Сандра Браун
Рикошет (29)

Двадесет и осма глава

Кейто Леърд се чувстваше толкова добре, че му бе трудно да върви прегърбен и да си придава печален вид.

— Работата ме ободрява — каза той на онези, които изразиха удивление и загриженост, когато го видяха в съда толкова скоро след сполетялата го трагедия.

Обясни им, че е загрижен и за правораздавателната система, която и без това буксувала. Не можел да позволи личната му трагедия да стовари по-тежко бреме върху плещите на колегите му.

На излизане от Правосъдния отдел на Чатъм Каунти махна за довиждане на охранителите и се престори пред тях, че едва има сили да побутне тежката стъклена врата.

Но походката му бе пъргава, когато тръгна през паркинга. Слънцето клонеше към залез. Той забеляза внушителната си, стройна и издължена сянка върху настилката. Ала след малко към нея се присъедини друга сянка, също толкова издължена, стройна и внушителна. В същото време чу познат глас зад гърба си:

— Здравейте, съдия Леърд.

Обърна се, когато Дънкън Хачър вкопчи в рамото му силната си ръка. Детективът се усмихваше, но така, че съдията го побиха тръпки.

— Как вървят нещата, Ваша чест?

— Както би могло да се очаква, благодаря.

— Кога е погребението?

— При тези обстоятелства реших да мине без официална церемония. Ще бъде в тесен кръг.

— Ще поискате ли тялото да бъде кремирано?

— Загрижеността ви е трогателна, детектив Хачър. Но тези неща са твърде лични.

Ледената усмивка на Хачър изчезна.

— Качвайте се в колата!

Хачър буквално го завлече към неговия „Лексус“, където детектив Бауън чакаше с отворена врата и включен двигател.

— Добър вечер, господин съдия — поздрави учтиво тя.

— Проникнали сте в колата ми?

— Това са част от допълнителните услуги, предлагани от полицейския отдел — отвърна ДиДи. — Да откарваме VIP персони до домовете им след тежък ден на работното място.

— Съдия, който е суров с полицаите и мекушав с престъпниците, заслужава специално отношение — добави Хачър.

Кейто се опита да освободи ръката си от хватката на детектива, макар и да знаеше, че опитът му ще бъде безуспешен. Огледа се за помощ, но паркингът бе пуст.

— Пуснете ме! — заплашително изрече той.

— Веднага щом се качите в колата.

— Това ще ти коства работата, Хачър.

— Вероятно. Но не и преди да изпея на висок глас пред всички трагичната балада за връзката на покойната госпожа Леърд с Робърт Савич.

Досега това не бе стигнало до медиите. Съдията бе поискал да остане неоповестено. Той престана да се съпротивлява.

— Очевидно знаете мелодията. — Хачър го сграбчи още по-здраво. — Влизайте в колата или ще счупя ръката ви, което би ми доставило огромно удоволствие.

Погледът на Дънкън издаваше, че не блъфира. Очевидно ДиДи Бауън си мислеше същото. Гледаше партньора си с тревога и може би с малко страх.

— Ще отидеш в затвора за това! — изсъска съдията.

Въпреки заплахата, той се качи на задната седалка на колата си. Хачър се настани до него. Детектив Бауън седна зад волана, съвестно закопча предпазния си колан и потегли от паркинга.

Не знаеше дали да изпита облекчение или уплаха от посоката, в която поеха. Беше очаквал да го откарат или в дома му, или в полицейското управление. Вместо това, се отправиха към реката.

На няколко преки от съда модерните ресторанти и магазини в района на Маркет Скуеър отстъпваха място на занемарени строителни обекти, складове и сгради на фалирали фирми, повечето изоставени и запуснати. Булевардите се стесняваха в неравни улици, покрай които се нижеха редици телени огради. Колата подскочи, докато пресичаше трамвайните релси.

От лявата им страна се издигаше Талмадж Бридж. Отвъд него бяха учрежденията на пристанищните власти на Джорджия. Кейто знаеше, че на портала има въоръжени пазачи, но не биха могли да му помогнат от това разстояние.

Всички мълчаха, докато Хачър обяви:

— Стигнахме.

Детектив Бауън отби встрани от улицата и спря, но не изключи двигателя.

Съдията огледа района и гневно процеди:

— Много въздействащо! Пусто място, зловещо и страховито.

Не бе изплашен, а по-скоро вбесен. Знаеше, че както и да се перчеше със силата си, Хачър няма да му посегне. Но как се осмеляваше да мисли, че ще се отърве безнаказано за подобно отношение към съдия? Детективът не бе просто безразсъден, а удивително наивен.

Във всеки случай бе крайно време да разкрие картите. Кейто Леърд самодоволно се усмихна.

— Задоволете любопитството ми. Спахте ли с жена ми? Или само ви се искаше? — Забавно бе да види как чертите на детектива се напрегнаха и лицето му застина. Съдията тихо се засмя: — Не бъдете твърде суров със себе си, детектив Хачър. Елиз имаше същото въздействие върху почти всеки, мъж, с когото се срещнеше. Дори полицай с много отличия като вас не би останал безразличен към чара й. Не сте уникален. И далеч не сте толкова жесток, колкото искате да изглеждате.

Но не бе предвидил какво ще последва. Движението на Хачър бе така светкавично, че той осъзна какво става едва когато усети заслепяваща болка в слабините и от гърлото му се изтръгна вик.

— Това достатъчно жестоко ли е? — попита Хачър и безмилостно стисна тестисите му.

Въпреки усилията си да се сдържи, Леърд заскимтя като куче.

— Нека ви кажа какво ме прави и уникален, и жесток, съдия Леърд — прошепна Хачър толкова близо, че горещият му гневен дъх докосваше лицето на съдията. — Аз съм този, който ще откъсне топките ви в този миг, ако откажете да ни съдействате.

През червената мъгла на болката до съдията достигна гласът на детектив Бауън:

— Дънкън, недей…

— Млъкни, ДиДи! — изръмжа той. — Казах ти, че ще действам по свой начин.

— Но не можеш…

— Мога. И го правя. — Затегна хватката си и отново завъртя ръка.

— Какво искате? — Пискливият глас, с който Кейто изрече въпроса, сякаш не бе неговият.

Хачър постепенно отпусна юмрука си и го освободи.

— Сега, след като успях да привлека цялото ви внимание, ще ме изслушате.

Опитвайки се да затаи дъх и да потисне болката, Кейто погледна към предната седалка. Детектив Бауън ги наблюдаваше с очевидна тревога. Не бе съгласна с методите на партньора си, но нямаше намерение да се намесва.

— Подозираме, че сте замесен в нещо нечисто.

— И какво е то? — изскимтя омаломощено съдията. Отново отмести поглед към Хачър, но застина от усмивката, която се появи върху лицето на детектива.

— Знаем, че сте мошеник, просто все още не сме разкрили докъде се простира участието ви в престъпните дела. Но това вече дори не ме интересува.

Кейто дишаше учестено, без да отрони и дума.

— Нямам нищо срещу вас — каза Хачър. — Но най-сетне се добрах до нещо за Савич, а той е този, когото съм набелязал.

Съдията погледна ДиДи и отрони:

— Всички искаме да докопаме Савич.

— Радвам се, че го казвате. Защото утре ще бъде арестуван за убийството на Наполи.

— Мейер Наполи ли? — Макар да го каза на себе си, изненадата му изглеждаше искрена.

— О, да, забравих да спомена — вметна Хачър. — Появи се свидетел, който е видял как Савич застрелва Наполи на Талмадж Бридж.

— Сериозно ли говорите?

Кейто погледна към ДиДи за потвърждение.

— Напълно, съдия Леърд. Същият човек е видял Наполи да блъсва госпожа Леърд от парапета в реката.

— Значи Елиз не е… не е скочила? Не е сложила сама край на живота си?

— Изглежда, не — отвърна ДиДи.

Той наведе глава и сниши гласа си до задъхан шепот, който също прозвуча искрено.

— Това… донякъде ми носи утеха.

— Савич се е появил веднага щом Наполи е свършил мръсната работа вместо него — продължи ДиДи. — Явно Наполи е изнудвал Савич с онези снимки, както е възнамерявал да изнудва и вас. Савич го е убил.

— И когато кучият син бъде изправен пред вас за изслушване за освобождаване под гаранция — намеси се Хачър, — добре е да бъдете настроен за сурово наказание. Изслушването трябва да даде тон за развоя на делото за убийство. Ако се държите другояче, ще започнем да се питаме защо и да търсим причините.

— Но не разбирам защо сте счели за необходимо да организирате това… отвличане.

— Защото държах да сте наясно, че ми писна да бъда разиграван от правната система, сиреч — от вас! — каза Хачър. — Последния път, когато Савич бе изправен пред съда, вие го пуснахте да си отиде.

— Бях задължен от…

— Спестете си приказките, Ваша чест. Но запомнете назидателния тон, с който говорехте преди малко. Ще бъде от полза. Ще вдъхне… авторитет. Утре, на изслушването, ще откажете на Савич право на освобождаване под парична гаранция. Ще остане в ареста до процеса. Уредете вие да водите този процес и не правете никакви отстъпки към него или адвоката му Стан Адамс. Нито при подбора на съдебни заседатели, нито при възражения, нито дори ако поискат почивка, за да отидат до тоалетната. Нищо да не става според техните желания. Разбрахме ли се?

— Добре — разтревожено отвърна Кейто.

— Всъщност имаме един проблем — каза ДиДи Бауън и тревожно погледна към Хачър. — Свидетелят ни не е най-надеждният…

— Достатъчно надежден е! — Резкият тон на партньора й я накара да замълчи. — Имаме свидетел. Можем най-сетне да притиснем онова жестоко копеле, ако решавате в наша полза. Не искаме процесът да бъде прекратен дори ако заседателите четат вестник и гледат директното му излъчване по мобилните си телефони, докато седят в ложата.

— Няма да се задоволя с по-малко от доживотна присъда. Ще оставя на съдебните заседатели да решат дали да получи смъртно наказание — заяви съдията.

В гласа му изведнъж се бяха появили възторжени нотки.

Гледаше ту единия, ту другия детектив и накрая се спря на Хачър. Въпреки че го презираше, изпита желание да го разцелува. Проклетият наивник не осъзнаваше, че така решава най-големия му проблем: как да сложи край на партньорството си със Савич, без да се страхува от възмездие.

Наскоро бе стигнал до заключението, че ползотворното им сътрудничество вече се е изчерпало. Беше му донесло състояние, което никога не би могъл да изхарчи, въпреки че когато се оттеглеше в пенсия, щеше да се постарае.

Не че парите бяха причината да сключи тази сделка. Примамливи бяха тръпката на тайнствеността, рискът. Непрестанният флирт с опасността му бе доставял безкрайно удоволствие.

Но вече бе станало твърде лесно, вълнението бе отшумяло. Това партньорство бе слабост, която не си струваше рисковете. Ала прекратяването му би изложило живота му на опасност, защото само Савич слагаше край на партньорствата.

Сега престъпникът щеше да бъде осъден на доживотен затвор или екзекутиран. Ако се разбъбреше наляво и надясно за корумпирани съдии, кой щеше да го слуша? Всички осъдени на смърт обезумяваха от злоба и никой не им обръщаше внимание, особено когато злобата им бе насочена към съдиите, произнесли присъдите им.

Положи огромно усилие да остане с подобаващо сериозно изражение, когато заяви:

— Савич ще си получи заслуженото. Ще се погрижа.

Хачър се взираше право в очите му, сякаш за да се увери, че може да му има доверие. Най-сетне, очевидно доволен, погледна към детектив Бауън и кимна. Без да продума, тя направи обратен завой и колата потегли към съда.

Въпреки пулсиращата болка в слабините, Кейто едва сдържаше радостта си.

* * *

Преддверието бе пусто, Кени бе потънал вдън земя.

Вратата за личния офис на Савич бе широко отворена. В стаята нямаше друга светлина, освен кръга върху бюрото, хвърлян от настолната лампа. Лъскавата му глава бе наведена над куп документи. Косата му бе разделена на толкова прав път, че изглеждаше като нарисувана.

Усетил, че вече не е сам, той посегна зад бюрото си, където държеше скрит пистолет, вдигна очи и се взря в неканения гост.

Ярките му зеници леко се разшириха, но изненадата бързо бе прикрита зад непроницаемия син поглед, който бе последното нещо, видяно от мнозина миг преди смъртта им.

— Чух асансьора и помислих, че е Кени — каза той.

— Никак не приличам на него.

Савич се усмихна и ослепителнобелите му зъби проблеснаха на матовото му лице.

— Чувството ти за хумор не е пострадало. Добра вест за отвъдния живот.

Елиз побутна вратата и влезе в офиса му.

— Съвършено жива съм.

— Виждам, че е така. Дори не изглеждаш никак зле. Само не бих казал, че одобрявам новата ти прическа, да не говорим за дрехите.

— Не изглеждаш шокиран да ме видиш — отбеляза тя.

— Вярвам само на абсолютно доказани истини, Елиз. Сведенията за смъртта ти бяха откъслечни, основани на догадки. Дали Наполи те с блъснал от моста? Дали си скочила, след като си го убила? Всичко беше твърде объркано. — Вдигна ръце. — Кой знаеше в какво да вярва?

Взираха се един в друг няколко мига. Накрая тя каза:

— Все още не си ме поканил да седна.

— Извини ме. — Посочи й стола срещу бюрото си. — Все пак съм мъничко изненадан. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

И двамата бяха предпазливи. Никой не можеше да предвиди края на тази среща. Единствено тя знаеше целта й.

— Съпругът ти все още ли е в неведение?

— Питаш дали Кейто знае, че съм жива ли? Не.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш.

Савич й се усмихна.

— Напълно си права. Предполагам, че си имала основателна причина да се правиш на мъртва. Изгарям от нетърпение да я узная. Къде беше?

— През последните три дни — с Дънкън Хачър.

Савич избухна в смях, поразен от признанието й.

— Превъзходно! Когато го видях за последен път, беше обезумял. Пошегувах се с него за увлечението му по теб. Мислех, че е безнадеждно. — Савич изразително повдигна вежди. — Явно не е така. — Отново се засмя. — Разбирам защо те иска в леглото си. Но не мога да си обясня какво привлекателно намираш ти в него. Безспорно притежава някакъв първичен чар. С тези рамене. И тези изсечени черти. Но е отегчително праведен, Елиз — каза той с нотка на съжаление. После добави със змийска усмивка: — Или доскоро беше. Преди да срещне теб. Нищо чудно, че е започнал да се държи безразсъдно. Борил се е със страстта си, но очевидно тя е надделяла над чувството за дълг. — Савич облиза устни, сякаш за да усети сладостния вкус на падението на Дънкън. — Как се чувстваш, Елиз? Какво е да накараш един човек да пожертва душата си за теб?

— Дънкън не е пожертвал нищо заради мен.

— Поне част от праведността си — със сигурност.

— Може би за известно време. — Тя сведе поглед. После продума тихо: — Повече иска теб, отколкото мен.

Савич се наведе напред и опря лакти на ръба на бюрото.

— Не те разбирам.

Елиз вдигна глава и го погледна.

— Ти си това, което желае най-силно. Никой не е обсебил сърцето му така, както ти. В него няма място за никого друг. Готов е на всичко, за да те унищожи… по един или друг начин.

Савич я погледна изпитателно за миг, а после стана и заобиколи бюрото.

— Да, по един или друг начин. Стани, Елиз.

Тя колебливо изпълни молбата му и отгатнала причината, разпери ръце.

— Мислиш, че Дънкън ме е изпратил ли? Би ме убил, ако узнае, че съм дошла тук.

— Все пак ме извини за любопитството.

Претърси я от горе до долу и провери под сутиена й за скрит микрофон.

Елиз хладно се взираше в него, докато я докосваше.

Усмихна й се чаровно и след като поизпъна потника й, се върна на стола си зад бюрото.

— За мен не е никаква новина, че Дънкън Хачър сънува мокри сънища за моето залавяне.

— Но сега има план да ги сбъдне.

— Така ли?

— В онази нощ на моста избягах от Наполи…

Това бе очевидно, но Савич е нетърпение очакваше да чуе останалото.

— … едва след като те видях хладнокръвно да го застрелваш.

— А-ха. — Савич се облегна назад, явно необезпокоен от дръзкото й разкритие.

— Дънкън ще използва свидетелските ми показания като основание да те арестува.

— Нима?

— В момента е с Кейто и го заплашва с последствията, ако бъде отстъпчив към теб и отново те пусне да излезеш от съдебната зала на свобода. После ще дойде при теб.

Савич не откъсна поглед от нея, докато размишляваше върху думите й.

— С това предупреждение предаваш Дънкън Хачър.

— Точно така.

— Кавга между влюбени ли?

— С Дънкън имаме различни цели. Той иска теб.

— А какво искаш ти, сладка Елиз?

— Тук съм, за да ти предложа сделка.

— Този разговор с всяка минута става все по-странен. Заинтригуван съм. Каква сделка?

— Ако дам показания за онова, което видях, ще бъдеш обвинен в убийство.

— Или…

— Или ще се отрека от историята, която разказах на Дънкън. Ще заявя, че съм застреляла Наполи при самозащита, както Тротър.

— Тогава Хачър не повярва във версията за самозащита. Сега ще му бъде още по-трудно.

— Ще кажа, че затова съм скалъпила лъжата за теб, защото не би ми повярвал. Във всеки случай без моите показания Дънкън няма нищо срещу теб. Никакво солидно доказателство, с което да издейства повдигане на обвинение. Без мен не може да се добере до теб.

Савич остана съвършено неподвижен и нито веднъж не мигна, докато я гледаше втренчено. Изминаха дълги мигове. Най-сетне каза:

— Това е невероятно щедро предложение, Елиз. Ако се отречеш от думите си, не само ще превърнеш новото си гадже в свой враг, а и ще рискуваш самата ти да бъдеш уличена.

— Ще поема риска, ако приемеш предложението ми.

Той присви очи срещу нея, напълно осъзнавайки, че подобно предложение не може да бъде отправено безвъзмездно или на нищожна цена.

— Какво искаш от мен? Сигурно е изключително важно за теб. Нещо, което отчаяно желаеш.

— Да. И само ти можеш да ми го дадеш.

— Слушам те.

Срещна погледа му.

— Искам Кейто. Дай ми го.

* * *

Когато ДиДи подаде ключовете от лексуса на съдията, не го погледна в очите, сякаш така щеше да избегне участие в това, което ставаше. По принцип беше съгласна с Дънкън. Но грубото му държане бе недопустимо. Беше прекрачил границата. И причината бе Елиз.

Погледаха как Леърд потегля, после се върнаха до колата й.

— Тази част мина точно по плана — шеговито отбеляза Дънкън, докато се настаняваше на предната седалка.

— Нима напълно си забравил какъв е смисълът на работата ни, Дънкън?

— Да заловим Савич, а после — и този негодник.

— Да ги заловим с каквито и да е средства, законни или не?

— Опитахме със законни. Не успяхме.

— Може да поиска задържането ти за нападение.

— Може, но няма да го направи. Ще пази кожата и репутацията си. — Погледна часовника си. — Обикновено Савич работи до късно, но трябва да побързаме, за да стигнем в офиса му, преди да си тръгне. Да вървим.

— Сега ли?

— Разбира се, че сега. Какво си мислеше?

— Че ще следваш процедурата — извика тя. — Ще поискаш заповед за задържане и ще се консултираш с по-висш полицейски служител. Помниш ли капитан Джерард? Уорли? Ние не сме хора, търсещи саморазправа, а детективи. Имаме нужда от подкрепление и…

— Не! — категорично отсече той.

Гневно впериха погледи един в друг. ДиДи първа отстъпи и пробва друга тактика.

— Не си даваш ясна сметка какво вършиш, Дънкън. Моля те, помисли и се опомни.

— Вече мислих достатъчно. Писна ми от умуване, трябва да действаме.

— Съгласна съм, но трябва да постъпваме отговорно и да спазваме законите.

— Добре — рязко каза той, — щом биеш отбой, ще продължа сам. Ако затъна…

— Когато затънеш.

— Добре, когато затъна, не е нужно да ме последваш. Аз поисках това, не ти. Партньорската ти лоялност дотук е достатъчна. Официално те освобождавам от всякакъв дълг към мен. Остави ме и си тръгни с чиста съвест. Но аз ще доведа замисъла си докрай, и то по свой начин.

Обърна се и посегна към дръжката на вратата, но партньорката му го сграбчи за ръкава:

— По дяволите, Дънкън! Знаеш, че не мога да те оставя да се изправиш сам срещу Савич.

Той й се усмихна за миг:

— Добре тогава. Да вървим!

По пътя и двамата мълчаха. Когато колата им приближи на една пряка от магазина за машини на Савич, Дънкън отвори ципа на сака между седалките и извади револвер 357-и калибър. Пъхна го в колана на панталона си.

ДиДи го погледна изненадано.

— Откъде се сдоби с това?

— Взех си го от къщи.

— Къде е деветмилиметровият?

— Този е по-подходящ за целта ми.

— Как така?

Не последва отговор. Вместо това, Дънкън издаде сподавен звук на пълно недоумение.

ДиДи проследи погледа му.

Пред сградата на Савич стоеше паркирана неговата кола, която бе оставил при Елиз Леърд на Лейдис Айлънд.