дънкън имаше нужда от тази изповед. Ако не споделеше какво го мъчи, то щеше да продължи да го разяжда отвътре и може би никога нямаше да престане.

— Какво стана, когато тя дойде в къщата ти?

— Има ли значение?

— Е, тогава разкажи ми всичко.

— Гледахме на нея като на заподозряна…

— Така беше.

— Но тя твърдеше друго.

— Не се и съмнявам. Повярва ли й?

Предпазливостта му бавно изчезна. ДиДи забеляза как напрежението отслабна и раменете му се отпуснаха. Най-сетне отговори:

— Не повярвах на нито една нейна дума.

Остана мълчалива за миг, хрумна й да поръча още една кока-кола, но се отказа, защото не искаше да го разсейва.

— Каза, че те е помолила за помощ два пъти.

— Втория път позвъни на мобилния ми телефон и остави съобщение с дата и място на гласовата ми поща.

— Очаквала е да отидеш на срещата.

— Не биваше да очаква нищо от мен, по дяволите! Знаех, че не е редно да крия от теб. Знаех, че не е редно да се виждам с нея насаме. Но все пак отидох. О, намерих си оправдание. Самовнуших си, че обаждането е по поръчка на Савич, че ми устройва клопка. Но дълбоко в себе си знаех, че ще ме чака Елиз.

— Къде се състоя срещата?

Сподавеният му смях издаде огорчение.

— За мен нямаше значение, ДиДи. Което и място да бе посочила, щях да отида. Нищо нямаше да ме спре. Отидох с ясното съзнание, че ще поиска от мен компромис. Дори с надеждата да го направи.

— Защо?

— Защото знаех какво ще предложи в замяна.

Обърна се към нея и я погледна така, че нямаше и следа от съмнение какво има предвид.

— Разбирам. — ДиДи преглътна с мъка.

— Тя знаеше какво искам и ми го поднесе на тепсия.

— И ти прие?

Дънкън притвори очи и задъхано прошепна:

— Да.

ДиДи се запита какво ли е да имаш такова въздействие върху един мъж, такава власт, че да го накараш да пожертва почтеността си и всичко, което е постигнал, само за няколко минути сексуална наслада.

Той пресуши чашата си.

— Е, получих своята част от сделката. Излязох и я оставих с насълзени очи, умоляващи за помощ.

— Какво искаше от теб?

— Да я измъкна от бъркотията. Подробностите вече нямат значение. Часове след като си тръгнах Наполи беше мъртъв и търсехме трупа й. — Отново зарови пръсти в косите си и притисна слепоочията си с длани. — Сега Бог да ми е на помощ!

Това обясняваше отчаянието му. Беше опорочил разследването — нещо, което никога нямаше да си прости.

Преди години, докато тя все още бе редови полицай, двама нейни колеги бяха обвинени в недопустими сексуални отношения със заподозряна. Твърдяха, че жената е била инициаторка и доброволна участничка, което се бе оказало истина. Все пак ДиДи си спомняше колко сурово ги бе осъдил Дънкън заради отказа им да признаят слабостта си и да поемат вината. Според него те имали избор, техен дълг бил да постъпват, както е редно, независимо колко силно е изкушението. Сега бе извършил същото прегрешение. И нямаше оправдание за самия себе си.

Но въпреки недостатъците, Дънкън Хачър си оставаше нейният герой. Докато го гледаше, сломен от чувство за вина, изпита състрадание. Презрението си запази за Елиз, към която хранеше дълбока ненавист. Проклета да е, ако допусне призракът на онази коварна уличница да съсипе Дънкън!

— Допуснал си грешка — ласкаво каза тя, — но я призна. Забрави за това. Всичко приключи.

— Не и за мен. Никога няма да забравя как ме гледаше, когато…

— Дънкън, тя те манипулираше! — извика ДиДи толкова силно, че накара бармана да се обърне към тях. — Знаеше, че я харесваш и се възползва от това. Какъв по-добър начин да се застрахова от преследване от този да прелъсти ченгето, което събира улики срещу нея?

— Знам, ДиДи. Господи, нима мислиш, че не осъзнавам всичко това? Но то не ме кара да се чувствам по-малко виновен. Трима души са мъртви, без дори да броим горкия Тротър, с когото започна цялата история. Наполи, Горди Балу и Елиз. Ако бях постъпил както трябва, щяха да са живи.

— Никой не може да знае това. Каквото и да бе сторил, трагичният край беше неизбежен. — Наведе се към него така, че той нямаше друг избор, освен да я погледне. — Онази жена беше отрова. Самият ти го каза, когато започнахме да разследваме случая. Полудял си от страст заради прелестите й, но те не са те заслепили, за да не видиш характера й. Поне за това мога да бъда сигурна. Не си й повярвал повече, отколкото аз. Лъжеше на всяка крачка, излъга всички и на моста си изпати заради лъжите си. Честно казано, каквото и да се е случило между нея и Наполи, не съжалявам. Радвам се, че тя вече е минало за теб и че не успя да те съсипе.

Рядко го докосваше, защото не желаеше професионалното им партньорство да бъде изложено на риск. Но сега сложи ръка на рамото му и енергично го притисна.

— Остави всичко това зад гърба си, Дънкън. Прости си. Съзнателно си постави целта да я забравиш. Съсредоточи се върху други неща. Утре ще подновим опитите да притиснем Савич. — Отмести чашата с уиски далеч от него. — За да започнеш на чисто, трябва да бъдеш напълно трезвен.

* * *

Дънкън се остави да бъде изведен от бара в пороя. Когато стигнаха до колата на ДиДи, вече бе подгизнал. Но не го бе грижа.

— А колата ми? — попита той, докато партньорката му го настаняваше на предната седалка.

— Утре ще те докарам да си я вземеш.

Не спори с нея, защото не го интересуваше нищо в толкова далечен план.

Къщата му бе наблизо и изминаха няколкото преки за минути. Когато ДиДи угаси двигателя и посегна към дръжката на вратата, той я спря.

— Не слизай, ще се оправя сам. Няма да пия повече, кълна се — заяви той в отговор на недоверчивия й поглед.

— Добре, вярвам ти. Но сигурен ли си, че не искаш компания?

— Абсолютно.

— Е, тогава поне си посвири на пианото.

— Знаеш, че не свиря.

— Разбира се — усмихна се тя.

Дънкън опита да отвърне на усмивката й, но подобно движение на устните му се стори неестествено.

— Почини си, ще се видим сутринта — рече партньорката му.

— Не твърде рано — намръщи се Дънкън.

След тези думи сам отвори вратата и слезе.

Улеят покрай тротоара се бе превърнал в река. Прескочи го и продължи към къщата си, изкачи стъпалата и отключи входната врата. Помаха за довиждане на ДиДи, а тя натисна клаксона, когато потегли в дъжда.

Вътре Дънкън включи настолна лампа и за разлика от друг път, се отправи към кухнята. Когато стигна, не се сети за нищо, което би събудило апетита му. Не бе гладен. Не искаше и нищо повече за пиене, въпреки че уискито от „Смитис“ не го бе довело до желаната забрава. Умът му бе твърде бистър.

Не обръщайки внимание на водата, която капеше от него по килимите и паркета, тръгна обратно към хола и застана в средата като чужд човек, случайно попаднал в тази къща. Търсеше нещо познато, което да го накара да усети емоционална връзка. За пръв път, откакто се помнеше, изпита мъчително чувство на самота.

Можеше да се обади на родителите си, които винаги бяха насреща, когато имаше нужда от тях. Бяха готови да го приемат с отворени обятия, молитви и думи за насърчение, с безгранична любов, но той не можеше да разговаря с тях за това. Все още не.

ДиДи би се върнала мигновено. Дори бе предложила да остане при него тази нощ. Но не можеше да я повлече със себе си в блатото от угризения и самосъжаление. Освен това не бе напълно откровен с нея.

Беше й признал, че се е любил с Елиз.

Но не призна, че се е влюбил.

Погледна към пианото с пълно безразличие, но столчето пред него събуди мъчителни спомени за утрото, през което Елиз седеше там. И го гледаше с умоляващи очи, които омагьосваха и омайваха със същата лекота, с която лъжеха.

Седна на столчето, привлечен от мястото като с магнит. Мисълта, че всичко, казано или направено от нея, е било лъжа, не му даваше покой. Всичко… Още повече го измъчваше опасението, че е била наставлявана от Савич и стриктно е изпълнявала нарежданията му. Че когато се бе притискала към него на онзи изтърбушен диван, всяко докосване, всяко изражение и въздишка са били пресметнати.

Всъщност ходът на Савич бе невероятно хитър. Ако го бе екзекутирал хладнокръвно, както Фреди Морис, би било твърде очевидно и лесно биха го хванали.

Освен това не би имало нищо поетично в един куршум в главата. За Савич би било несравнимо по-голяма наслада да изпрати Елиз на пътя му и със злорадство да наблюдава как Дънкън се поддава на магията й, отклонява се от всички принципи, към които се е придържал, и жертва почтеността, кариерата и самоуважението си, бавно и неизбежно поема към собственото си падение.

Гениален план.

Наведе глава още по-ниско и се опита да се помоли за опрощение, но единствените звуци, които се изтръгнаха от пресъхналото му гърло, бяха раздиращи ридания. Искаше му се да заплаче, но какво да оплаква? Лекомислена пожертваните си принципи? Или Елиз? Какво право имаше да плаче заради загубата на красавица, която никога не е притежавал? Елиз бе загубена за него завинаги.

Дълго седя пред пианото, без да докосне клавишите. Накрая стана, угаси лампата и тръгна към горния етаж, придвижвайки се в полумрака. Светлината от уличните лампи, която проникваше през набраздения от дъждовни струи прозорец, хвърляше върху стената на стълбището сенки, приличащи на стичащи се сълзи. Спря се на площадката и се загледа в печалните отражения върху тапетите, преди да влезе в спалнята си. Светна лампата и застина…

Тя стоеше, сгушена в ъгъла между леглото му и прозореца.

Дънкън я гледаше недоумяващо. За секунда шокът му премина в ярост. Сетне — в радост. Беше жива!

Действайки инстинктивно, извади пистолета от кобура си, приклекна и насочи дулото право срещу нея.

— Хвърли шлифера и застани с лице към стената и ръце над главата!

— Дънкън…

— Направи го, по дяволите! — изкрещя той. — Направи го или, кълна се в Бога, ще те застрелям.

Елиз хвърли шлифера, който бе сгънала и преметнала върху ръката си, обърна се към стената и се предаде.

Дънкън едва овладя дишането си, но не можа да стори нищо, за да успокои сърцето си.

— У теб ли е оръжието?

— Какво оръжие?

С насочен пистолет, той се приближи зад нея и бързо я претърси, плъзгайки длани по тялото й — от мишниците до глезените, по вътрешния шев на дънките и колана. След като се увери, че не е въоръжена, прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона върху нощното шкафче. Елиз се обърна и протегна ръце умолително:

— Не се обаждай на никого. Не и преди да ми дадеш възможност да обясня.

— Разбира се, че ще обясниш.

— Дънкън…

— Не ме наричай така! За теб не съм никой друг, освен ченгето, което ще те вкара в затвора.

— Не вярвам в това.

— Повярвай.

— Не е нужно да държиш пистолет срещу мен.

— Сигурно си казала същото и на Тротър, и на Наполи, а виж какво ги сполетя. Как влезе тук?

— Чух те на долния етаж. Плачеше ли?

— Как влезе? — отчетливо повтори той.

— Един от прозорците на сутерена не беше затворен. Явно си забравил да включиш алармата. Защо плачеше?

Отново избегна въпроса.

— Цяла армия мъже и жени по югоизточното крайбрежие те търсиха под дърво и камък. Голям шум се вдигна покрай изчезването ти. Сигурно си доволна от цялото това внимание.

— Нима имам вид на доволна жена? — простена Елиз.

Имаше право — беше в окаян вид.

— Какво е станало с косата ти?

— Когато човек инсценира самоубийството си, първото, което трябва да направи, е да промени външността си.

Косите й изглеждаха така, сякаш ги е подстригала с тъп касапски нож. Бяха къси, с неравни и стърчащи краища — като на пънкарка. И бяха боядисани в тъмнокафяво.

Не бе облечена с маркови дрехи, както обикновено. Износените й дънки и ризата й бяха широки, като че беше ги взела от битпазар. Беше обута с евтини еспадрили, мокри и кални. Никакви тюркоазени мъниста…

Екстравагантната й прическа подчертаваше изпитото й лице. Очите й бяха очертани със силен тъмен грим.

— За да прикрия насиненото си от Мейер Наполи око — обясни тя.

— Кой от двама ви скочи на бой — той или ти?

Тя протегна ръка и нави дългия ръкав на ризата си. От китката до лакътя имаше синини от удари.

— Не мисля, че е очаквал да се съпротивлявам.

Дънкън усещаше тежестта на телефонната слушалка ръката си, както и на пистолета. Но не свали никое от двете.

— Знам, че те е причакал в колата ти. Разбрахме това. Взел е такси до мястото, където си я била оставила.

— Да, докато бях с теб.

— Докато ми предлагаше умопомрачителна доза секс.

Елиз сведе поглед само за миг. Когато отново го погледна, очите й гневно святкаха.

— Нима все още нищо не схващаш?

— Очевидно не.

— Бях отчаяна — жално промълви тя. — Бях готова на всичко, за да получа помощта ти.

— Но не получи нищо. Дори след като го направи.

— Знаех… — Отново отмести поглед от лицето му, но само за миг, преди да срещне очите му. — Знаех какво искаш.

Беше повторила почти дословно онова, което бе казал на ДиДи преди половин час, но когато го чу, изречено от нея, кръвта му кипна.

— Дори знаех, че очакваш да направя точно това — продължи тя. — Детектив Бауън — също. Партньорката ти очакваше да се държа като курва. Мисля, че оправдах очакванията и на двама ви.

— Е, оказа се напразно усилие.

— Знам. Ти не ми повярва.

— Нито тогава, нито сега — можеш да бъдеш сигурна.

— Надявах се да си променил мнението си.

Дънкън не допусна измъченото й изражение да го трогне.

— Какво се случи на моста?

Тя тръсна глава, както правеше, когато имаше дълги коси — навик, който Дънкън вече познаваше. Правеше го, когато се опитваше да събере мислите си. Или съчиняваше лъжи.

— След като ти си тръгна, заспах.

— Нима? Нали страдаше от безсъние?

Наистина бе убедителна лъжкиня. Искаше да й повярва, че след като са се любили, се е унесла в дрямка — нещо, което никога не й се случвало след секс със съпруга й. За да не се поддаде на манипулацията, насочи вниманието си към разказа й по-нататък.

— Спах повече от два часа. Когато се събудих, изпаднах в паника. Знаех, че Кейто ще ме търси. Изтичах обратно до колата си. Наполи ме чакаше на задната седалка.

— Както се бяхте уговорили.

— Не.

Опитвайки се да я хване в лъжа, той я прекъсна:

— Но веднага го позна, нали!

Елиз категорично поклати глава.

— Никога преди не бях го виждала. Той ми се представи, дори ми даде визитка.

Дънкън се бе питал защо, ако срещата им е била предварително уговорена, Наполи е имал нужда от транспондера и защо визитката му бе намерена на седалката на колата й. Веднъж зададе тези въпроси на ДиДи и Уорли, но и двамата свиха рамене и ги отминаха като нещо незначително.

— Добре — каза той. — Наполи беше в колата ти. Какво стана после?

— Опря пистолет до главата ми и ми каза да карам до средата на Талмадж Бридж. Изпълних нареждането му, но когато стигнах до средата на моста, продължих. Притисна дулото към слепоочието ми и заплаши, че ще натисне спусъка, ако не обърна. Затова веднага щом стигнахме до другия край, свих в обратната посока.

Това обясняваше защо колата бе открита във входното платно. Но може би тя бе чула новините по телевизията.

— Този път, когато стигнах до най-високата част, спрях. Той ми каза да оставя ключа в стартера, да сляза и да отиди до парапета. Продължих да протакам, попитах го каква иска и му предложих пари. Каза, че вече е сключил сделка за повече, отколкото мога да му платя.

— С кого?

— С кого мислиш?

— Не смей да твърдиш, че е със съпруга ти. Той е съкрушен от станалото.

— Лъжеш се.

— Ти лъжеш! — сопна се Дънкън. — От десет дни го наблюдавам. Видях как постепенно рухва. Съсипан е.

— Той иска да мислиш така.

— Значи се преструва?

— Да.

Дънкън започна да натиска бутоните на телефона.

— Почакай, моля те, изслушай ме.

Той престана да набира и върна слушалката на мястото й.

Тя събра ръце и преплете пръсти в умоляващ жест.

— Тротър се провали, така че Наполи трябваше сам да свърши работата. Даде ми избор — или да скоча от моста, или да ме застреля. И в двата случая го устройвало. Нямало да оцелея след седемдесетметровото падане. Хората щели да помислят, че съм се самоубила. Ако ме застреля, щяло да наподобява поредната кражба на кола. И при двата варианта аз съм щяла да бъда мъртва, а той — по-богат, благодарение на Кейто.

— Защо съпругът ти би платил на гадина като Наполи, за да го отърве от теб?

Тя се поколеба дали да отговори. Дънкън тихо се засмя:

— Винаги стигаме дотук, а? Всеки път мотивът се оказва спънка за теб. А самата ти имаше предостатъчно мотиви да застреляш Наполи, нали?

— Да. Всъщност — не.

— Кое от двете? — изкрещя той.

Елиз прокара ръка по подстриганата си коса.

— Объркваш ме…

— Добре дошла в клуба, госпожо. Напоследък и аз съм малко объркан.

— Имах мотив да го застрелям, но не го направих. Освободих се от него и побягнах. Той ме подгони. Настъпи сандала ми и каишката се откъсна. Препънах се, паднах. Наполи ме задърпа за ръката. Изви я и аз изпищях. Това го стресна. Възползвах се от мига на изненада, дръпнах пистолета от ръката му и го хвърлих в реката. Той ме удари по лицето. — Посочи към окото си. — Посегнах към главата му, сграбчих го за косата и я задърпах. Залитна назад и аз отново хукнах.

— В един момент си го застреляла със стария пистолет двадесет и втори калибър на съпруга ти.

— Не знам нищо за никакъв пистолет — отчаяно промълви тя. — Във всеки случай не съм застреляла Наполи.

— Е, някой е изпратил куршум в корема му.

— Савич.

Дънкън издаде въздишка на недоверие и повтори с насмешка:

— Савич значи…

— Точно така!

Той избухна в смях.

— Каква удобна изкупителна жертва! Първо използва името му, за да ме примамиш в онази стара къща, а сега се опитваш да…

— Това е истината!

— Видяла си как Савич застрелва Наполи, така ли?

— Да.

— И те е оставил да се измъкнеш?

— Той не ме забеляза.

Смехът му внезапно секна, както и търпението му. Погледна я строго и каза:

— Опитай отново.

Тя си пое дъх, сякаш се готвеше да се впусне в дълъг и сложен разказ.

— Бягах от Наполи, когато…

— Всъщност размислих, не си прави труда. Писна ми от измислиците ти. Ти си убила Наполи. Иначе щеше да уведомиш полицията.

— Не можех.

— Не можеше ли?

— Знаех, че всички ще помислят, че аз съм го убила. Както Тротър. Никой нямаше да ми повярва.

Той определено не вярваше в смехотворните й твърдения за Савич, особено сега, когато знаеше, че са толкова близки приятели. Но за момента я остави да продължи.

— Е, добре, по някакво чудо си успяла да избягаш. Ала къде беше през последните десет дни? Как оцеля? Откъде намери пари? Изпратихме полицаи да проверят във всички хотели и мотели по Източното крайбрежие, от Маями до Мъртъл Бийч, от най-луксозните до най-мизерните! Автогари, летища, фирми за коли и лодки под наем, чартъри, мотоциклети и скутери! — гневно завърши той. — Как успя да изчезнеш? Поиска ли нечия помощ?

— Помощ ли? Не. Имах вече готов план за бягство. От месеци се готвех за това. Имах заделени пари, кредитна карта под друго име, фалшива лична карта и място, където да отида.

— Не си отишла в къщата, където се срещнахме.

— Върнал си се да ме търсиш ли? — попита изненадано Елиз.

— Да, върнах се.

— Сам или с партньорката си?

Той избегна този въпрос.

— Крила си се до тази вечер, когато издирването беше прекратено. Вече никой не търси трупа ти. Тогава защо се върна, защо дойде при мен? Защо просто не си остана мъртва?

Това бяха жестоки думи, но реакцията й не бе бурна, както очакваше. Тя помълча няколко мига, после тихо отвърна:

— Върнах се, защото имам недовършена работа.

— Да, знам. Въртиш някаква хитра далавера със Савич. — Доловил удивлението й, Дънкън пристъпи заплашително към нея. — Видях снимките. Онези, които Наполи е използвал, за да те изнудва.

— Да ме изнудва ли? За какво говориш? Какви снимки?

Мисълта да удари жена му бе напълно чужда, но споменът за снимките й в компанията на Савич разпали гнева му дотам, че бе на път да го стори. Или поне да я разтърси здравата, за да прогони озадачението, което изразителните й очи демонстрираха.

В същото време отново му се прииска да я докосне, да я притисне към себе си и да усети мириса на дъждовна вода, лъхащ от нея. Жадуваше да се увери, че е от плът и кръв, а не образ, създаден от жестокото му въображение. Само за да види дали допирът й е толкова опияняващ, колкото в спомените му.

Дългът и желанието отново се бореха в него и заради това изпита гняв към нея.

— Проклинам деня, в който те видях за пръв път — прошепна отчаяно той. — Бог да те накаже, че ме въвлече в интригите си, каквито и да са. Кълна се…

Телефонът звънна. И двамата се втренчиха погледи в апарата.

— Не се обаждай, Дънкън, моля те!

— Млъкни!

С пистолета в ръка й даде знак да се отдръпне и вдигна слушалката.

— Ало?

Слуша около тридесет секунди, без да откъсне поглед от лицето й. Накрая каза:

— Добре, идвам веднага.

След като затвори, срещна погледа й. Гърдите й тревожно се повдигаха и спускаха. Тя овлажни устните си и плахо попита.

— Какво е станало?

— По-рано тази вечер от реката е било извадено тяло на жена — бавно изрече той. — Съдия Леърд току-що я е идентифицирал като теб.