Сандра Браун
Рикошет (7)

Шеста глава

— Или просто случайно сте минавали през квартала? — добави съдията малко по-любезно.

„Да, ядосан е“, помисли си ДиДи. Точно както Дънкън бе предвидил, че ще се държи, когато узнае, че са разпитвали жена му без негово присъствие. Имаха това право, разбира се, но се бяха разбрали да не го дразнят, доколкото е възможно.

Навярно домашната помощница му се бе обадила още щом бяха пристигнали, дори преди да съобщи на Елиз Леърд за посещението им. Очевидно бе, че е безкрайно лоялна към съдията, но не изпитва дълбоко уважение към съпругата му.

Елиз предложи да налее на съпруга си чаша чай.

— Не, благодаря. — Целуна я по устните, а след това се отдръпна назад и я погали по бузата. — Как се справяш? Все още ли си разстроена?

— Мисля, че ще е така известно време.

— Е, обяснимо е.

Поведе я към дивана, който едва побра и двамата. Придърпа ръката й към коляното си и сложи своята върху нея.

— Какво искате да знаете?

ДиДи видя как Дънкън полага усилия да се овладее, преди да каже:

— Искам да знам дали държите да повикате адвокат, преди да започнем. Готови сме да изчакаме, докато пристигне.

— Не е необходимо — решително отвърна съдията. — Но да се появите тук без предизвестие е евтин номер, който, честно казано, не подобава на човек с вашия чин, детектив Хачър.

— Моите извинения на вас и на госпожа Леърд. — Дънкън седна на един от столовете със странични облегалки срещу двойката. — Името на мъжа, застрелян в кабинета ви снощи, е Гари Рей Тротър.

Също като него, ДиДи внимателно се вгледа в лицата им за издайнически признаци, че чуват нещо познато. Не долови никакъв проблясък нито в съсредоточения поглед на съдията, нито в яснозелените очи на Елиз Леърд. Съдията се извърна към съпругата си. В отговор на неизречения му въпрос тя поклати глава. Леърд отново погледна към тях и каза:

— Не го познаваме, както заявихме снощи.

— Надявахме се името да раздвижи паметта ви.

— Очевидно не ни говори нищо, детектив Бауън — прекъсна я съдията.

— През съдебната ви зала са минали много хора — изтъкна Дънкън. — Тротър е бил рецидивист. Може би е заставал пред вас?

— Щях да се досетя…

— Помните всеки обвиняем и ищец ли? — удиви се ДиДи. — Впечатляващо.

Съдията нетърпеливо я стрелна с поглед, а след това се бърна към Дънкън:

— Щом е бил рецидивист, тогава какво повече има да обсъждаме? Този тип проникна с взлом в дома ми, стреля по жена ми, принуждавайки я да се самозащити. Слава богу, че се е прицелила по-точно от него. Той е мъртъв, а тя е жива. Не очаквайте да заплача за него.

— Не очаквам нищо подобно от вас.

Съдията бавно си пое дъх, сякаш за да се успокои.

— Тогава признавам, че не разбирам защо сте тук днес. Защо считате за необходимо да карате Елиз да преживее отново онази ужасяваща случка?

— Имаме няколко неща за уточняване, преди да приключим случая — намеси се ДиДи.

— Снощи Елиз ви каза всичко, което знае. Като съдия, който дълги години е изслушвал свидетелски показания, откровено мога да заявя, че разказът й за случилото се беше изчерпателен.

— Съгласна съм и оценяваме съдействието й — усмихна се ДиДи. — Идентифицирането на Гари Рей Тротър даде отговори на някои въпроси, но за жалост — породи други.

— Например?

ДиДи погледна съдията право в очите:

— Господин Леърд, застреляният не е бил изпечен крадец. Всъщност бил е некадърник, който не е могъл да овладее добре дори този занаят.

— Е, и?

— С детектив Хачър се питахме защо е избрал да обере точно вашата къща.

— Нямам представа.

— Ние — също! — категорично заяви ДиДи. — Тротър имал криминално досие, започващо от юношеските му години. Главно грабежи. Но е бил доста наивен. Например веднъж влязъл в магазин за домакински уреди с някаква клечка в джоба, която насочил като пистолет, и поискал парите от касата. А после платил за бензина на колата, с която се опитал да избяга с кредитната карта на сестра си.

Съдията отегчено се усмихна.

— Мисля, че това обяснява провала му.

— Вероятно — отвърна ДиДи, усмихвайки се едва доловимо. — Но снощи той не е носил дори ръкавици или каквито и да е инструменти за разбиване на ключалки. Можете ли да повярвате? Това би накарало всеки да си зададе въпрос, нали?

— Какъв?

Усмивката й внезапно изчезна:

— Какво е правел Гари Рей Тротър в кабинета ви?

След миг напрегнато мълчание съдията отговори:

— Знам само за едно нещо, което се е опитал да стори. Да убие съпругата ми.

Дънкън се залови за тези думи:

— Това е още една подробност, която трябва да доизясним, госпожо Леърд.

— Кое е неясно? — попита съдията.

— Абсолютно убедена ли сте, че Тротър стреля пръв?

— Разбира се, че е убедена.

— Попитах нея, съдия Леърд.

— Съпругата ми имаше мъчително преживяване.

— А аз имам работа за вършене! — сопна се Дънкън. — Част от нея са няколкото неудобни въпроса, които трябва й задам. Ако не можете да го понесете, излезте, съдия Леърд.

Елиз вдигна ръка и накара съпруга си да премълчи това, което понечи да каже в отговор на гневната реплика.

— Моля те, Кейто. Държа да отговоря на въпросите им. Не искам да остане никакво съмнение за случилото се.

Обърна се към съпруга си по име, но зелените й очи останаха втренчени в лицето на Дънкън. Той също я гледаше.

— Както ви казах снощи — заговори тя, — когато по грешка включих осветлението във фоайето…

— Извинявайте. Бихте ли ни разказали всичко това там, където се е случило.

— В кабинета ли?

— Стига да не е твърде мъчително за вас.

— Ще й бъде трудно да влезе отново в онази стая, преди да бъде почистена и вътре да не остане нищо, което да напомня за инцидента — отбеляза съдията.

— Знам, че няма да е леко — каза Дънкън, но не оттегли молбата си.

Съдията погледна въпросително съпругата си.

— Искам да помогна с каквото мога — изрече тя.

Четиримата тръгнаха през фоайето. Дънкън се приближи към разкошната маса, под чийто мраморен плот имаше плитко чекмедже.

— Оттук ли взехте пистолета?

— Да. Излязох през онази врата — посочи тя. — Спрях се там за миг. Не чух нищо, но както ви казах снощи, усетих нечие присъствие в кабинета. И дойдох тук за пистолета.

Дънкън хвана една от дръжките.

— Чу ли се някакъв шум, когато ги дръпнахте?

— Не мисля. Стараех се да действам тихо.

— Затворихте ли чекмеджето?

— Не… не помня — колебливо каза тя. — Мисля, че не.

— Не го беше затворила — намеси се съдията. — Бе още беше отворено, когато първите двама полицаи пристигнаха по сигнала на 911. Помня, че им го посочих.

ДиДи мислено си отбеляза да прочете доклада на Бий и Крофтън.

Дънкън продължи:

— Вървели сте от масата до вратата на кабинета?

— Да.

— С чехли ли бяхте?

— Бях боса.

— Мислите ли, че Тротър ви е чул да се приближавате? Или не е предполагал за присъствието ви, преди лампата да светне?

— Ако ме беше чул, докато вървях към кабинета, защо просто не е избягал през прозореца?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — каза Дънкън с невинна усмивка.

— Сигурно съм го стреснала, когато включих осветлението — предположи Елиз. — Той изведнъж застина.

— Това ли са ключовете за осветлението? — Дънкън натисна един от тях и лампата в кабинета светна. Другият бе за полилея точно над главите им. Той вдигна глава към него, а после погледна към кабинета. — ДиДи, би ли играла ролята на Тротър? Застани зад бюрото.

Тя отстрани кръстосаната полицейска лента от вратата, влезе в кабинета и зае позиция зад бюрото.

— Крадецът там ли стоеше? — попита Дънкън.

Елиз отвърна с леко кимване.

— Какво правеше той, госпожо Леърд?

— Нищо. Просто стоеше и ме гледаше. Като вцепенен заек срещу фарове.

— Беше ли наведен над бюрото, сякаш се е опитвал да разбие ключалката на чекмеджето?

— Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми привикнат към внезапната светлина. Може би е бил наведен, не знам. Но първия образ, който съм запомнила, е на мъжа, застанал зад бюрото — неподвижен, втренчил поглед в мен.

Дънкън гледаше към ДиДи, сякаш си представяше Гари Рей Тротър.

— И какво каза той?

Отново се обърна към Елиз, но тя не трепна и не се смути.

— Нито дума, детектив Хачър. Снощи ви обясних това.

Дънкън бавно кимна.

— Така беше. Но вие сте изрекли нещо, нали? Наредили сте му да напусне дома ви?

— Да.

— Той понечи ли да скочи през прозореца?

— Не. Не направи никакво друго движение, освен да вдигне ръка. Внезапно, като кукла на конци.

— Така ли? — ДиДи демонстрира движението.

— Нещо подобно. Още преди да видя, че държи пистолет, той стреля. — Елиз сложи ръка на шията си, сякаш й бе трудно да диша.

Съдията се приближи и обви ръка около талията й.

— Госпожо Леърд — попита Дънкън, — възможно ли е да е било предупредителен изстрел с цел само да ви сплаши?

— Предполагам, че е възможно.

— Чувствахте ли се в смъртна опасност?

— Предположих, че съм. Случи се много бързо.

— Но не толкова бързо, че да нямате време да „предположите“, че сте в смъртна опасност.

— Логично предположение, нали, детектив Хачър? — попита съдията с нескрито раздразнение. — Ако човек, който е проникнал в дома ви, стреля с пистолет, без дори да се прицели, не е ли логично да предположите, че животът ви е застрашен и да реагирате според ситуацията?

— Да, звучи логично — съгласи се ДиДи. — Но доктор Брукс има друга теория, която си струва да обсъдим. Предполага, че Тротър е падал назад, когато е стрелял, че пръстите му инстинктивно са натиснали спусъка. Това би обяснило защо изстрелът е бил толкова неточен.

Дънкън съсредоточено се взираше в Елиз.

— А това би означавало, че вие сте стреляли първа.

— Не е! — възрази съдията. — Сто пъти ви го обясни. Защо продължавате да разпитвате?

Дънкън откъсна поглед от ужасеното лице на Елиз Леърд и се обърна към съдията:

— Защото трябва да добия ясна представа за случилото се. Съжалявам, че се налага да задам тези въпроси на госпожа Леърд. Но тази сутрин присъствах на аутопсията на Гари Рей Тротър. Чувствам, че е мой дълг пред него — престъпник или не — да разкрия как и защо е свършил по този начин. Вие сте обществена фигура, съдия Леърд. Поели сте дълг пред обществото да вършите работата си. Аз — също. Понякога не е никак забавно. Всъщност през повечето време не е. — Отново се обърна към Елиз: — Абсолютно сигурна ли сте, че Тротър пръв стреля по вас?

— Абсолютно.

— Достатъчно. Това слага край. — Думите на съдията бяха последвани от дълго, напрегнато мълчание. Най-сетне той каза: — Възхищавам се на чувството ви за дълг, детектив Хачър. Оценявам стремежа ви да разкриете истината. И двамата с Елиз направихме всичко, което е по силите ни, за да ви помогнем да изпълните неприятните си задължения. Не ви ли хрумва, че и ние бихме искали пълно обяснение за онова, което се случи снощи? Искаме го може би повече от вас и детектив Бауън. Елиз бе максимално откровена. Сега убедихте ли се, че става дума за проникване с взлом, последвано от лош развой на събитията?

Дънкън остави въпроса да виси дълго във въздуха, преди да отговори:

— Мисля, че да.

„Друг път!“, рече си ДиДи.

— Добре, ако това е всичко, надявам се да ни извините.

Съдията се обърна, готов да ги придружи до вратата, но Елиз му даде знак да почака.

— Искам да узная… — Гласът й затрепери. Преглътна и опита отново. — Искам да узная дали Тротър е имал семейство. Съпруга, деца?

— Не — отвърна Дънкън. — Най-близкият му роднина е чичо му, който живее в Мериленд.

— Слава богу! Бих се чувствала ужасно, ако…

— Мога ли да ви изпратя? — Съдията тръгна по коридора очаквайки да го последват.

ДиДи заобиколи бюрото. Докато минаваше покрай Елиз, видя протегнатата й за сбогуване ръка.

— Детектив Бауън, ще повторя това, което каза съпругът ми. Знам, че просто вършите работата си.

Изненадана от този ход, ДиДи се опита да намери неутрален отговор, който да прозвучи уместно, независимо дали Елиз е искрена.

— И за вас не е лесно.

— Така е, но ако си спомня още нещо, обещавам, че ще Ви се обадя.

— Ще ви бъдем благодарни.

— Имате ли визитка?

— Заповядайте.

Дънкън извади една от предния джоб на якето си.

— Благодаря, детектив Хачър.

Елиз взе визитката и подаде ръка и на него.

* * *

ДиДи нервно се въртеше на седалката и не искаше да млъкне. Приличаше на онова пухкаво рижо кученце, което имаше една от бившите му приятелки. Проклетото животинче не преставаше да лае. Беше най-неукротимото същество, което Дънкън бе виждал. До днес. ДиДи буквално не можеше да стои на едно място от вълнение.

— Тя крие нещо, Дънкън! Знам. Усещам го във въздуха.

ДиДи рядко грешеше в предчувствията си. Дънкън се надяваше това да е един от малкото случаи. Искаше да приключи разследването и да запази благоразположението на съдията, макар че никога не бе изпитвал симпатии към Леърд. Смяташе го за изпечен двуличник. Един ден говореше за безмилостни мерки срещу престъпността, на следващия вземаше решения в полза на престъпниците. Ала мненията, които изразяваше, винаги бяха в синхрон с обществените настроения.

Дънкън не можеше да се възхищава на човек, за когото популярността е по-важна от съвестта, но предполагаше, че за да спечели избори, един съдия трябва да следва определена политика. А той категорично не желаеше да превърне в свой враг лице от Върховния съд. Ала това щеше да се случи, ако продължеше да досажда на съпругата му заради нещо, което партньорката му предусещала.

За съжаление дълбоко в себе си Дънкън имаше същото чувство. Особено след последния разговор.

Рязко завъртя волана надясно и пресече две натоварени платна, съпроводен от клаксони и ругатни. ДиДи се хвана здраво за дръжката на вратата.

— Какво правиш?

— Жаден съм.

Колата леко закачи бордюра, когато едва улучи входа на паркинга пред „Макдоналдс“.

— Нали пи подсладен чай? „Госпожа Бери смята, че това е единственият начин, по който се приготвя“ — имитира тя Елиз, примигвайки съблазнително и провлачвайки думите.

— Сервираха ми, но не пих от него. Освен това не ти ли се иска да поемеш още една доза кофеин? Не че имаш нужда — промърмори той, когато се наведе към говорителя да даде поръчката.

— Какво ще кажеш да се върнем и да поговорим с някои от съседите? — предложи ДиДи.

— Каква полза би имало? Снощи са били разпитани, никой не е споменал нищо съществено. Не са виждали Гари Рей Тротър да се навърта из квартала, не са чули нищо необичайно.

— Може би госпожа Леърд му е отворила и го е покана да влезе.

— Твърде дръзко предположение.

След като взе напитките през прозореца, Дънкън отново излезе на улицата и рязко удари спирачки на сантиметри от бронята на малък микробус.

— Какво им става на всички днес? — ядоса се той, когато заобиколи микробуса. — Карат, сякаш пътищата са ледени.

— Закъде бързаш? — попита ДиДи.

Той навлезе в друго платно, за да задмине едва пълзящ училищен автобус.

— Не бързам, проклетото движение ме изнервя.

Без да обръща внимание на мърморенето му, ДиДи продължи да разсъждава:

— Е, добре, може би не е приела Тротър като гост. Но все пак има нещо гнило в цялата история.

— Съгласен съм. Какво те кара да мислиш така?

— Общо взето…

— Не говори общи неща, бъди конкретна.

— Добре. Конкретно: реакцията й, когато й зададе въпроса дали не е стреляла преди Тротър. Изглеждаше смаяна.

Дънкън отбеляза, че това е най-точната дума за изражението на Елиз.

— Доста я притиснах. Но не се отклони от разказа си.

— Както повечето добри лъжци.

— Мислиш ли, че лъже?

— Може би не точно — предположи ДиДи. — Просто не казва цялата истина.

— Отново говориш общо. Дай пример.

— Не знам. Не мога да бъда конкретна — каза тя със същото раздразнение. — Не се държи като жена, която снощи случайно е застреляла един безобиден крадец.

— Не е знаела, че е безобиден. Представи си, че сгащиш някого в тъмната си къща, който стреля по теб! Тротър не е изглеждал безопасен. Нима мислиш, че е трябвало да прочете биографията му и тогава да го застреля?

Сарказмът му бе посрещнат с гневен поглед.

— Прояви загриженост, като попита дали Тротър е имал близки — изтъкна той. — Терзаеше се от мисълта, че може да е оставила нечии деца сираци.

— Признавам, че беше хитро хрумване.

— А защо мислиш така?

— Ти пък защо я защитаваш?

— Не я защитавам.

— Така ми се струва.

— Е, а на мен ми се струва, че ти правиш тъкмо обратното. Мислиш, че е неискрена във всичко, което казва или върши.

— Не във всичко. Например вярвам, че е била боса.

Този път ДиДи заслужи убийствения му поглед.

— Казвам само — продължи тя, — че според мен сантименталната сценка във ваната беше предназначена за теб!

— За мен ли?

— О, моля те, Дънкън, събуди се! Елиз отговаря на въпросите ми, но винаги когато иска да заяви нещо, например да ни убеди, че казва истината, гледа теб.

— Въобразяваш си.

— По дяволите, тя знае как да влезе под кожата ти! Все пак си мъж!

— Което в случая не е от значение.

— Напротив. — Партньорката му говореше със същи тон, както когато той се опитваше да отрича, че свири на пиано. През следващите няколко мига потъна в дълбок размисъл, докато разбъркваше кубчетата лед в питието си със сламката. — Знаеш ли още какво? Мисля, че у съдията се прокрадва съмнение.

— Сега вече съм сигурен, че си въобразяваш разни неща — каза той. — Леърд не се отделя от нея, пази я, сякаш е по-крехка от порцелан.

— Така е. Закриля я, защото очевидно се бои от нещо.

— Той е неин съпруг.

— Освен това е съдия, който с часове е слушал показания под клетва в съдебната зала, както ни напомни днес. Твърдеше, че разказът й е изчерпателен. Но се обзалагам, че когато чуе лъжа, веднага я разпознава. Стана много нервен, след като изложихме теорията на Дотън, че Тротър е бил застрелян и инстинктивно е натиснал спусъка, докато е падал. Съдията моментално я отхвърли, без повече обяснения или обсъждане. Жена му не е стреляла първа и точка! Край! — ДиДи замълча, за да си поеме дъх. — Това ме кара да мисля, че Негова чест се съмнява в разказа на съпругата си.

Стигнаха до Казармата. Дънкън спря на паркинга, но никой от двамата не понечи да слезе. Той се наведе напред, подпря се с ръце върху волана и се загледа през предното стъкло в цивилните и униформените служители, които влизаха и излизаха през входа откъм Хейбърпам Стрийт.

Усети съсредоточения поглед на ДиДи, но остави на нея да наруши напрегнатото мълчание.

— Слушай, Дънкън, знам, че ти е трудно да надникнеш отвъд онова лице и онова тяло. Въпреки просташките намеци на типове като Уорли за сексуалната ми ориентация, аз съм хетеро. Но това не ме прави сляпа за сексапила на Елиз Леърд. Възхищавам й се… Е, добре — завиждам заради външността и въздействието, което има върху мъжете. Сега е твой ред да бъдеш откровен с мен. — Замълча, но когато той не каза нищо, продължи: — Би ли заявил с чиста съвест, че можеш да бъдеш обективен, когато я гледаш?

— Аз съм ченге.

— Ченге с пенис. Всеизвестно е, че този орган често подвежда разсъдъка.

Той я погледна невинно:

— Нима някога съм се заблуждавал при разследване?

— Не. За теб всичко е добро или лошо, бяло или черно, без никакви сиви зони. Затова веднага щом станах детектив, поисках да бъда твоя партньорка.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Досега не сме разследвали случай, в който е замесена привлекателна жена. Ти изпитваш влечение към Елиз Леърд още от първия миг, в който я зърна на приема. Не можеш да го отречеш.

— Просто забелязах красиво лице сред тълпата.

— И беше като поразен от мълния, както се изрази тогава.

— Това бе, преди да узная коя е. И доста преди да застреля човек.

— Значи влечението ти към нея е умряло заедно с Тротър? Вече не усещаш никаква тръпка в слабините, така ли?

Дънкън изтри капките пот от челото си.

— Тази жена е змия, ДиДи. Нима мислиш, че не го осъзнавам?

Намръщеното й изражение издаде, че все още не е напълно убедена в откровеността му.

— Първо — каза Дънкън, — тя е омъжена.

— За мъж, когото презираш.

— Това е несъществено.

— Едва ли.

— Несъществено е — отчетливо повтори той. ДиДи не каза нищо, но все още го гледаше с недоверие. — Имал съм доста приятелки или завоевания за една нощ.

— Какъв е подтекстът?

— Посочи една от тях, която е била омъжена.

Партньорката му остана мълчалива.

— Ето, виждаш ли? — продължи Дънкън. — Успявам да съчетая моралните си принципи с начина си на живот и потребността да задоволявам моментните си пориви. Но когато се касае за прелюбодеяние, не прекрачвам границата, ДиДи.

— Добре, вярвам ти. — Тя кимна. — А ако не беше омъжена…

— Остава главният заподозрян при текущо разследване.

Лицето й засия:

— Текущо? Това означава ли, че няма да обявим случая за приключен?

— Все още не — мрачно отвърна той. — Аз също усещам, че нещо не е наред.

— В нейните показания. Тя е… каква беше купешката дума, която употреби преди малко? Неискрена?

— Проучването ти за миналото й не разкри нищо интересно, нали?

ДиДи изброи фактите, които бе узнала за Елиз Леърд:

— Не е била арестувана, няма неплатени задължения и преди да се омъжи за Леърд, не е имало никакви публикации за нея в местната преса. Пръкнала се е от нищото.

— Никой не се пръква от нищото.

ДиДи се замисли за миг.

— Имам приятелка с връзки във висшето общество. Често най-ценният източник на информация се оказват добрите стари местни клюкарки.

— Бъди дискретна, когато ги разпитваш.

— Не се налага дори да задавам въпроси. Достатъчно е да спомена името на Елиз Леърд, за да наострят уши. Приятелката ми обожава клюките.

Слязоха от колата, но когато наближиха стъпалата към входа, Дънкън продължи по тротоара. ДиДи го попита къде отива.

— От няколко дни не съм се обаждал на нашите. Мога да поговоря с тях по-спокойно тук, отколкото в участъка, сред онази суматоха.

Тя влезе. Дънкън заобиколи сградата до централния вход откъм Огълторп Авеню, мина покрай черно-бялата полицейска кола от 1953-а, която стоеше, паркирана отпред като талисман, и продължи до средата на пряката, където бе порталът за гробището „Колониъл Парк.“

Неколцина упорити туристи, осмелили се да излязат на открито в горещия следобед, правеха снимки, четяха мемориални надписи или се опитваха да разшифроват посвещенията, издълбани в надгробните плочи. Дънкън се придвижи до една от дървените пейки на сянка и седна, но не посегна към мобилния телефон, за да се обади на родителите си. Вместо това, поседя, загледан в разкривени паметници и рушащите се тухлени крипти.

Представи си духовете на падналите герои, взиращи се в него в очакване да узнаят решението му. Дали ще постъпи така, както знае, че е редно? Или за пръв път в кариерата си ще направи компромис с повелите на съвестта си?

Над близките покриви се издигаха двете кули на баптистката катедрала „Сейнт Джон“, която още веднъж му напомни, че прегрешението е въпрос на избор.

Въпреки тези безмълвни предупреждения, той пъхна ръка в джоба на панталона си и извади бележката, незабелязано подадена от Елиз Леърд при ръкостискането им.

Веднага бе усетил допира й, докато дланите им се притискаха. Тя бе хванала здраво ръката му, за да не допусна хартийката да падне на пода. Очите й го бяха помолили да пази тайна.

Въпреки умоляващия й поглед, трябваше да покаже тази бележка. Ако не веднага, то поне когато с ДиДи бяха останали насаме. Трябваше да се довери на партньорката си, да я разгънат и прочетат заедно.

Но не го бе направил.

Сега хартийката изгаряше дланта му като въглен. Завъртя я няколко пъти и внимателно я огледа. Беше малко бяло листче, сгънато на четири. Изглеждаше съвсем невинно, но той знаеше какво означава. Независимо какво бе написано на него, то щеше да му донесе неприятности.

Ако съдържаше информация за стрелбата през миналата нощ, бележката бе доказателство, за чието укриван вече бе отговорен.

А ако съобщението бе лично… Е, тогава би изпаднал в още по-голяма безизходица.

В първия случай проблемът би бил служебен. Във втория — въпрос на морал.

Все още не бе твърде късно да я покаже на ДиДи. Можеше да измисли оправдание, че не го е сторил по-рано, в което тя навярно нямаше да повярва. Но поне щеше да приеме от любопитство да види съдържанието на бележката. Щяха да я отворят, да я прочетат и заедно да преценят значението й.

Друга възможност да постъпи почтено бе да унищожи листчето и до края на живота си да се пита какво ли е било написано.

Вместо това, с влажни ръце, затаен дъх и разтуптяно сърце бавно разгъна листчето. Направи го пред строгите, неодобрителни погледи на духовете на хората, сложили начало на нацията; пред църковните кули, сочещи към небето, сякаш за да привлекат Божието внимание към неговия грях. Думите бяха изписани с красив почерк:

Трябва да се видя с Вас насаме. Моля Ви.