Сандра Браун
Рикошет (18)

Седемнадесета глава

Дънкън имаше чувството, че мостът се разтваря под краката му и полита надолу. Втренчи поглед в Уорли:

— Добре ли чух?

— Разбира се — усмихна се самодоволно ДиДи. — Дължиш ми една мелба с ванилов сироп.

Попита Уорли дали вече се е чул със съдията.

— Никой не отговаря на домашния им телефон, но капитан Джерард има номера на мобилния му във връзка с онзи инцидент с Тротър. Откри го в кънтри клуб „Силвър Тайд“, където играел покер с приятели юристи.

Когато Елиз му бе казала за това по-рано, Дънкън го бе намерил за подозрително. Очевидно и ДиДи мислеше така!

— Играе покер в нощта преди разпита на съпругата му?

Уорли сви рамене.

— Явно е убеден в невинността й. Или парадира с влиянието си. Един от съперниците му на покер е самият областен прокурор. Както и да е, потвърди, че колата е негова. Била една от онези, които кара съпругата му.

Сърцето на Дънкън замря. Отново го връхлетя чувството, че ще полети от моста.

— Дамската чанта на госпожа Леърд беше на предната седалка — осведоми ги Уорли. — Опаковахме я като веществено доказателство.

— За какво? — попита ДиДи.

— За каквото и да е.

Дънкън изпита нужда да поседне. Усещаше гадене, но беше наложително да издържи, за да не изглежда лично засегнат. Трябваше да бъде само детектив от отдел „Убийства“, който възприема Елиз Леърд като ключова фигура замесена във фатален инцидент.

Вече два.

Едва успя да подбере уместни думи, за да попита Уорли дали някой е виждал госпожа Леърд или е чувал нещо за нея.

— Negative. Съдията я е видял за последен път между девет и половина и десет. Казала, че ще вземе приспивателно и ще си легне.

Но вместо това, тя се беше срещнала с Дънкън. Той я бе видял след съпруга й, със следи от сълзи по бузите, притиснала горнището към гърдите си, с изражение на срам и отчаяние.

— Веднага щом Джерард уведоми съдията, той се опита да се свърже със съпругата си у дома — рече Уорли и посочи към трупа. — Когато никой не вдигна, обади се на прислужницата и я помоли да отскочи до къщата, за да види дали госпожата е добре. Джерард, който държеше връзка с мен по телефона, и прислужницата се срещнаха там. Господарката на замъка не си е у дома и не е спала в леглото си.

— А мобилният й телефон? — попита ДиДи.

— Все още беше в чантата й — каза Уорли. — Значи или е била лишена от него преди последното позвъняване, или не е вдигнала. — Погледна зад гърба на Дънкън и каза: — Ето го и Дотън.

Когато стигна до тях, съдебният патолог дишаше тежко от усилието да изкачи лекия наклон от мястото, където бе оставил колата си. По издутите му бузи се стичаха широки струйки пот.

— Наполи се появи, а?

Отдръпнаха се и му сториха път да огледа тялото, въпреки че трудно можеше да провре туловището си през отворената врата на колата.

— Изстрелът е бил точен. Кръвта му е изтекла.

— Нали ви казах! — Уорли самодоволно погледна ДиДи.

— Не съм твърдяла, че не е така.

— Трудно е да се установи, преди да го извадим, но мисля, че няма изходна рана — заяви Уорли. — По седалката зад него липсва кръв.

— Най-вероятно куршумът е рикоширал в някое ребро отзад — отбеляза патологът. — Със сигурност е улучил стомаха. Може би е засегнал и черния дроб, жлъчката и една — две артерии. Не може да се каже кои органи са разкъсани и кои — само одраскани.

— Пистолетът му липсва от кобура на глезена, както и гилзата — обясни Дънкън.

Брукс извади фенерче от джоба си и го насочи към окървавените ръце на Наполи, а после се наведе и ги помириса.

— Изглежда, сякаш му духаш — отбеляза Уорли.

— Ей, голям мръсник си! — възропта ДиДи.

Патологът не им обърна внимание.

— Няма миризма на барут, така че не се е застрелял сам. Борил ли се е?

— Смятаме, че е оказал известна съпротива.

— Ще опаковам ръцете му. Може би под ноктите е останала тъкан.

— Бихме постигнали голям пробив, ако притиснем Леърд с ДНК тест — каза Уорли.

— Хей, вие там?

Викът дойде от шефа на оперативната група Бейкър. Беше застанал до парапета, на доста голямо разстояние от колата. Сочеше към нещо върху пътната настилка. Дънкън пръв стигна до него, но когато видя предмета, изведнъж спря. Уорли ахна, а ДиДи коленичи нетърпеливо.

— Господи, Дънкън, това познато ли ти е?

Той поклати отрицателно глава, но излъга. Преди колко часа сандалът бе закопчан за десния крак на Елиз.

— На мен — да. — ДиДи се изправи и застана с лице към него. — Госпожа Леърд беше обута със същите сандали в деня, когато разговаряхме с нея и съдията на верандата им. Помня тюркоазените мъниста. За миг ми хрумна да я попитам откъде човек може да си купи такива, но реших, едва ли ще е по кесията ми.

Тримата детективи се отдръпнаха, за да може фотографът на Бейкър да снима сандала, преди да бъде опакован като доказателство.

— Какво мислиш, Дънк? — попита Уорли.

Той най-сетне се опомни.

— Ами не знам…

— Смяташ ли, че тя е очистила Наполи?

— А ти познаваш ли убиец, който застрелва човек в корема, а после оставя сандала си на местопрестъплението, за да може лесно да бъде разпознат?

Докато Уорли и ДиДи умуваха върху това, вой на сирени издаде приближаването на полицейска кола в отсрещното платно. Когато се изравни с автомобила на Елиз, колата рязко спря до бетонната преграда, която разделяш входните и изходните платна на моста.

Вратите се отвориха и от шофьорската седалка слезе Бил Джерард. Съдия Кейто Леърд се возеше отзад. Дънкън никога не го бе виждал толкова неглиже. С Джерард прескочиха ниската преграда, прекосиха с бързи крачки двете платна и стигнаха до колата на банкета, точно когато тримата детективи се върнаха до нея.

— Уорли, нали нямаш нищо против да надникнем? — изръмжа Джерард.

— Разбира се, сър. Оперативните приключиха с колата.

— Какво ще кажеш, Дотън? — попита Джерард.

Съдебният патолог съобщи накратко заключенията си.

— Не се е мъчил дълго.

— Пет пари не давам колко се е мъчил! — Леърд избута Джерард с лакът и навъсено изгледа Дотън Брукс. — А жена ми?

— Не знам нищо за жена ви.

Патологът извади от джоба на панталона си носна кърпа, голяма колкото покривка за маса, и попи потта от лицето си.

Джерард застана срещу детективите.

— Какво узнахте? — Изглеждаше непривично кисел, може би защото отговорностите му в отдела бяха главно административни. Отдавна не бе посещавал местопрестъпление, а това никога не бе приятно преживяване, дори жертвата да бе ужасно същество като Наполи.

Но Дънкън се досети, че главната причина за настроението на шефа му е натискът от страна на съдията за бързо разрешаване на случая.

Уорли извади клечката от устата си и направи кратко обобщение на фактите:

— Преди няколко минути открихме сандал с тюркоазени мъниста. Ето там.

Посочи към мястото, където фотографът все още правеше снимки.

— О, господи! — Леърд прокара ръка по лицето си. — Елиз има такива сандали. Искам да го видя.

Решително се отправи в указаната посока, но Уорли се провикна след него:

— Навярно ще се изкушите да го вдигнете, съдия Леърд. Моля ви, не го докосвайте.

Кейто гневно го изгледа:

— Не съм идиот.

Дънкън го проследи с поглед и въпреки ненавистта си към него, успя да се постави на мястото му. Ако обстоятелствата бяха коренно различни, би се държал точно така. Обезумял от тревога, щеше да прехвърля възможностите в съзнанието си, отчаяно търсейки отговори.

Но той не бе съпругът на Елиз. Не бе дори неин приятел. Нищо друго не го свързваше с нея, освен ролята му на детектив, който може би трябваше да я предаде на прокуратурата за повдигане на обвинение. Не можеше да даде воля на несигурността и страха, които се бореха в него. Трябваше да изпълни дълга си.

— Шериф Тейлър ми се обади — заговори Джерард с тих глас, обръщайки се към подчинените си. — Нареди лично да наблюдавам това разследване, което се превръща в приоритет пред всички други, които водим в момент! И да даваме на съдията всяко нещо, което пожелае. Тейлър държи да действаме безупречно. Разбрано ли е?

— Извинете ме — намеси се ДиДи. — Това означава ли, че госпожа Леърд е предполагаема жертва?

— Докато открием нещо друго.

Джерард ги остави и отиде при съдията.

— Означава, че разследването ни току-що се превърна в политическо — промърмори Уорли. — Просто превъзходно!

Дотън Брукс дойде при тях, запъхтян.

— Мога ли да го откарам?

Дънкън остави патолога с ДиДи и Уорли да обсъдят транспортирането на трупа на Наполи до моргата. Бавно запристъпва отново към конусите, които ограждаха следите от токове на обувки, и приклекна да ги огледа по-отблизо. Може би нямаше да се окажат стъпки на Елиз, а прекъснати следи от гуми или отпечатъци от нечии други подметки. Безброй неща биха могли да оставят тези черни петна на оживен мост, който се съединява с няколко главни булеварда към центъра на Савана в единия край и с междущатска магистрала 17 за Южна Каролина — в другия.

Погледна назад към колата и прецени, че стъпките са на разстояние около пет метра от нея. Сандалът бе намерен още по-далеч — до парапета. Всичко това бе на тесния банкет край пътя. Дънкън се изправи и запристъпва обратно към автомобила, внимателно оглеждайки настилката.

— Какво търсиш? — попита Уорли, когато го забеляза.

— Кръв.

— Нали е бил застрелян в колата?

— Може би. А вероятно е станало при схватка там, където са следите от тътрене на крака. Довлякъл се е обратно и е успял да седне и да затвори вратата.

— Надявал се е да потегли.

— В началото от стомаха му се е процеждала само тънка струйка кръв — рече Дънкън. — Не е паднала нито капка, особено докато е притискал раната, както личи от размазаните петна по ръцете и ризата му.

— Възможно е и да е бил застрелян зад волана, където го и намерихме.

— Мамка му! — извика Дънкън, съгласявайки се с думите на Уорли. — Какво е правел плужек като Мейер Наполи зад волана на колата на госпожа Леърд?

— Нямам представа — отвърна Уорли.

По даден знак линейката се придвижи напред. Шофьорът влезе между полицейските коли, които временно бяха блокирали движението по входните платна на моста, оскъдно по това време на сутринта. Уорли се върна при ДиДи, която разговаряше с Дотън Брукс.

Когато остана сам, Дънкън отново пристъпи към оградения участък и плахо надникна над парапета. Този път не се загледа в реката, а в подпорите.

Седемдесетметровият гигант бе построен на мястото на спускащ се мост, който не бе достатъчно надежден, за да поема движението над реката, когато Савана се превърна във важно морско пристанище.

Дънкън бе минавал по този мост с колата си хиляди пъти, но поради страха от височини, вниманието му винаги бе насочено към пътя. Никога не бе разглеждал структурата, нито се бе приближавал толкова близо до тази внушителна конструкция.

Наведе се над парапета, доколкото се осмели, и се вгледа в крепежите. Докато мислено преценяваше височината на най-близката кула, която поддържаше колоните, забеляза метална стълба към някакво съоръжение от долната страна на моста. Под него се вееше нещо, което изглеждай странно на това място.

Изтича до кулата, задържайки поглед там, с надеждата да не загуби онова, което бе привлякло вниманието му, преди да определи точно какво е. Когато стигна над него отново се наведе и погледна съоръжението отдолу.

Беше видял парче плат. Светла тъкан, ефирна и необичайна сред грубата конструкция от желязо, стомана и бетон.

Вече слагаха тялото на Наполи върху носилка. Уорли и ДиДи се бяха отдръпнали, за да могат оперативните работници да претърсят колата отвътре. Джерард търпеливо понасяше пороя от обиди, които изричаше съдията, придружавайки тирадата си с размахване на пръст.

Дънкън чу ядосания му глас:

— Защо вашите детективи са толкова съсредоточени върху случилото се с Наполи, вместо да търсят жена ми!

Дънкън отново се залови да изучава механизма, прикрепен от долната страна на моста. Огледа и стълбата, която го свързваше с горното ниво. Опитвайки се да разсее световъртежа, който започваше да усеща, насочи вниманието си към огромния танкер, плаващ под моста към морето. Но движението на плавателния съд още повече го замая.

Въпреки това прехвърли крак над парапета, стъпи на малката платформа над стълбата и заслиза надолу. Металните обръчи, прикрепени към напречни греди, образуваха малък цилиндричен кош, но гредите бяха на толкова голямо разстояние една от друга, че не бе сигурен дали ще издържат тежестта му, ако залитне и се подпре на тях.

Беше стигнал почти до средата, когато чу Джерард да вика:

— Дънк! Какво правиш, по дяволите?

Вдигна поглед, но направи грешка. Заслепиха го лампите от върха на кулата, които осветяваха моста.

— Тук, долу, има нещо! — успя да изкрещи той.

— Полудял ли си?

Последните думи бяха на ДиДи и прозвучаха като писък.

— Може би — задъхано отвърна той, сякаш на себе си.

— Върни се горе!

Дънкън не й обърна внимание и продължи. За щастие бе обул маратонки, чиито гумени подметки прилепваха за метала. Още когато с ДиДи пристигнаха на местопрестъплението, бе сложил латексови ръкавици. Сега ръцете му в тях се потяха от напрежение. Не смееше да погледне към бързото течение на реката, чиято повърхност бе разцепена от дирята след танкера.

— Бил? — извика той нагоре. — Знаеш ли нещо за това тук, за тази платформа?

— Има три такива. По една за всеки сектор от моста. Свързани са със стълби от двете му страни. Минават отдолу, за да дават на работниците достъп до навигационните светлини, за поддръжка и профилактики. Нещо подобно е.

— Значи никой друг, освен работниците, не слиза тук?

— И някой проклет глупак като теб! — извика ДиДи.

Но работниците по поддръжката не носеха дрехи от фина материя, която потрепваше дори от най-лекия бриз.

Осмели се да погледне надолу и изпита облекчение, когато видя, че остават само още три обръча. Бързо слезе по тях и стъпи на платформата. Изглеждаше стабилна, впечатляващ пример за проектантска съобразителност, бе доволен, че на други се пада задължението да работят тук. Пътят до другата страна на моста му се струваше ужасяващо дълъг. А отвъд нея — празно пространство. Не искаше да мисли за бездната под себе си.

Вместо това, остана съсредоточен върху ограничената площ наоколо. Лампите, които осветяваха долната част на моста, бяха ослепително силни. Седна долу, избягвайки да поглежда право към тях. Парчето плат се бе закачило за желязната греда, която придържаше стълбата към пода на платформата.

Очевидно бе откъснато от дреха… По-точно — от полата, с която Елиз бе облечена вечерта.

Дънкън хвана плата с два пръста, внимателно го откачи от метала и го пъхна в хартиен плик за доказателства. Бавно се изправи и прибра плика в джоба си.

Отгоре колегите му се надвикваха един друг. Не виждаха и бяха загрижени за безопасността му. Искаха се уверят, че е добре. Предупреждаваха го да бъде внимателен. Чу Уорли да го пита дали е намерил нещо.

Ала Дънкън сякаш не ги чуваше. Забравил за страха от височина, той се взираше в реката. Тук дълбочината бе петнадесетина метра. Зарея поглед в бавно движещия се танкер — плаващ град, който се плъзгаше покрай ресторантите и баровете на Ривър Стрийт. От далечната страна се очертаваха доковете на Уестин Ризорт.

Почувства, че го връхлита непреодолимо отчаяние. Знаеше какво означава откъснато парче от дрехата на Елиз.

Най-вероятно тя не беше си тръгнала жива от този проклет мост.