Сандра Браун
Рикошет (31)

Тридесета глава

Следващия следобед Робърт Савич все още изглеждаше шокиран, както вечерта, когато го бяха отвели от офиса му с белезници. След кратка спирка в спешното отделение бе прекарал нощта в ареста. Потръпваше на кушетката при спомена за изживяния ужас, когато Дънкън натисна спусъка на празния пистолет. Сам той бе причинил това на толкова други хора.

— Оранжевото не е любимият му цвят — отбеляза ДиДи.

С Дънкън седяха в залата на Върховния съд и с любопитство гледаха как Савич бе съпроводен до мястото си на подсъдимата скамейка за изслушването за освобождаване под гаранция. По-рано през деня в друга съдебна зала му бе повдигнато обвинение за убийството на Мейер Наполи. Както се очакваше, Стан Адамс бе пледирал от името на клиента си за невинност.

При предишния процес, воден в същата зала само няколко седмици по-рано, Савич бе облечен по последна мода. Днес сякаш бе друг човек, с оранжевия затворнически гащеризон и маратонки без връзки. Въпреки плътната превръзка на дясната ръка, краката му бяха оковани и веригите около глезените му бяха свързани с белезниците на китките. Косата му бе разпиляна. Обицата с диамант липсваше.

— Изглежда много шик, нали?

Дънкън се взираше в профила на подсъдимия и му се искаше онзи да се обърне и да го погледне, но знаеше, че това няма да стане. Той бе спечелил битката. Савич не можеше да понесе поражението си.

— Престани да нервничиш. — ДиДи сложи ръка на коляното му. — Защо си толкова притеснен?

— Не съм притеснен, по-скоро се вълнувам. — Доловил загрижеността в погледа на партньорката си, извърна глава към нея. — Какво намекваш?

— Сериозно е, нали? Между теб и нея има нещо… истинско, което е важно за вас.

— За мен — определено. За нея — също, надявам се. — Погледна към мястото, където след малко щеше да се появи Кейто Леърд, за да започне да води процеса с обичайната арогантност и самоувереност. — Елиз трябва да превъзмогне преживяното и да заживее самостоятелно, а не като негова съпруга. Ще й бъде нужно време да свикне. Дълго е живяла в страх и подозрителност. Може би няма скоро да се почувства напълно свободна.

— Е, държа да знаеш… Не че ти е нужно моето позволение или дори одобрение, но се радвам за теб. Искам да кажа — за двама ви.

Дънкън й се усмихна.

— В случай че мнението ми те интересува — допълни ДиДи.

— Благодаря — рече той и погледна часовника си. — Закъсняват.

ДиДи кимна към Савич, който не бе помръднал, откакто бе заел мястото си.

— Не му се вярва, че е тук.

— Но това е жестоката истина. Днес е последният му ден като свободен човек и той го знае.

— Никак не му харесва да се отнасят с него като с обикновен затворник.

— Когато натиснах спусъка, напълни гащите от страх — усмихна се Дънкън.

— Не бих го упрекнала. И аз едва не направих същото. За негов късмет, ти беше оставил шестата камера празна.

— Точно така — потвърди той. — Ако имаше куршум, щях да убия проклетото копеле.

— Всички да станат! — нареди приставът.

Поразена от последните думи на партньора си, ДиДи се изправи малко по-бавно от другите хора в залата, когато съдия Кейто Леърд влезе и седна на стола си. Огледа всички присъстващи и за миг се спря на нея, преди да отмести поглед към Дънкън. Очите им се срещнаха за няколко напрегнати секунди, след които съдията заговори:

— Господин Адамс, вие ли представлявате господин Савич?

— Да, Ваша чест. — Стан Адамс се изправи.

— Обвинен е в убийството на Мейер Наполи.

— По което пледира за невинност. Преди да продължим, Ваша чест, уверявам ви, че белезниците на клиента ми са излишни и моля да бъдат свалени по време на процедурата.

— Няма да бъде дълга процедура, господин Адамс. Молбата ви се отхвърля.

За по-силно въздействие удари с чукчето. Дънкън забеляза, че избягва да погледне Савич в очите.

— Господин Нелсън — продължи съдията, — вие ли представлявате обвинението?

— Да, Ваша чест.

Майк Нелсън се изправи зад прокурорската катедра, но преди това многозначително погледна Дънкън, чието сърце щеше да изскочи от вълнение.

— Ваша чест — започна прокурорът, — Робърт Савич е обвинен и в участие в заговор за убийството на Честър Джоел Роулинс.

Адвокатът Стан Адамс извърна глава изумено. Погледът на Дънкън остана прикован в чаровното лице на Кейто Леърд. Съдията леко се усмихваше, докато мозъчните му клетки осмислиха това, което бе чул.

Усмивката му постепенно изчезна. Примигна няколко пъти и погледна Дънкън, в чиито очи бе изписана цялата ненавист, която изпитваше към този човек. „А вчера се страхуваше, че ще откъсна топките ти“, помисли си той.

— Господин Нелсън, това е изслушване за освобождаване под гаранция, а не… — Съдията замълча объркано и опита отново: — Не влизаше в…

Стан Адамс отново скочи от стола си:

— Какво става тук, Ваша чест?

— Самият аз се опитвам да разбера, господин Адамс. Господин Нелсън, ако вие… — Докато пелтечеше, вниманието му бе приковано в задния вход на съдебната зала. Дънкън видя как чертите му застинаха в израз на изумление. А после сякаш се разтопиха като восък и лицето му пребледня.

Колебливо се изправи и се подпря на катедрата, докато Елиз триумфално вървеше към подиума, съпровождана от Бил Джерард от едната страна и Уорли — от другата. Походката на Джерард, обикновено спокойна, сега издаваше решимост. Уорли държеше клечката в устата си под странен ъгъл, сякаш току-що е разказал най-неприличния виц в живота си.

Самата Елиз изглеждаше уверена и хладнокръвна.

— Здравей, Кейто.

— Елиз! — извика той. — Какво е това… Господи!

— Стига преструвки, Кейто. Не преливаш от радост.

При вида на Елиз Леърд, която бе смятана за мъртва, Стан Адамс сякаш онемя.

Дънкън стана и тръгна по пътеката, на крачка пред нея и придружителите й. Без миг колебание заобиколи катедрата, хвана съдията за лакътя и буквално го свали от трона му.

— Кейто Леърд, арестуван сте за убийството на Чет Роулинс. Имате право да мълчите.

— Елиз, какво… какво е това?

Съдията размаха ръце в опит да отблъсне Дънкън. Широките ръкави на тогата му се разпериха като криле на гарван. Дънкън отчетливо изрецитира правата му.

Изведнъж изумлението му бе изместено от гняв:

— Джерард, какво става?

— Както детектив Хачър вече ви каза, арестуван сте за участие в заговор за убийство.

— Това е нелепо!

Елиз пристъпи към него:

— Поръчал си убийството на брат ми. Щял е да изобличи и теб, и Савич и затова сте го накарали да замълчи в затвора.

Кейто погледна изумено към Джерард:

— Та тя бълнува…

Бил Джерард не каза нищо и Елиз невъзмутимо продължи:

— Чет беше единственият човек в живота ми, който ме обичаше. Единствения, когото обичах. А умря гол, в страх, под студения душ, задушен бавно със сапун.

Кейто тревожно се озърташе, търсейки съюзник. Не намери такъв. Всички в залата с интерес следяха развоя на покъртителната драма. Някои замислено се взираха в съдията, други го гледаха с презрение.

— Тази жена е психически нестабилна! Лъже. Уби човек в дома ни, а аз, глупакът, я защитих от съдебно преследване. Правеше се на мъртва, за бога! — Посочи с пръст към Дънкън. — Вчера… той ме отвлече и нападна. Тя може да потвърди — размаха той ръка към ДиДи. — Всички са враждебно настроени към мен. Мразят ме. Не бива да вярвате на нито една тяхна дума!

Елиз продължи със спокоен и ясен глас:

— От години получаваш пари от Савич в замяна на решения в негова полза: леки присъди, понякога разпускане на съда и прекратяване на процеса.

Извади диска с информацията от компютъра на Савич, извлечена при претърсването на офиса му. Въпреки твърденията му за непроницаеми кодове, вечерта компютърните експерти на отдела ги бяха разгадали.

— Всички твои преводи са запечатани тук. Савич е получавал фактури от семейната ти транспортна компания, но за абсурдно високи суми, понякога двойно по-големи от редовната цена на услугата. Разликата е постъпвала в личната ти банкова сметка на Каймановите острови.

Лицето на съдията почервеня от гняв. Обърна се срещу Джерард:

— Не можеш да постъпиш така с мен!

— Напротив — мога.

— Искам адвоката си.

— Ще ползвате правото си на едно телефонно обаждане, съдия Леърд.

Сякаш изведнъж забравил за другите, съдията изкрещя срещу Савич:

— Ти ли ме накисна?

— А ти се канеше да ме хвърлиш на тези кучета! — отвърна разярено Савич.

Стан Адамс му каза да замълчи, но въпреки съвета на адвоката си, той продължи:

— Трябва да благодариш за това на нея. — Кимна към Елиз. — На нея и на гаджето й Хачър.

— Млъкни! — Адамс сграбчи Савич за ръката и се опита да го придърпа към един стол, но той се препъна в оковите си и падна на пода.

Дънкън побутна Кейто Леърд:

— Сбогувай се със съдийската скамейка. Последната присъда, произнесена от теб, е твоята собствена.

— Кучи син! — просъска Леърд и от устата му се разхвърча слюнка. — Ти ме излъга. Ти… — Гневно се взираше ту в него, ту в Елиз. — Чукаш я, нали? Е, твоя е. Заслужаваш тази кучка. Както и тя — теб.

Дънкън го прониза с поглед, сграбчи ръката му в желязна схватка и изрече, заплашително снишавайки глас:

— Съветвам ви да напуснете тази съдебна зала, преди да кажете нещо, заради което ще бъда принуден да поискам задържането ви.

Познал предупреждението, което преди време самият той бе отправил към Дънкън, Кейто се втурна към него и Елиз. Двама униформени полицаи се притекоха на помощ и тримата едва успяха да удържат съдията. От гърлото му се изтръгваха нечовешки звуци, вените по челото му изпъкваха, сякаш щяха да се пръснат.

Елиз не се отдръпна. Дори направи крачка към него. Изведнъж съдията престана да се съпротивлява и застана неподвижен и задъхан.

— Това, което казва Савич, е истина, Кейто. Аз те накиснах. Но вината е изцяло твоя. От деня, в който си се родил, си имал всички възможни привилегии на света и си злоупотребявал с тях. Ти си болно, себично създание. И престъпник. Сигурно знаеш колко те обичат повечето обитатели на затворите. Вече имаш врагове, които с нетърпение ще очакват пристигането ти. Това означава, че през всеки ден до края на живота си ще се озърташ, ще живееш в страх — както Чет. Страхът ще бъде твой неизменен спътник, Кейто. Във всяка минута, всеки ден ще трябва да бъдеш нащрек, за да не те издебнат от засада, да не те изнасилят, измъчват или екзекутират. — Дълбоко си пое дъх и тихо добави: — Дано Бог се смили над теб. Аз нямам милост.

Дънкън се възхити на сдържаността й. В нейното положение той не би проявил такова красноречие. Но тя бе чакала този ден толкова дълго. Може би отдавна бе обмислила точно какво ще каже, ако някога получи тази възможност.

Обърна се с гръб към Кейто Леърд. Дънкън остави съдията в ръцете на полицаите, застана до нея и докосна лакътя й. Беше спечелила уважението на Джерард и Уорли с дългия си и подробен разказ вечерта. Двамата тръгнаха пред нея и Дънкън по пътеката като охрана.

Бяха почти на половината път до изхода, когато отекна изстрел. Дънкън инстинктивно се хвърли вдясно, повали Елиз на пода и я закри с тялото си.

Залата бе огласена от писъци и предупредителни викове.

— Стой долу! — изкрещя й Дънкън. После с едно плавно движение се претърколи по гръб, надигна се и в приклекнала поза насочи оръжието си, готов да стреля.

Но опасността бе отминала. Имаше само една жертва.