Сандра Браун
Рикошет (32)

Епилог

Ноемврийският ден бе слънчев, но хладен. Лекият бриз образуваше вълни по повърхността на канала между Буфорт и Лейдис Айлънд. Денят бе подходящ за отдих на открито, но Дънкън и Елиз предпочитаха свежият въздух да нахлува през прозореца, докато се излежават.

Бяха пристигнали късно вечерта. Беше първото им идване в тази къща, откакто бяха тръгнали от нея поотделно — той с ДиДи, а тя — сама, с неговата кола, за срещата си със Савич.

Изминалите четири месеца бяха бурни. Не бяха обсъждали кога ще дойдат отново на Лейдис Айлънд, но по мълчаливо съгласие бяха изчакали изпитанията им да свършат, за да отпразнуват новото начало тук.

Предния ден следобед, точно в 16:38 — Дънкън бе погледнал часовника си по време на произнасянето на присъдата — Робърт Савич бе признат за виновен в убийството ма Мейер Наполи.

* * *

Три дни Адамс бе настоявал Елиз да не бъде призована като свидетел.

През следващите четири се бе опитвал да дискредитира показанията й.

Но не успя да заблуди заседателите със заплашителния си тон и позьорството си в съдебната зала. Повярваха на Елиз. Когато се оттеглиха, никой не хранеше илюзии, че Савич може да бъде оправдан.

Дънкън бе помогнал на прокурора да подготви делото, но не в качеството си на детектив. Официално бе временно отстранен от отдела до следващия понеделник. Тъй като Елиз бе ключов свидетел, бяха се виждали често, но не толкова, колкото му се искаше.

Упорито бе отказала да се нанесе в къщата му.

— Вече си навлече достатъчно неприятности в полицията — беше го предупредила тя.

— Признах, че съм спал с теб по време на текущо разследване. Ще изтърпя наказанието си, какво значение има сега дали ще живееш с мен?

— Аз съм виновна за отстраняването ти. Как би изглеждало, ако живеем заедно, докато се върнеш на работа?

— За мен е все едно.

— Но не и за мен — тихо промълви Елиз.

С това окончателно прекрати спора. Защото Дънкън осъзнаваше, че има предвид не само дисциплинарното му наказание. Отскоро тя беше вдовица.

В дните след скандала в съдебната зала, завършил с потресаващото самоубийство на Кейто Леърд, историята бе на първо място в новините. Човек не можеше да включи телевизора или да разтвори вестник, без да попадне на поредния разказ за случилото се онзи следобед в съда.

Няколко свидетели бяха видели Кейто да дръпва пистолета от кобура на един от полицаите, които го придружаваха към изхода. Всеки имаше своя версия как е пъхнал цевта в устата си и е натиснал спусъка, преди някой от изненаданите ченгета или ужасените наблюдатели да го спре.

Историята бе преповтаряна седмици наред от различни гледни точки, но винаги с един и същи зловещ край.

Когато подробностите за престъпната дейност на Леърд излязоха наяве, бяха анализирани и оповестени. Клюкарите нямаха насита, а медиите подхранваха вълчия им апетит.

Повечето изпитваха гняв към съдията заради двойната му игра и, злоупотребата с власт. Към вдовицата, която го бе изобличила се отнасяха със съчувствие и възхищение.

Но Елиз странеше от общественото внимание. Не бе търсила слава. Триумфът й бе малък, но значим за нея. Най-сетне можеше да ексхумира трупа на брат си и да му уреди подобаващо погребение в прилично гробище. Макар и да не бе светец, Чет Роулинс не заслужаваше мъчителната си смърт. Може би бе намерил покой. Както и Елиз.

Сега се беше отпуснала в сладостно изтощение след страстна нощ в прегръдките на Дънкън.

— Трябва да се обръснеш — сънено промърмори тя.

— По-късно. Точно сега нямам сили да помръдна.

Елиз прокара пръсти през косите му и прошепна:

— Не искам да помръдваш.

Все пак той плъзна устни нагоре по тялото й, докато достигна до нейните. Дългата целувка, която последва, отново разпали страстта им. Когато най-сетне се разделиха, очите им останаха притворени.

— Само си мислех, че не искам да помръднеш — промълви тя.

— Харесвам ли ти с наболата си брада?

— Особено ми допада брадата ти — пошегува се тя.

— Значи трябва да се омъжиш за мен.

Усмивката й в миг изчезна и тя го погледна сериозно:

— Не мога.

— Не си длъжна да ми отговаряш веднага — унило каза той. — Дай си малко време за размисъл.

— Не мога да се омъжа за теб, Дънкън.

Изтегна се до нея и опря брадичка на юмрука си.

— Защо? — прошепна изненадано той.

— Защото те обичам.

— Учеха ме, че обикновено е обратното. Щом обичаш някого, искаш да се омъжиш за него.

— Наистина те обичам.

Изрече го като свещен обет, като клетва.

— Тогава не виждам какъв е проблемът! — учуди се не на шега той.

— Първо, не мога да имам деца.

— Онази твоя операция може да се поправи.

— Невинаги успешно.

— Ако не е, ще осиновим деца. Или ще минем без тях.

— Но ти искаш да имаш.

— Не искам да се откажа от теб. Ти си единственото същество, без което не мога да живея.

— Нямам нищо, което бих могла да дам…

Не бе взела нищо от къщата на Леърд, дори личните си вещи, и истински се бе ядосала, когато адвокатът му се бе обадил, за да й съобщи лошата новина, че не е спомената в завещанието на Кейто.

— Като че ли някога съм искала да докосна нещо, притежавано от него — бе казала тя, докато затваряше телефона.

Дънкън не би повлиял на решението й, но се радваше за него. Не желаеше да задържи нищо, получено от Кейто Леърд.

— Досега преживявах от спестеното, преди да се омъжа — каза Елиз, — но скоро парите ми ще свършат и ще трябва да си намеря някаква работа.

— А ако утре можеше да се събудиш и да се занимаваш с нещо, за което винаги си мечтала?

Тя се загледа в пространството пред себе си за няколко мига.

— Помниш ли онова, което ти казах, преди да заминем за Савана? За курса по история на киното?

— Филмите са твоя страст. Разказа ми онази сладникава история с най-малки подробности.

Елиз се намръщи, но продължи:

— Недалеч от къщата ти има старо кино.

— От другата страна на парк Форсайт? Построено е още през тридесетте, но от години не е действащо.

— Мислех си, че може да бъде възстановено — колебливо каза тя. — Да стане приятно място, където се прожектират само класически филми. „Великанът“, „Лорънс Арабски“, „Доктор Живаго“. Големи, епични кинотворби. Или черно-бели. Трейси и Хепбърн. Има безкраен списък от фестивали. Там биха могли да се състоят премиери. Във фоайето да има бар, в който да се предлагат отбрани вина. Залата може да бъде давана и под наем за специални събития или програми, благотворителни прояви, конференции. Представяш ли си колко компании ще привлечем? Помниш ли какво си говорихме в Буфорт за филмите, които се заснемат в този край? Е, може би ако наблизо работи снимачен екип, режисьорът или някои от актьорите ще изнесат лекции, особено ако целта е благотворителност. Представяш ли си, ако Анг Лий или Ласе Хейлстрьом… — Забеляза усмивката му и млъкна.

— Права си. Няма какво да дадеш.

— Мислиш, че идеята е добра ли? — попита плахо тя.

— Стига да не се налага да нося смокинг.

Елиз леко се засмя, но усмивката й бързо изчезна.

— Това е само идея. Ще бъдат нужни много пари, за да се осъществи така, както желая.

— Не ми липсват връзки, ще намерим инвеститори, ще съберем парите. — Дръпна кичур от косите й, вече възвърнали естествения си цвят и пораснали до раменете й. — Други причини да отхвърлиш предложението ми за брак?

— Приятелите и семейството ти.

— Не ти харесват ли?

— Дънкън, стига шеги!

— Добре, извинявай. Но какво искаше да кажеш за семейството и приятелите ми?

— Какво ще бъде отношението им, ако се обвържеш сериозно с мен?

— Е, вече вдъхнови ДиДи да престане да се къдри и да започне да скубе веждите си. Това е голямо постижение. Колегите шушукат зад гърба ми за незаслужения ми късмет.

— Да имаш бивша полугола сервитьорка за гадже?

— Да бъда обичан от жената, която имаше смелостта да се изправи сама срещу Савич. Повярвай ми, никой не би имал абсолютно нищо против да те вижда с мен. И, разбира се, не биха дръзнали да кажат нещо неприлично за теб в присъствието на ДиДи. А мнението на онези, които не са ми приятели, не ме интересува.

— Но мнението на родителите ти е важно. Ти ги обичаш. Както и те теб. — Елиз извърна глава. — Сигурно съм най-страшният им кошмар.

— Права си — въздъхна той. — Мама е малко сприхава. Не си спомням някога да ми е била толкова сърдита. Днес се обадих и им казах, че утре ще отидем на вечеря. Бясна е, защото не я предупредих по-рано. Искала да боядиса трапезарията, преди да те заведа у дома за пръв път.

— У дома ли?

В очите й проблесна детинска надежда, която изпълни сърцето му с любов. През целия си живот той така бе свикнал с обичта и загрижеността на хората, които го бяха отгледали, че не се замисляше за това. Тя никога не бе имала тази сигурност. Сега щеше да я обгради с достатъчно любов.

— Не ме ли съдят заради онова, което направих?

— Работата им е да дават опрощение — усмихна се той. После стана сериозен и я погали. — Но за какво ти е нужна прошка, Елиз? Какъв е големият ти грях? Савич е самото зло. Кейто беше въплъщение на злото. Не ти.

Преди да довърши, в очите й вече проблясваха сълзи. Притегли го към себе си, докосна с устни неговите и тихо каза:

— Обичам те, Дънкън. С цялото си сърце и душа. Обичам те, обичам те…

Той се надигна над нея и докато телата им се сливаха, прошепна с усмивка:

— Приемам това за да.