Сандра Браун
Рикошет (3)

Втора глава

Дънкън реши да отнесе сутринта нарязания на парчета език, който изглеждаше престоял няколко месеца, в медицинската лаборатория. Засега го сложи в плик за веществени доказателства и го върна в хладилника си.

ДиДи го погледна ужасено:

— Нали няма да го оставиш тук, при храната си?

— Не искам да усмърди къщата.

— Ще поискаш ли да снемат отпечатъци?

— Няма смисъл, само ще изпоцапат всичко.

Който и да бе влязъл, би проявил достатъчно съобразителност да не остави пръстови отпечатъци. Дънкън предполагаше, че не е влязъл самият Савич, а някой от верните му слуги. Бяха проникнали в дома му… Подхвърлянето на езика бе просто шега, напълно в стила на Савич. Той искаше да се подиграе с него, така да натрие носа му след поражението.

Но в посланието нямаше нищо смешно. Дънкън бе доловил заплахата в прощалните думи на Савич, но това не бе възмездието, което го бе предупредил да очаква. Беше само прелюдия, предупреждение какво предстои. Ясно му даваше да разбере, че е уязвим и че той не говори празни приказки. Явно войната им ставаше още по-жестока. Само един от тях щеше да оцелее.

Въпреки че прикри уплахата си от ДиДи, Дънкън не подценяваше Савич и зверските му методи. Когато бандитът решеше да му нанесе удар, щеше да е безпощаден. Най-голямата тревога на Дънкън бе, че няма да успее да предвиди навреме хода му.

Надяваше се зловещата случка да му послужи за оправдание, за да не отиде на приема. Но ДиДи продължи да упорства и накрая той се предаде. Облече тъмен костюм с вратовръзка и пое с нея към един от най-луксозните хотели край реката, където щеше да се състои събитието.

Щом влязоха в тържествената зала, Дънкън огледа бегло гостите. И изведнъж застина.

— Не мога да повярвам! — прошепна той.

ДиДи проследи погледа му и започна да се оправдава:

— Не знаех, че ще присъства, кълна се!

Съдия Кейто Леърд, облечен безупречно и съвършено хладнокръвен, държеше питие в ръка и разговаряше с полицейския началник Тейлър.

— Освобождавам те от ангажимента ти — заяви ДиДи. — Ако искаш да си тръгнеш, няма да възразя.

Дънкън остана с поглед, прикован в съдията. Когато Леърд се засмя, в ъгълчетата на очите му се появиха чаровни бръчици. Имаше вид на човек, убеден в правотата на всяко решение, което е взел през живота си — от избора на вратовръзката до прекратяването на процеса срещу Савич. „Проклет да съм, ако се оттегля с подвита опашка!“, помисли си Дънкън.

— За нищо на света — каза той на ДиДи. — Няма да пропусна шанса да бъда твой кавалер точно когато си издокарана така. За пръв път те виждам с пола.

— Бях се зарекла, че след като завърша католическата гимназия, никога повече няма да облека пола.

Той сведе поглед към краката й.

— Не изглеждаш зле. Всъщност — доста добре.

— Голям мръсник си, но благодаря.

Заедно си проправиха път сред гостите, спирайки да побъбрят с полицаи или да бъдат представени на важни особи, с които досега не се бяха запознавали. Неколцина споменаха за ареста на Дънкън — някои бяха гневни, други му съчувстваха. Но той отвръщаше шеговито на всички.

Когато ги забеляза, Тейлър се извини на компанията, с която разговаряше, и тръгна към тях да поздрави ДиДи за отличието, което щеше да получи по-късно. Докато тя благодареше, някой повика Дънкън зад гърба му.

Обърна се и се озова лице в лице със съдия Кейто Леърд, чието изражение бе невинно като на младенец. Дънкън неволно стисна зъби, но любезно го поздрави.

— Детектив Хачър. Нямате лоши чувства, надявам се. — Леърд му подаде ръка.

Той я стисна.

— Заради дните, прекарани в ареста ли? Вината е само моя.

— А за прекратения процес?

ДиДи неспокойно поглеждаше към тях, въпреки че в момента я представяха на кмета, който енергично разтърсваше ръката й. Дънкън изпита желание да обясни на съдията с най-точни думи какво мисли за неговите решения и къде може да завре чукчето си.

Но това бе голямата вечер на ДиДи. Трябваше да бъде сдържан. Дори нямаше да сподели с Леърд за неприятната изненада в дома си.

Очите му отново срещнаха хладнокръвния поглед на съдията.

— Знаете не по-зле от мен, че Савич е виновен за убийството на Морис, така че със сигурност разбирате опасенията ми във връзка с освобождаването му. — Дънкън замълча многозначително, сетне додаде: — Но съм също толкова сигурен, че при създалите се обстоятелства постъпихте, както повеляват законът и съвестта ви.

Съдия Леърд леко кимна.

— Радвам се, че сте осъзнали сложността на положението.

— Е, имах четиридесет и осем часа на разположение да помисля. — Дънкън се усмихна, но съдията забеляза, че изражението му определено не е приятелско. — Извинете ме, ако обичате. Партньорката ми дава знак да се върна при нея.

— Разбира се. Приятна вечер.

— Какво каза той? — плахо попита ДиДи, когато малко по-късно Дънкън я хвана под ръка и я поведе към бара.

— Пожела ми приятна вечер. За която е нужно питие.

Той поръча бърбън и вода за себе си и диетична кола за партньорката си. Още един детектив от отдела им се спря при тях, непохватно балансирайки с чаша в едната ръка и чиния, отрупана с ордьоври — в другата.

— Здрасти, Дънк! — изсумтя той с пълна уста. — Запознай ме с новото си гадже.

— Върви на майната си, Уорли! — сряза го тя.

— Я слушай! Това момиче говори като детектив Бауън!

Уорли бе добър детектив, но един от онези недодялани типове, заради които ДиДи бе помолила Дънкън да я придружи. Вечно дъвчеше клечка за зъби, дори сега, докато се тъпчеше с хапки от чинията си. С ДиДи бяха в постоянно съревнование кой ще обиди по-жестоко другия. Обикновено двубоите завършваха наравно.

— Млъквай, Уорли! — смъмри го Дънкън. — Сега ДиДи е голямата героиня, дръж се прилично.

Тя наистина бе ченге във всеки миг от живота си. За две години работа с нея Дънкън се убеди, че това е единствената роля, която познава. Личеше си и тази вечер, въпреки полата и гланца, който бе сложила на устните си.

— Кажи на Уорли какво намерихме в къщата ти.

Дънкън описа нарязания език, посочвайки парче месо в чинията на Уорли:

— Изглеждаше почти като това.

— Господи! — потръпна Уорли. — Откъде знаеш, че законният собственик е бил Морис?

— Просто предположение, но сигурно съм прав, не мислиш ли? Утре ще го отнеса в лабораторията.

— Савич се майтапи с теб.

— Голям шегаджия е, няма спор.

— Но да проникне в жилището ти… — Уорли намести клечката за зъби в устата си и лапна посоченото от Дънкън парче месо. — Наистина е дръзко. Е, ти изплаши ли се?

— Само глупак не би се стреснал — отвърна ДиДи вместо него.

Дънкън се питаше дали при последната решителна схватка ще може да убие Савич без угризения. Предполагаше, че ще го направи, защото бе сигурен, че престъпникът не би се поколебал да го застреля.

В опит да разведри атмосферата Уорли вметна:

— Честна дума, ДиДи, тази вечер изглеждаш страшно секси.

— Няма полза да ми се подмазваш.

— Ако се напия достатъчно, може би дори ще ми заприличаш на жена.

— Е, за съжаление, колкото и да съм пияна, ти няма да ми заприличаш на мъж — отвърна учтиво тя.

Това бе позната престрелка с реплики между колеги. Мъжете от отдел „Тежки криминални престъпления“ се кодошеха с ДиДи, но я уважаваха заради способностите, всеотдайността и амбициите й. Когато положението станеше сериозно, закачките преставаха и мнението й бе ценено толкова, колкото на всеки от мъжете в отдела. „Женска интуиция“ вече не бе изтъркана фраза, защото благодарение на безпогрешния усет на ДиДи бяха започнали да вярват в нея.

Дънкън знаеше, че тя може да се защитава и без негова помощ, така че я остави и отново се обърна да огледа гостите.

По-късно си спомни, че първото, с което непознатата жена привлече вниманието му, бяха косите й.

Беше застанала точно под един от прожекторите, монтирани на високия таван. Те я осветяваха така ярко, че косите й изглеждаха почти бели и се открояваха, сякаш бе единствената блондинка на приема.

Бяха пригладени в семпла, почти консервативна прическа, събрани на тила, но разкриваха съвършената форма на главата й и грациозната й издължена шия. Дънкън с възхищение я съзерцаваше. А когато невзрачната жена, която закриваше тялото й, се отдръпна, видя целия й гол гръб. Неустоими сантиметри нежна плът — от тила до талията и дори малко по-ниско.

Забеляза лъскавото украшение със скъпоценни камъни — навярно диаманти, — закопчано на талията й. Не знаеше, че на тази част от тялото могат да се носят бижута. Представи си допира на камъните, затоплени от кожата й.

Докато я гледаше, почувства как кожата му пламва.

Някой се приближи към нея и й каза нещо. Тя се обърна и тогава за пръв път той зърна лицето й. По-късно си помисли, че удивлението му буквално се е изписало на физиономията му.

— Дънк? — Уорли го побутна по ръката. — Добре ли си?

— Да, разбира се.

— Попитах те как беше в ареста.

— А, поносимо.

Другият детектив се наведе към него с цинична усмивка:

— Наложи ли се да се биеш с някой съкилийник, търсещ любов?

— Всичките плачат за теб, Уорли.

ДиДи избухна в смях така внезапно, че чак се задави.

— Добре го каза, Дънкън.

Той отново се обърна, но непознатата блондинка вече бе изчезнала сред гостите. Погледът му нетърпеливо обходи залата, докато отново я съзря. Разговаряше с достолепна възрастна двойка и отпиваше бяло вино, очевидно отегчена и от двамата. Учтиво се усмихваше, но погледът й блуждаеше, сякаш бе далеч от всичко, което се случва около нея.

— Какво зяпаш? — ДиДи бе застанала до него и вече бе успяла да проследи погледа му. — Честно казано, Дънкън — рече тя с неприкрито раздразнение, — излагаш се.

— Не мога да откъсна поглед. Изведнъж ме обзе неудържима страст.

— Обуздай я.

— Едва ли ще мога.

— По-скоро не искаш.

— Е, добре, не искам. Не знаех, че може да бъде толкова хубаво, ако те порази мълния.

— Мълния ли?

— И то каква!

ДиДи критично огледа жената, но присви рамене смирено:

— Красавица е, признавам. Ако си падаш по високи и слаби жени с безупречна коса и кожа.

— Да не говорим за лицето й.

ДиДи шумно сръбна от диетичната си кола.

— Е, добре. Не мога да отрека очевидното. Както обикновено, твоят секс радар засече най-апетитното парче в залата.

Дънкън се усмихна дяволито.

— Просто имам дарба.

Двамата възрастни събеседници се отдалечиха и оставиха блондинката сама сред множеството.

— Дамата изглежда самотна и объркана — отбеляза той. — Може би има нужда от едър и силен полицай, който да я спаси. Подръж питието ми. — Подаде чашата си на ДиДи.

— Да не си си загубил ума? — Тя застана пред него, препречвайки пътя му. — Това ще е върхът на излагацията! Няма да стоя безучастно и да гледам как си копаеш гроба.

— За какво говориш?

ДиДи го погледна, внезапно проумяла дръзкото му поведение.

— О, явно не знаеш…

— Какво?

— Тя е омъжена, Дънкън.

— Мамка му! Сигурна ли си?

— И то за съдия Кейто Леърд.

* * *

Елиз Леърд остави чантичката си, обшита със скъпоценни камъни, на тоалетката и свали сандалите си. Кейто вече се бе съблякъл, бе сложил халата си и седеше на ръба на леглото в спалнята. Попита на висок глас:

— Какво ти каза онзи мъж?

— Кой? — учуди се жена му.

— Дънкън Хачър.

Елиз свали шнолата от косите си:

— Кой?

— Мъжът, с когото разговаря на изхода за паркинга, докато плащах на момчето, което докара колата. Сигурно си го запомнила. Висок, грубоват, с коса, която отчаяно се нуждае от подстригване, и телосложение на ръгбист. Мисля, че е бил такъв — в отбора на Джорджия.

— А, сетих се. — Тя сложи шнолите до чантичката си, разви и разпусна косите си и прокара пръсти през тях. С лице към огледалото, погледна отражението на съпруга си и се усмихна. — Попита дали имам дребни. Трябвали му, за да даде бакшиш на момчето от паркинга, а имал само десетачки.

— Само това ли?

Тя протегна ръце назад да разкопчае брошката с диаманти на талията си.

— Би ли ми помогнал, ако обичаш?

Кейто стана от леглото и се приближи зад нея. Разтвори закопчалката, внимателно издърпа иглата от черната коприна, а след това й подаде брошката, сложи ръце на раменете й и нежно ги разтри.

— Хачър обърна ли се към теб по име?

— Честно казано, не си спомням. Защо? Кой е той?

— Детектив от отдел „Убийства“.

— От полицията в Савана ли?

— Герой, окичен с медали, завършил криминология, магистърска степен. Хитро и кораво ченге.

— Впечатляващо.

— Досега беше полицай за пример.

— Защо досега?

— Тази седмица свидетелства в съда на дело за убийство. Когато обстоятелствата ме принудиха да прекратя процеса, изпусна нервите си. Започна да сипе ругатни. Пратих го в ареста за два дни за обида на длъжностно лице. Освободиха го днес следобед.

Елиз тихичко се засмя.

— Тогава със сигурност няма представа коя съм. Ако знаеше, никога не би ме заговорил. — Свали обиците си. — Жената с него съпругата му ли беше?

— Партньорка. Мисля, че не е женен. — Кейто плъзна роклята от раменете й надолу по ръцете, до талията й. Загледа се в отражението й. — Не бих го упрекнал, че опита.

— Нищо не е опитал, просто ми поиска дребни.

— Имаше и други хора, но избра точно теб. — Заобиколи я и обхвана гърдите й с ръце. — Помислих си, че може би се познавате.

Тя срещна тъмните му очи в огледалото и въздъхна:

— Възможно е да сме се виждали, но и така да е, не си спомням. Дори бях забравила, че съм разговаряла с него, преди да ми напомниш.

— Този тип мъж — с немирни пепеляворуси коси — не ти ли се струва привлекателен? Не си ли падаш по толкова небрежна, непретенциозна външност?

— Предпочитам посивели коси и гладко избръснато лице.

Ципът на роклята й отзад бе къс. Съпругът й се усмихна в огледалото, докато го спускаше надолу, проследявайки вдлъбнатината под него. Роклята се плъзна на пода и Елиз остана само по черна прашка. Накара я да се обърне с лице към него.

— Това е най-хубавата част от тази скучна вечер. Най-сетне да се прибера у дома с теб. — Погледна я в очакване. — Нищо ли няма да кажеш?

— Нужно ли е да го казвам? Споделям чувствата ти.

Хвана ръката й и я доближи до тялото си, за да усети възбудата му.

— Излъгах, Елиз — прошепна той, докато направляваше движенията й. — Най-хубавата част започва сега.

* * *

Половин час по-късно Елиз се измъкна от леглото, пристъпи боса към гардероба, взе халата си и го наметна. За миг се спря до тоалетката, преди да отвори вратата, която проскърца. Погледна назад към леглото, ала мъжът й не помръдна.

Безшумно излезе от стаята и се придвижи на пръсти по стълбите. Кейто много се безпокоеше от безсънието й. Понякога слизаше на долния етаж и я откриваше на дивана в малката всекидневна да гледа някой от любимите си филми на диск. Друг път я сварваше да чете в хола или приседнала на верандата, да се взира в осветения басейн.

Загрижен бе за нея и настояваше да отиде на лекар. Шеговито я смъмряше, че става от леглото, без да го събуди, вместо да го помоли да й помогне да заспи.

Напоследък тя се питаше дали тревогата му е заради проблемите й със съня, или защото броди сама нощем из къщата.

В кухнята бе включено нощното осветление, но пътят й бе така добре познат, че би могла да го измине със затворени очи. Когато слезеше долу, си наливаше чаша мляко. Твърдеше, че й помага да заспи, но след това почти винаги го изливаше в мивката и оставяше там чашата, за да не бъде хваната в лъжа.

Застана до мивката и докато насила отпиваше от млякото, се помоли Кейто да не разбере, че тази вечер го е измамила.

Детективът знаеше коя е: беше я назовал по име.

— Госпожо Леърд?

Когато се обърна към него, първото, от което бе впечатлена, бе ръстът му. Кейто също бе висок, но Дънкън Хачър го превъзхождаше с няколко сантиметра. Трябваше да наведе глава назад, за да го погледне в лицето. Когато го направи, осъзна, че стоят твърде близо един до друг, но не толкова, че да привлекат нечие внимание. Навярно блясъкът в очите му се дължеше на изпития алкохол, но говорът му бе ясен.

— Казвам се Дънкън Хачър.

Не й подаде ръка, но сведе поглед към нейната, сякаш очакваше да я протегне. Ала тя не го направи.

— Приятно ми е, господин Хачър.

На лицето му грейна ослепителна усмивка и Елиз предположи, че осъзнава чара си. Имаше и дързостта да каже:

— Страхотна рокля.

— Благодаря.

— Харесва ми брошката на талията ви.

Тя кимна хладно.

— Само това ли прихваща роклята?

Въпросът му бе твърде дързък. Смути я и дяволитият израз на очите му. Бяха светлосиви и леко опасни.

— Довиждане, господин Хачър.

Но в този миг той застана толкова близо до нея, че й се стори, че я докосва.

— Кога ще се видим отново? — прошепна мъжът.

— Моля? — присви учудено вежди тя, но бързо се овладя: — Сериозно се съмнявам, че това ще стане.

— О, ще се видим. Знаете ли какво сполетява всеки съдия, който ме прати в затвора за обида? Наумявам си на всяка цена да спя с жена му.

Думите му прозвучаха като обещание. Потресена, за миг Елиз загуби ума и дума и остана неподвижна. Няколко секунди просто стояха и се взираха един в друг.

След това едновременно се случиха две неща, които ги накараха да се опомнят. Жената, за която Елиз вече знаеше, че е негова партньорка, го задърпа за ръката към току-що пристигналата кола. С периферното си зрение съзря Кейто. Докато се приближаваше към нея, тя се обърна и успя да му се усмихне, макар и някак сковано и неестествено.

Съпругът й подозрително се загледа след Хачър и жената, с която се качваше в колата. Боеше се, че ще започне да я разпитва за краткия разговор, но той не го направи. Не и преди да се приберат у дома и да успее да съчини правдоподобна лъжа.

Но сега се запита защо го беше излъгала.

Изля недоизпитото мляко в мивката и остави празната чаша на видно място. Когато излезе от кухнята и се върна до витото стълбище, за миг се спря и се ослуша. Къщата бе тиха. Не засече никакво движение горе.

Бързо тръгна по главния коридор към кабинета на Кейто. Прекоси стаята в мрака, но когато стигна до бюрото, включи настолната лампа. Бледата светлина хвърли тъмни сенки върху етажерките с книги, високи до тавана, заемащи цялата стена зад бюрото.

Елиз дръпна фалшивия рафт, който прикриваше сейфа, и натисна ръчката, макар да знаеше, че няма да помръдне. Сейфът винаги бе заключен и дори след близо три години брак, Кейто не й бе разкрил комбинацията.

Върна обратно рафта с имитации на книги, отдръпна се и огледа цялата библиотека. После, както много пъти по-рано, мислено я раздели на сектори и се съсредоточи върху всеки рафт, плъзгайки поглед от том на том.

На тези етажерки имаше безброй възможни скривалища.

Забеляза малко над главата си един том, който стърчеше няколко сантиметра над ръба на етажерката. Пристъпи на пръсти и се вгледа по-отблизо.

— Елиз?

Рязко се обърна и затаи дъх от уплаха:

— Кейто! Господи, изплаши ме.

— Какво правиш в кабинета ми?

С разтуптяно сърце тя извади брошката с диаманти от джоба на халата си, където предвидливо я бе пъхнала, преди да излезе от спалнята.

— Ами брошката…

Само това ли придържа роклята?, проехтя в съзнанието й дръзкият въпрос на Хачър. Изненада се, че си го спомни точно в този момент, когато съпругът й я гледаше подозрително и очакваше обяснение.

— Щях да я оставя на бюрото ти с бележка, за да я видиш сутринта, преди да излезеш — каза тя. — Мисля, че някои от камъните се клатят. Трябва да я погледне бижутер.

Той пристъпи в стаята и погледна брошката върху отворената й длан, а после очите й.

— По-рано не спомена за това.

— Забравих — отвърна тя с лека провокативна усмивка. — Вниманието ми беше заето с други неща.

— Утре ще я взема в града и ще я оставя при бижутера.

— Благодаря. Брошката принадлежи на семейството ти от векове. Не искам да нося отговорност, ако някой диамант се загуби.

Той погледна към рафта над нея.

— Към какво посягаше?

— Забелязах, че една книга стърчи. Знам колко държиш на безупречния ред в тази стая.

Кейто застана до нея зад бюрото и побутна навътре тома с юридическа литература.

— Готово. Сигурно госпожа Бери го е издърпала, когато е забърсвала праха.

Обхвана ръцете й над лактите и леко ги потърка.

— Елиз? — прошепна той. — Ако искаш нещо, скъпа, можеш просто да ми кажеш.

— Какво бих могла да желая? Нищо не ми липсва. Ти си изключително щедър.

Съпругът й съсредоточено се вгледа в очите й, сякаш търсеше нещо скрито зад спокойния им израз. След това притисна ръцете й за миг, преди да я пусне.

— Изпи ли си млякото?

Елиз кимна послушно.

— Добре, да се връщаме в леглото. Може би ще ти помогна да заспиш.

Кейто изчака тя да тръгне пред него. Докато вървеше към вратата, Елиз погледна назад. Мъжът й все още стоеше зад бюрото си и я наблюдаваше. Чертите му се открояваха на светлината на лампата като изсечени от гранит. Бръчката между веждите му издаваше, че е дълбоко замислен.

Най-сетне угаси лампата и стаята потъна в непрогледен мрак.