Сандра Браун
Рикошет (10)

Девета глава

— Вторият му тур е започнал в единадесет и десет — каза ДиДи и пъхна няколко парченца чипс в устата си. С Дънкън бяха в бара на кънтри клуб „Силвър Тайд“. В съботния следобед заведението бе препълнено. Добре представена бе лятната модна линия на Ралф Лорънс. Дънкън се чувстваше жалък със спортното си яке, но с кобура под мишница и деветмилиметровия револвер би изглеждал още по-странно.

Сред клиентите бяха местни политици, лекари на частна практика, хотелиери, които трупаха цяло състояние от туристите, прииждащи с хиляди в градчетата на Юга с игрища за голф всяка зима. Тук бе и Стан Адамс, адвокатът, който защитаваше цяла армия безскрупулни престъпници, най-прочутият от които бе Робърт Савич. Адамс бързо обърна гръб на ДиДи и Дънкън още щом влязоха в бара и после упорито се държеше, сякаш те не съществуват.

Всъщност това бе добре дошло за Дънкън. В такова настроение трудно щеше да сдържи нервите си, ако адвокатът започнеше да злорадства пред него за освобождаването на известния му клиент. Въпреки че Савич се бе покрил след прекратения процес, той нито за миг не се заблуждаваше, че се е оттеглил в „пенсия“. Просто бе достатъчно умен да бъде предпазлив, докато нещата се успокоят.

Дънкън бе сигурен, че престъпникът изчаква най-удачния момент, за да осъществи планирания удар срещу него. Знаеше, че рано или късно ще го нанесе. Открито му се бе заканил онзи ден в съдебната зала. Беше само въпрос на време. За жалост като служител на закона не можеше да тръгне по петите на Савич без повод. Беше принуден да изчака. Навярно Савич изпитваше огромна наслада от това.

След като показаха значките си, барманът на „Сили Тайд“ им сервира питиетата безплатно. Обстановката бе уютна — тъмно дърво, тропически растения в саксии, месингови лампи, жизнерадостна, но ненатрапчива музика. Лимонадата, която Дънкън бе поръчал, бе от прясно изцеден сок. Климатикът бе нагласен на подходяща степен, за да задържа горещината и влажността отвъд затъмнени стъкла. Изгледът към изумруденозеленото игрище за голф бе великолепен. Не бе лошо място за прекарване на съботния следобед.

Но Дънкън би предпочел да бъде, където и да е другаде, само не тук.

— Това навярно е сервитьорката, назначена на мястото на госпожа Леърд — отбеляза ДиДи и кимна към привлекателна млада жена, която носеше табла с напитки към компания от мъже на средна възраст. Прекъснаха разговора си за голф, за да я огледат и да пофлиртуват.

— Щом твърдиш, че със съдията са женени от три години — каза Дънкън, — вероятно тук са се изредили поне десетина сервитьорки след нея.

ДиДи се обърна към вратата, когато влезе нова група мъже. Кейто Леърд не бе сред тях.

— Изиграл е два тура преди седем сутринта. Вярваш ли, че някой би се съгласил доброволно да го стори толкова рано?

— Аз — само ако опрат пистолет до слепоочието ми.

— Не обичаш ли голф?

— Твърде бавна игра, статична. Няма достатъчно движение.

— И свиренето на пиано не е динамичен спорт.

— Не свиря.

— Добре де. — ДиДи погледна часовника си. — Момчето на рецепцията каза, че скоро ще свърши.

Елиз не бе излъгала поне за това. Беше казала, че мъжът й има ранна уговорка за голф.

Изрече и доста други неща.

Последното от тях бе, че съпругът й ще я убие и ще се отърве безнаказано, а вината за това ще бъде на Дънкън, защото не й е повярвал.

После се отскубна от ръцете му и гневно се втурна навън, затръшвайки входната врата. Допирът на тялото й, докато се бе съпротивлявала, едва не го влуди. Ерекцията изду гащетата му, дишаше по-учестено, отколкото след километровия крос в знойното утро. Отчаян и изпълнен с гняв — към нея, че го бе въвлякла в своята малка драма, и към себе си, че й го бе позволил — Дънкън стовари с все сила юмрук върху входната си врата.

Пулсиращата болка все още не бе отминала. Сега сви и отпусна пръсти в опит да я потуши.

След онзи изблик на ярост изпи две бутилки вода под студения душ, който охлади незадоволената му страст. После изпълни обещанието си да се обади на ДиДи.

Тя пристигна в къщата му в уговорения час с няколко различни вида кифли за закуска и две чаши готово кафе, защото неговото не струвало.

Имаше съставен план за деня. Дънкън мрачно й напомни, че той е старшият партньор в екипа, наставникът.

— Щом държиш да изтъкваш това — добре. Какво смяташ, че трябва да направим? — попита ДиДи.

— Да застанем пред съдията с онова, което узнахме снощи. Нямам търпение да видя реакцията му.

— Точно това казах преди малко.

— Точно затова се съгласих да станеш моя партньорка. Умна си. — Дънкън пъхна ръка в кесията със закуски и се намръщи. — Не си ли взела с боровинково сладко?

Съзнателно поддържаше непринудения разговор, защото през цялото време, докато бяха в къщата му, не преставаше да се бои, че ДиДи ще усети за посещението на Елиз. От мига, в който партньорката му прекрачи прага очакваше да чуе: „Елиз Леърд е идвала тук, нали?“ Защото за него присъствието й бе осезаемо и обсебващо. Усещаше го с всички свои сетива.

Докато хапваше втората кифла, предложи на ДиДи се обади в кънтри клуб „Силвър Тайд“.

— Защо? — учуди се партньорката му.

— Събота е. Предполагам, че съдията ще играе голф.

Обаждането потвърди това, което му бе казала Ели. ДиДи бе осведомена, че в момента съдията играе втория си тур. Планът им бе да го чакат там, когато свърши, да го хванат — спокоен и неподготвен, да го притиснат с онова, което бяха узнали вечерта — и да преценят реакцията му.

Но вече мина повече от половин час. Дънкън се канеше да поръча още една лимонада, защото в момента нямаше по-добро занимание, когато барманът се приближи към тях:

— Обадиха се от рецепцията. Казаха да ви предам, че съдия Леърд ще обядва на терасата. — Посочи към френските прозорци в единия край на бара, през които се излизаше в галерията — така нарече аркадата, обрасла с разлистени глицинии отвън.

— Дано там е сенчесто — промърмори Дънкън.

Над масите имаше чадъри, големи колкото парашути, със сплетени на плитки ресни по края. В средата на всяка от тях бе поставена малка саксия с яркорозови мушката. Съдията седеше на една маса с кърпа, сгъната на две, върху ленения си панталон. Държеше чаша с нещо, което приличаше на скоч.

Стана, когато ги видя да се приближават. Бяха ги уведомили, че е на терасата, но явно и той бе уведомен, че детективите го очакват в бара. Не се изненада да ги види и не изглеждаше смутен от посещението им.

Разбира се, имаше публика. Дънкън забеляза любопитните погледи на другите клиенти, когато съдията им подаде ръка и ги покани на масата си.

— Ще обядвам. Надявам се да ми правите компания.

— Не, благодаря — отвърна ДиДи. — Закусвахме късно.

— Поне нещо за пиене.

Леърд махна на сервитьора, който веднага забърза към тях. ДиДи поръча диетична кола, Дънкън избра чай с лед.

— Как мина турът ви? Всъщност туровете? — поправи се ДиДи и чаровно се усмихна на съдията. Жените около тя бяха с летни рокли и сандали с връзки, разкриващи добре поддържан тен и красиво оформен педикюр. Дори да се чувстваше неловко с тъмния си костюм и затворените си обувки, тя не го показа. Дънкън й се възхити за това.

Съдията скромно се похвали, че е отбелязал осемдесет точки в първия и осемдесет и четири — във втория тур. Докато ДиДи го поздравяваше, той забеляза как Дънкън попи потта от челото си.

— Тук е доста горещо, детектив Хачър. — Усмихна се с разбиране. — Съобразявам се с жена си, която понякога се чувства неуютно в помещение с климатик. Предпочита терасата пред двадесетте градуса вътре.

Дънкън понечи да изтъкне очевидното, че все пак съпругата му не присъства, но усети свиване в стомаха в мига, когато усмивката на съдията стана по-лъчезарна.

— А, ето я и нея.

Леърд премести кърпата от коленете си на масата и забърза да посрещне Елиз, която се приближаваше след една от сервитьорките. Когато съпругът й я прегърна, тя свали тъмните си очила, надникна над рамото му и забеляза Дънкън. Стоеше прав до стола си, без дори да осъзнава, че е станал.

Стори му се, че очите й се отвориха малко по-широко, но тя отмести поглед от него така бързо, че може би си го бе въобразил. Сетне жената отново сложи слънчевите очила.

Беше облечена в ослепителнобяло, сякаш за да бъде в тон с чадърите. Тоалетът й представляваше семпла блуза без ръкави и свободно падаща пола. Беше елегантен, консервативен, не разкриваше много.

Тогава защо в ума му веднага нахлуха фантазии за това, което се крие под дрехите?

За втори път в този ден неочакваната поява на Елиз Леърд го бе извадила от равновесие, а това бе непознато чувство за него.

Досегашните му връзки с жени зависеха от настроението му и от времето, с което разполагаше. Обикновено интересът от страна на дамите бе гарантиран, ала никога не се бе възползвал непочтено от чара си. Дори успя да запази приятелски отношения с повечето от бившите си приятелки. В редките случаи, когато не срещаше взаимност, спокойно се оттегляше, без да погледне назад. Никоя жена не бе разбила сърцето му.

Само веднъж бе предложил брак — на приятелка от детството, с която бе останал много близък. Поводът, кой го подтикна към това, бе тридесет и петият му рожден ден. Изтъкна пред нея, че никой от тях няма да стане по-млад и че може би е било писано и двамата да останат неженени, за да се съберат в един ден като днешния. Прие нейното „Полудял ли си?“ като отказ и осъзна това, което тя вече знаеше: те изпитваха искрена обич един към друг, но не бяха влюбени.

Да, беше имал различни връзки, но никога — с главна заподозряна! И никога — с омъжена жена. Елиз Леърд бе и двете. Това правеше необичайно силното му влечение към нея не само безнадеждно, но и абсолютно забранено.

Но как да го обясни на тръпнещите си сетива?

Съдията я придружи до масата и отмести стола й. Когато отново седна и сложи кърпата на коленете си, хвана ръката й и я задържа между дланите си.

— Обадих се на Елиз да обядваме заедно. Реших, че едно излизане от къщи ще й се отрази добре. — Усмихна й се нежно.

— Както виждаш, реших, че си прав. Благодаря за поканата. — Тя отвърна на усмивката му и погледна над саксията с мушката към ДиДи. — Здравейте, детектив Бауън.

— Не искаме да ви безпокоим по време на обяд, госпожо Леърд, но според мен е добре, че и вие сте тук. Тъкмо се канехме да съобщим на съдията последните новини.

Елиз бързо се обърна към Дънкън:

— Какви новини?

— Нещо, което изникна снощи — рече той. И в миг осъзна, че с тези думи я уверява, че не е казал на ДиДи за посещението й в дома му. Очевидното й облекчение не го накара да се почувства по-добре.

Сервитьорът донесе питиетата за него и ДиДи и лимонада за Елиз. Беше като онази, която Дънкън изпи в бара, но с огромна ягода, набодена на прозрачно пластмасово шишче.

Съдията поръча още един скоч. Сервитьорът предложи да им донесе менюта, но Леърд отвърна, че ще го повика, когато са готови. ДиДи поиска сламка и прие прочувствените му извинения, че не й е донесъл. Тези отклонения дадоха време на Елиз и Дънкън да разменят дълги погледи. Поне тя го гледаше в очите. Той не виждаше нейните през тъмните стъкла на очилата. По тялото му потекоха струйки пот — не само от жега. Напрежението на масата бе осезаемо. Въпреки че се държаха непринудено и си даваха вид, че са спокойни в тази компания — като на приятелска среща, всички знаеха, че нещата стоят другояче.

Никой не заговори, преди да донесат сламката на ДиДи. Тя благодари на сервитьора с кимване и я потопи в чашата си.

— Съдия Леърд, познавате ли добре Мейер Наполи?

Леърд се засмя:

— Разбира се. Много пъти е заставал пред мен в съда.

— Като подсъдим ли? — попита ДиДи.

— Само като свидетел — отвърна съдията, без да трепне.

— На чия страна?

— В зависимост от делото, понякога е свидетел на обвинението, понякога на защитата.

— Кой е той всъщност? — заинтересува се Елиз.

— Извинявай, скъпа. — Съдията се обърна към нея. — Мейер Наполи е частен детектив.

— Никога ли не бяхте чували за него, госпожо Леърд?

Тя свали тъмните очила и погледна ДиДи право в очите:

— Ако бях, нямаше да попитам.

Между веждите на съдията се бе появила бръчка:

— Споменахте за някакви новини.

— Мейер Наполи е изчезнал — отвърна Дънкън. — Тази сутрин беше официално обявен за издирване. Никой не го е виждал и не е разговарял с него повече от двадесет четири часа. Секретарката му, която, изглежда, е най-близкият му човек, е убедена, че е станал жертва на престъпление.

Съдията съсредоточено следеше всяка дума и когато Дънкън замълча, леко присви рамене:

— Ужасно съжалявам да го чуя. Дано секретарката се лъже, но каква връзка има това с нас? Какво общо намирате между изчезването на един частен детектив и случилото се в дома ни през по-миналата нощ?

Дънкън срещна погледа на Елиз.

— Открихме името на Гари Рей Тротър сред книжа върху бюрото на Наполи.

Устните на Елиз леко се разтвориха, но Дънкън не очакваше тя да заговори. Не го и направи. Последва дълго мълчание. Най-сетне ДиДи се обади:

— Детективът, който разследва изчезването на Наполи забелязал името на Тротър върху фирмена бланка със забележка: важно. Детективът намерил това за странно съвпадение предвид скорошната… кончина на Тротър. Решил, че с детектив Хачър ще проявим интерес — и се оказа прав. Снощи разговаряхме със секретарката на Наполи.

— И какво каза тя? — подкани я съдията.

— Нищо — отвърна ДиДи. — Тротър никога не се е обаждал да си уговаря среща с него чрез секретарката. Тя не помни човек с това име да е идвал в офиса, което, разбира се, не означава, че Тротър и Наполи не са срещали на друго място. Очевидно са поддържали връзка по някакъв начин, защото секретарката потвърди, че почеркът, с който е написана думата важно, е на Наполи.

ДиДи гледаше ту съдията, ту Елиз. Леърд се засмя:

— Твърде много предположения, детектив Бауън. Възможно е всяко от тях да се окаже факт. Или никое. Може слухът, че Тротър е загинал при опит за кражба, да е стигнал до Наполи. Името му се е сторило познато и Наполи го е записал, за да си припомни по-късно откъде. Кой знае дали пътищата им са се пресичали. Може би Тротър му е дължал пари. — Съдията й се усмихна снизходително. — Тези предположения не са ли логични, колко вашите?

Дънкън не би се изненадал, ако партньорката му премине масата и сриташе самонадеяния им събеседник. Не би я и упрекнал.

Вместо това, ДиДи любезно му се усмихна.

— Детектив Хачър често ме смъмря, че правя прибързани заключения. Имам този недостатък. Но този път е съгласен с мен.

Съдията отмести поглед към Дънкън, очаквайки обяснение. Дънкън кимна към ДиДи в знак, че все още има мига. Тя продължи:

— Мейер Наполи е със съмнителна етика, но е известен с острия си като бръснач ум. Няма нужда да записва някакво име, за да го запомни. Имал е важна причина да напише името на Гари Рей Тротър.

До този момент Елиз бе следила разговора мълчаливо, с цялото си внимание. — Да не би да намеквате, че… — смутено поклати глава. После попита: — За какво всъщност намеквате?

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос, скъпа — намеси се съдията. — Намекват за връзка между Наполи и Тротър и косвено — между Наполи и нас. Нали така, детектив Бауън?

Въпреки заядливия му тон, тя отвърна със забележително спокойствие:

— Не намекваме за нищо, съдия Леърд. Просто сме озадачени от съвпадението, че по-малко от двадесет и четири часа след като Тротър бе фатално прострелян в дома ви, попаднахме на името му върху бюрото на частен детектив, който — също по някакво съвпадение — е обявен за изчезнал. Най-малкото е странно.

— Съжалявам. Нямам обяснение за тази странност.

ДиДи продължи с типичното си упорство:

— Моля ви, опитайте, съдия Леърд. Ако има връзка, колкото и стара или далечна да е, би могла да обясни защо Тротър е решил да проникне точно във вашата къща. Изглежда малко вероятно да я е избрал случайно. Това е труден за изясняване елемент от разследването, който не можем да отминем. Защо е избрал да обере точно вас?

— За съжаление господин Тротър не е в състояние ни каже, така че едва ли някога ще узнаем — въздъхна престорено съдията. — Предполагам, че е чул за нас от Наполи, щом са се познавали дори бегло. Не се осмелявам да направя друго предположение.

— Никога не сте имали преки контакти с Наполи?

— Не и извън съдебната зала. Съпругата ми дори не бе чувала за него допреди няколко минути.

— Истина ли е това, госпожо Леърд?

— Да. Не бях чувала нито за Наполи, нито за Тротър.

ДиДи отпи последната глътка кока-кола през сламката.

— Тогава явно сме загубили времето си напразно. Благодаря за питието.

Посегна към чантата си и съдията прие това като знак за край на разговора.

— Тук приготвят страхотна салата със скариди — каза той. — С удоволствие бих ви почерпил.

ДиДи благодари за предложението, но отказа. Съдията стана и подаде ръка и на двамата. ДиДи се усмихна на Елиз, преди да й каже довиждане.

Дънкън понечи да мине покрай стола й, но се поколеба, преди да протегне ръката си, което бе почти изпитание за него. Първо, не бе никак лесно да се ръкува с жена, която го възбужда — и осъзнава това. Второ, мислеше за онова, което се бе случило при последното им ръкостискане.

— Довиждане, госпожо Леърд.

След миг колебание тя хвана ръката му. Дали съзнателно я притисна?

— Довиждане.

По-трудно бе да откъсне очи от нейните. Тръгна след ДиДи към сградата на клуба и премина през ресторанта. Не размениха нито дума, преди да стигнат до фоайето и тя да даде квитанцията на момчето от паркинга.

— Какво мислиш?

Преди Дънкън да отговори, Стан Адамс закрачи към тях.

— О, детектив Хачър, виждам, че със съдия Леърд сте се помирили след процеса срещу Савич. — Усмихна му се и поздрави ДиДи.

— Това ли правиш през свободното си време? — попита тя. — Мотаеш се в кънтри клуба, докато Савич извърши поредното убийство?

Адвокатът се засмя, но стана сериозен, когато отново се обърна към Дънкън:

— Значи вие разследвате фаталния инцидент в къщата на съдията? Как се казваше нещастникът, Тротър ли?

Дънкън не бе изненадан, че Адамс е чул за случилото се. Както бе казала приятелката на ДиДи, вече бяха тръгнали клюки. Имаше и публикация във вестника. Дискретна. Навярно съдията, който обикновено се главозамайваше от вниманието на медиите, бе помолил главния редактор да не се вдига много шум.

Материалът бе сбутан на десета страница, без никакви подробности. Според кратката статия Тротър бе крадец, застрашил живота на госпожа Леърд и после намерен мъртъв. Читателите можеха да предположат, че е починал от сърдечен удар или холера.

— Мислех, че е било самозащита. Как чака са възложили случая на вас? — попита Стан Адамс.

— И ние се стараем да бъдем първи в бизнеса. — Усмивката на Дънкън бе приветлива като тази на адвоката, но също толкова неискрена.

Адамс знаеше, че няма да получи повече информация от тях.

— Е, ако се окаже, че госпожа Леърд се нуждае добра защита в съда, надявам се да ме препоръчате.

Отдалечи се, но ДиДи извика след него, когато вече бе стигнал до двойната входна врата.

— О, господин Адамс, току-що се сетих. Обади се зъболекарят ви. Време е отново да ги избелите. — Посочи към предните си зъби.

Адвокатът стреля с въображаем пистолет по нея и каза:

— Уместно, детектив Бауън. Много уместно.

Най-сетне излезе, а ДиДи промърмори, присвивайки юмруци:

— Мръсник! Вбесявам се всеки път, когато си спомня за прекратяването на онзи процес…

Дънкън я гледаше, но сякаш не я виждаше. Не мислеше за Савич или за мазния му адвокат, а за съдията. За кремавия му ленен панталон, хладнокръвието и галантните маниери.

— Поне по едно питие. Тук приготвят чудесна салата със скариди.

На лицето му не бе избила дори капка пот.

— Докараха колата — рече партньорката му и тръгна към вратата. Осъзнала, че той не я следва, тя се обърна — Дънкън?

Но умът му все още бе обсебен от мислите за съдията. Как бе притиснал ръката на съпругата си, как закрилнически се държеше с нея.

— Кажете ми какъв мотив би могъл да има Кейто да желае смъртта ви?

— Няма да ми повярвате.

Изведнъж бе обсебен от импулсивно решение. Дънкън каза на ДиДи да тръгва.

— Аз ще постоя още малко тук.