Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ricochet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
Jamey(2009)
Корекция
asayva(2018)
Допълнителна корекция
plqsak(2021)
Форматиране
in82qh(2021)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Рикошет

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-0466-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15053

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Елиз гледаше филм на DVD. Беше екранизация по роман на Джейн Остин. Вече го бе гледала най-малко десет пъти и можеше да цитира всеки диалог. Костюмите и декорите бяха разкошни, кинематографията — отлична. Терзанията на героинята изглеждаха незначителни и лесно преодолими, за разлика от реалния живот. Затова тази история й допадаше толкова.

— Прав бях — каза Кейто, когато влезе във всекидневната, където бе огромният телевизионен екран с богата колекция от дискове.

Тя взе дистанционното и изключи звука.

— За кое?

Съпругът й седна до нея на дивана.

— Гари Рей Тротър никога не се е явявал в моята дебна зала. Веднага щом детективите си тръгнаха, се обадих в офиса си и наредих да преровят старателно архива. Никога не съм водил дело срещу човек с подобно име.

— Можеш ли да провериш дали е заставал в съда като свидетел по друго дело?

— Би отнело повече време и труд, отколкото съм склонен да отделя. Освен това почти съм сигурен, че това, което казах на детективите, е истина. Никога не съм го виждал. А и ти твърдиш, че също не го познаваш.

— Казах го, защото е така.

След миг мълчание Кейто продума:

— Не намеквам за друго, Елиз.

— Извинявай, не исках да прозвучи сърдито.

— Имаш причина да бъдеш сърдита. — Той нежно я целуна. Когато се отдалечи от нея, тя му предложи питие. — С удоволствие ще пийна, благодаря.

Елиз отиде до малкия мокър бюфет, взе тежка кристална гарафа със скоч и я наклони над чашата.

— Познаваш ли Робърт Савич?

Тя едва не изпусна гарафата.

— Извинявай, какво ме попита?

— Чувала ли си за Савич?

Тя отново се съсредоточи върху наливането на скоча!

— Името ми звучи смътно познато…

— Разбира се, споменават го в новините от време на време. Върти далавери с дрога. И други неща.

С равнодушно изражение Елиз сложи две кубчета лед в питието му, отнесе го до дивана и му го подаде.

— Дано така ти хареса.

Кейто отпи глътка, обяви го за превъзходно и задържа поглед над ръба на чашата.

— Той е причината Хачър да се държи толкова враждебно с теб.

Елиз взе една възглавничка и я притисна към гърдите си.

— Какво общо има между двамата?

— Помниш ли, че арестувах Хачър за обида на длъжностно лице?

— Каза, че той си изтървал нервите заради прекратен процес.

— Да, срещу Савич.

Елиз го погледна изненадано.

— Детектив Хачър все още ми има зъб — обясни Кейто. — Изкарва си го на теб.

Тя прокара пръсти между ресните на възглавничката.

— Просто си върши работата.

— Съгласен съм, че при всяко разследване се налага да задава неудобни въпроси, но те е нарочил още от първия миг. Както и партньорката му.

— Детектив Бауън никак не ме харесва.

— Завижда ти — каза той и нехайно махна с ръка. — Позеленява от завист, когато е край теб — очевидно защо. Но нейната роля е незначителна.

— Не останах с такова впечатление — промълви Елиз, спомняйки си презрението в очите й.

— Както знаеш, Бауън получи отличие. Но Хачър е стандартът, с който се съизмерва. — Кейто се засмя, раздвижи кубчетата лед в чашата си и въздъхна: — Но няма да ни бъде лесно с него.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е умно и честно ченге. Бауън го боготвори. Неговите приятели са и нейни. Това важи с двойна сила за враговете му.

— Съмнявам се, че гледа на теб като на враг, Кейто.

— Може би думата е твърде силна, но отдавна таи злоба срещу мен. А сега я излива върху теб.

— Значи двамата сте имали вземане-даване и преди този процес?

— Чувал съм за негодуванията му. Мисли, че не действам с достатъчно твърда ръка. — Присви рамене, сякаш критиката не го засягаше. — Това е нещо обичайно за всички корави ченгета.

— Определено не е Мръсния Хари.

Той се усмихна:

— Какви аналогии правиш само! Не, не е чак толкова корав. Всъщност е противоречива личност. Веднъж, когато свидетелстваше срещу обвинен в убийство на дете, очите му се насълзиха, докато описваше местопрестъплението и малкия труп на жертвата. Ако го бе видяла в онзи ден на свидетелската скамейка, щеше да го вземеш за мекушав. Но съм чувал, че приема напълно различен образ, когато разпитва заподозрян, особено ако знае, че го лъжат и разиграват. Говори се, че изпускал нервите си и дори налитал на бой. — Кейто погали косите й. — Днес доби представа за тази негова страна, нали?

— Не се чувствах физически застрашена — рече тя с полушеговит тон.

— Не би се осмелил — отбеляза съпругът й в същия дух. — Но начинът, по който те попита кой е стрелял пръв — ти или онзи чешит Тротър, — граничеше с тормоз. — Замислено отпи от питието си. — Може би не е зле да се обадя на началника му — Бил Джерард, или дори на шериф Тейлър.

— Моля те, недей.

— Защо не?

Елиз замълча, за да измисли правдоподобен отговор.

— Защото не искам да привличаме повече внимание върху инцидента. Достатъчно шум се вдигна.

Вперил изпитателен поглед в нея, Кейто остави питието си на масичката и обхвана шията й. Пръстите му бяха леденостудени.

— От какво се страхуваш, Елиз?

Сърцето й се преобърна, но успя да си придаде озадачен израз и да се усмихне:

— От нищо естествено.

— Да не би да се боиш, че въпросите на Хачър и Бауън могат да доведат до… нещо? И то по-ужасно от случилото се?

— Какво може да бъде по-ужасно от нечия смърт?

Той остана загледан в нея още няколко секунди, а после нежно й се усмихна.

— Права си. Няма значение. Глупаво хрумване. — Отдръпна се и стана. — Доизгледай филма си. Искаш ли госпожа Бери да ти донесе нещо?

Елиз поклати отрицателно глава.

Той взе чашата със себе си. На вратата се обърна и продума замислено:

— Знаеш ли, скъпа, ако снощи не бе слязла долу, нямаше да ни сполети този кошмар. Тротър щеше да ни обере, но това нямаше да бъде краят на света, всичко е солидно застраховано. Може би отсега нататък трябва да правиш нощните си разходки само на горния етаж.

Елиз прие думите му с лека усмивка.

— Идеята вероятно е добра.

Кейто отвърна на усмивката й и отново понечи да излезе, когато за втори път се поколеба.

— Знаеш ли… има още една причина Хачър да се заяжда с теб.

— Каква?

— Това му дава повод да те гледа — засмя се той. — Нещастно копеле!

* * *

Дънкън седеше в офиса си зад претрупаното бюро. Ровеше сред телефонните съобщения, опитвайки се да изглежда зает пред партньорката си и другите детективи, които бяха на работните си места. И се измъчваше от мисълта защо, по дяволите, бе прочел онази бележка!

Не можеше да отгатне целта, с която Елиз Леърд му я бе подала. Но в резултат от това вече бе убеден, че обяснението й за разстрела на Гари Рей Тротър е скалъпено. Имаше нещо повече от изневерилия късмет на един наивен крадец.

Но срещата нямаше да се състои.

В никакъв случай!

Остави настрана неотговорените телефонни съобщения и посегна към купчината жълти листи, за да нахвърли мислите, които му хрумнаха.

Освен бележката, имаше и други причини, поради които и той, и ДиДи намираха историята й за неправдоподобна. Първо, самият опит за кражба. Изглеждаше странно Тротър да е пристигнал пеша в богаташки квартал като Ардсли Парк. Жилищната зона бе оградена от оживени булеварди, но преките в нейните граници не привличаха други пешеходци, освен майки с колички или спортуващи обитатели на квартала. Мъж, бродещ там половин час след полунощ, неизбежно би събудил подозрение. Всеки закоравял престъпник, дори неудачник като Тротър, би съобразил, че трябва да си подготви кола за бягство, паркирана наблизо.

Следваше невероятното съвпадение: Тротър избира да проникне точно в тази къща, точно в нощта, когато госпожа Леърд е забравила да включи алармената система.

Е, добре, виното и сексът биха могли да я замаят. Но и това не бе надвило безсънието й. Макар и изтощена, Елиз не беше потънала в приятна дрямка. Не, бе слязла на долния етаж за чаша мляко, което щяло да й помогне да заспи. Нима докато е бродила из тъмната къща, не си спомнила, че не е включила алармата?

Второ, когато бе чула шума в кабинета, защо не се върнала тихо в кухнята, за да позвъни на 911? Защо първата й реакция е била да грабне пистолета и да застане срещу натрапника?

Трето, нищо в миналото на Тротър не говореше, че е нахалник, който би насочил оръжие, когато е хванат в крачка. По-скоро изглеждаше страхливец, който би се измъкнал с подвита опашка. Само безкрайно самонадеян крадец би поел риск да извади оръжие, особено ако е там с единствената цел да открадне нещо.

Дънкън спря да пише при тази мисъл. Прочете я, под черта: „ако е там с единствената цел да открадне нещо“ и сложи голяма въпросителна.

— Здрасти, Дънк!

През вратата надникна детектив Харви Рейнолдс. Всички го наричаха Кинг Конг заради буйното му окосмяване. Всеки сантиметър открита кожа бе обрасъл с гъст кафяв мъх. Никой не смееше да си представи как изглеждат интимните части на тялото му.

Напомняше за горила и с фигурата си — дебел врат, широк гръден кош и къси крака. Въпреки тази вдъхваща страхопочитание външност, беше добряк. Тренираше отбора на Детската лига, в който играеха синовете му близнаци и обграждаше с внимание скромната си съпруга, смятайки се за голям късметлия, че е спечелил съкровище като нея. Дънкън я бе виждал няколко пъти и бе съгласен него. Очевидно бе, че двамата са луди един за друг.

— Мога ли да ти прошепна нещо на ухо?

Дънкън изгаряше от нетърпение да поразсъждава върху последната натрапчива мисъл, която бе записал, но остави купчината листи на бюрото си и го покани с жест да влезе.

— Какво продава детският отбор тази седмица? Шоколадчета или абонамент за списание?

Конг отвърна с неизменната си добродушна усмивка:

— Цитрусови плодове от долината.

— Коя долина?

— Нямам никаква представа, но ще ти кажа по-късно, тук съм по важен въпрос. — Конг участваше в издирвания на изчезнали лица в отдел „Специални жертви“. Понякога разследванията им се припокриваха. Придърпа стол, възседна го на обратно и опря косматите си ръце на облегалката. — Нещо ново за Савич след прекратяването на процеса?

— Никаква вест.

— Гаден обрат.

— На мен ли го казваш?

— Така и не го осъдиха за предишните две убийства. На Боне, така ли беше?

— Да, и на мъж на име Чет Роулинс преди него — процеди Дънкън през зъби.

— А, да. За това дори не се стигна до процес, нали?

Дънкън поклати глава.

— Мислех, че този път няма мърдане. И след като очисти Фреди Морис, пак ли ще отърве кожата?

— Не, ако зависи от мен.

— Онзи шибан прокурор! — промърмори Конг.

Дънкън сви рамене:

— Казва, че е с вързани ръце, докато не му намерим нещо солидно.

— Да, но все пак… Федералните имат ли нещо?

— Не, доколкото знам.

— Все още ли са бесни?

— О, да. Сърцето ми се къса. Не се обаждат, не пишат.

Конг се разсмя:

— Е, ако мога да ти помогна да пратиш онзи кучи си Савич на топло…

— Благодаря. — Дънкън погледна към листа в космати лапи на Конг. — Какво има?

— Става въпрос за Мейер Наполи.

Дънкън изсумтя:

— Сигурно цял ден си го търсил под дърво и камък.

Мейер Наполи бе добре известен на полицейския отдел. Беше частен детектив, овладял до съвършенство умението да смъква кожите на клиентите си практически без да върши нищо, освен да дава гаранции, които рядко изпълняваше.

В негов стил бе да играе двойна игра. Ако бе нает от жена, подозираща съпруга си в изневяра, Наполи отиваше при въпросния неверен съпруг и срещу добра сума обещаваше да се върне при жената с празни ръце. Освен това обикновено утешаваше съкрушената съпруга по начин, който я караше отново да се чувства харесвана и желана.

— Под кой камък намери Наполи?

Конг потърка ушите си, от които стърчаха черни косъмчета.

— Това е проблемът. Не го намерих.

— Ами какво е тогава?

— Секретарката на Наполи се обади тази сутрин и каза, че не се появил за уговорена среща с клиент. Звънила на домашния и на мобилния му телефон по десет пъти, но не могла да се свърже с него. Увери ни, че постоянно държал връзка. Винаги, без изключение! Затова страшно се притеснила и отскочила до дома му, но и там нямало никаква следа от него. Тогава се обади на нас. Звъни на всеки час и упорито твърди, че го е сполетяло нещо. Никога не пропускал сутрешни срещи с клиенти, каквото и да става. По думите й, досега не е вземал болнични или отпуск, а дори и да решал, не би го направил, без да й съобщи. Така ме умоляваше, че накрая склоних да отида до кантората му, за да й обясня лично, че освен при доказателства за насилствено отвличане, не обявяваме пълнолетен човек за изчезнал, преди да са изминали двадесет и четири часа, откакто е видян за последен път. Каза, че в къщата му няма никакви следи от борба, но сигурно му се е случило нещо, защото иначе не би отсъствал от работа.

Дънкън предполагаше, че Конг има важна причина да му казва всичко това, но искаше по-скоро да стигне до съществената част. Стомахът му вече напомняше, че е време за вечеря. Наближаваше краят на ужасно дълъг ден след ужасно кратка нощ. Нямаше търпение да си вземе пържено пиле за вечеря и да си отвори една бира. А после да посвири на пианото, за да се съсредоточи и да поразмишлява на спокойствие за Тротър. Особено за целта на проникването му в дома на Леърд и защо не е побягнал, когато е бил хванат.

Трябваше да помисли и за бележката на Елиз Леърд…

Конг все още говореше.

— Предполагах, че личният офис на Наполи е светая светих. Нали се досещаш, недостъпна територия. Но секретарката му беше толкова притеснена, че не забеляза как огледах книжата на бюрото му, докато тя кършеше ръце и се питаше къде е шефът й. — Най-сетне Конг показа листа, който бе донесъл. Дънкън видя напечатан списък имена. — Запомних някои от тях, които прочетох в документите, разпилени на бюрото — обясни той. — Напечах ги веднага щом се върнах, за да не ги забравя. Честно казано, мисля, че Наполи се е покрил вдън земя заради някого, когото е ядосал, недоволен клиент или кучка, която е чукал. Но ако наистина онзи нещастник е станал жертва на престъпление — в което секретарката е убеден — реших, че тези имена могат да се окажат ценни. Да дадат отправни точки за издирване.

Дънкън кимна в знак, че следи мисълта му.

— Сега, защо ти казвам това… — Конг посочи едно име в средата на списъка. — Този ли е твоят човек?

Дънкън прочете името. Бавно свали крака от бюрото, взе списъка от Конг и отново го прегледа. Най-сетне каза суховато, с дрезгав глас:

— Да, това е моят човек.

* * *

Кантората на Мейер Наполи в центъра не бе далеч Казармата. ДиДи се възползва от краткото пътуване с кола, за да сподели с него информацията, която бе събрал за миналото на Елиз Леърд:

— Било е скандално. По-малко от три месеца от запознанството до олтара.

— Краткият период на ухажване не е нещо скандално — отбеляза Дънкън.

— Освен когато уважаван съдия от Върховния съд се жени за сервитьорка на коктейли. Тооочно така! — провлачено потвърди тя в отговор на погледа, с който я озадачи Дънкън. — Елиз е работела в кънтри клуба, посещаван от съдия Леърд. В „Силвър Тайд“ естествено. И така, след като се запознал с нея, той започнал да играе голф всеки божи ден, понякога по два тура, но прекарвал по-голямата част от времето на деветнадесетата дупка.

Дънкън спря до бордюра пред ниската квадратна офис сграда и сложи на стъклото табела за полицейска кола, за да не намери квитанция за глоба от някоя от прочутите млади пътни полицайки на Савана. Отвори вратата и слезе надявайки се да усети някакъв полъх, но въздухът бе неподвижен, задушаващ. Слънцето вече бе залязло, но тротоарът все още бе нажежен и подметките на обувките му пареха.

— Сега ли искаш да чуеш най-пикантното или по-късно? — попита ДиДи, докато вървяха към вратата на офис сградата.

— Казвай веднага.

— Съдията бил заклет ерген, който обожавал краткотрайните връзки с вдовици или разведени, без намерение брак. Защо да дели семейното богатство с някого? Но Елиз така завъртяла главата му, че той хлътнал до уши. Носят се слухове, че го омагьосала със секс, обсебила го, после отказвала отново да спи с него, докато не се оженят.

— Защо този асансьор зацепва толкова бавно? — раздразни се Дънкън. Климатикът в сградата осигуряваше приятна прохлада, но това не подобри настроението му. Беше уверен, че за всичко е виновна непоносимата жега. Няколко пъти натисна бутона, но не чу шум от задействане на механизми. — Да се качим по стълбите, само два етажа са.

ДиДи тръгна след него по каменните стъпала, изтъркани през десетилетията от хиляди човешки стъпки. Сградата не бе ценен имот. Старите стени бяха пропити с мирис мухъл.

— Приятелите и колегите на съдията са били шокирани от новината за годежа — продължи ДиДи. — Пръстенът с огромен камък, който й е купил… забеляза ли го?

— Не.

— Маркиз, говори се, че бил шест карата. Бих казала, че това е скромна преценка.

— Ти си го забелязала! — възкликна Дънкън.

Обикновено бижутата не бяха от нещата, на които ДиДи обръщаше внимание.

— Не можех да не го забележа — каза тя, когато стигнаха до площадката на втория етаж. — Почти ме заслепи днес следобед на верандата. Не видя ли дъгата от цветове, която хвърляше върху стената?

— Мисля, че съм го пропуснал.

— Беше твърде зает да се взираш в очите й.

Дънкън внезапно спря и я изгледа яростно.

— Е, така беше — оправда се тя.

— Разпитвах я. Какво трябваше да направя, да държа очите си затворени ли?

— Няма значение… — ДиДи го подкани да продължи напред, но докато изкачваха последния ред стъпала, отново заговори: — И така, оглупелият съдия вдигал пищна сватба. При онези обстоятелства мнозина са я сметнали за върха на безвкусицата и са приписали разточителството му на алчната и капризна булка.

Дънкън бе стигнал до площадката на третия етаж. Пред него се простираше коридор с врати на множество офиси от двете страни. Имената бяха гравирани с черно в матово стъкло. Фирма за административни услуги, адвокатска кантора, стоматолог, който рекламираше пломби на невероятно ниската цена от двадесет и пет долара. Всички бяха вече приключили за деня. Но една врата в средата на коридора бе широко отворена и хвърляше светлина в иначе полутъмния коридор. Чу как Конг разговаряше със секретарката на Наполи. Гласът й емоционално се усилваше и затихваше.

Преди да влезе при тях, Дънкън искаше да довърши разговора си с ДиДи. Обърна се с лице към нея и препречи пътя й:

— За какви „обстоятелства“ ми спомена?

— Моля?

— Каза, че обстоятелствата са превърнали сватбата във върха на безвкусицата.

— Булката нямала нито потекло, нито роднини. Поне на сватбата не се появил нито един. Никакво образование, имот, попечителски фонд или акции, никакви препоръки, освен… очевидните. И била облечена в бяло. Семпла рокля не ултрамодерна, но снежнобяла, което според някои било най-голямото нарушение на етикета. Но поръчала персонализирани покани. Добър дизайн, бледозлатист фон, с обратния адрес, изписан със светлосиви букви. Изпратила благодарствени писма от името на двамата до всички, от които получили сватбени подаръци. Има много красив почерк.

Да, Дънкън вече беше видял този почерк. Намръщи се и попита:

— Измисляш ли си всичко това?

— Не, кълна се в Бога.

— Откъде черпиш информация?

— От приятелката, за която споменах. Познаваме се още католическото училище. Моите родители живееха в лишения, за да ме издържат, а нейните бяха заможни, но се сближихме, защото и двете ненавиждахме училището. Както и да е, обадих й се, споменах за случилото се у семейство Леърд, за което тя вече знаеше, защото веднага тръгнали клюки. Майка й винаги е добре осведомена за живота на висшето общество. Ако ти е нужна подобна информация, тя е неизчерпаем извор.

Дънкън избърса с ръкав потта от челото си.

— Има ли още нещо? Какъв цвят е бил пуншът на сватбеното тържество?

ДиДи го изгледа намръщено, но продължи:

— Госпожа Леърд никога не забравя да отговори безкрайно учтиво на покана, независимо дали приема, или отказва. Откакто е станала госпожа Леърд, явно се старае да усвои етикета и показва изненадващо добър вкус за облекло, но все още я смятат за никаквица. Последната дума е изричана шепнешком. Търпят я заради съдията, но определено не я приемат. Да не говорим за харесване.

— Знаеш ли на каква мисъл ме навежда това? — каза Дънкън. — Че висшето общество на Савана си е намерило лесна мишена, върху която да излива злобата си. Всяка онези тесногръди завистливи клюкарки би се отказала от потеклото си, ако можеше да изглежда като Елиз Леърд. Биха пожертвали перлените огърлици на бабите си за гърди като нейните.

— Забавно е, че споменаваш точно този атрибут. — ДиДи изкачи последните стъпала до площадката. — Познатите на съдията биха загърбили всички недостатъци, дори факта, че е била сервитьорка в техния кънтри клуб. В края на краищата той е елитно заведение с „отбрана“ клиентела. Но не биха й простили за онова, което е била, преди да започне работа там.

— И каква е била?

— Сервитьорка в стриптийз бар, в който оскъдното облекло е задължително за персонала.