Сандра Браун
Рикошет (26)

Двадесет и пета глава

На лицето й се изписа обида, в очите й проблесна гняв.

— Застрелях Тротър, защото нямах избор. Той стреля пръв. Но пистолетът на Наполи беше у мен. Нима мислиш, че бих застреляла невъоръжен човек? Нима все още вярваш, че съм способна на това?

Той извърна глава и рече примирено:

— Е, добре… Да се върнем към случката на моста. Побягнала си…

— Отговори на въпроса ми, Дънкън!

— След като ти ми отговориш.

Язвителният му тон я засегна. Дълго остана загледана в него, но най-сетне потисна гнева си и продължи:

— Побягнах от страх за живота си. Въпреки че бях с една обувка, не успя да ме догони. Когато погледнах назад, той тичаше обратно към колата. Предполагам, че е възнамерявал да подкара след мен. Точно тогава забелязах приближаващия се автомобил.

— От коя посока?

— От града. Тичах обратно, към Хътчинсън Айлънд. Помислих си: „Слава богу, пристига помощ“. Канех се да се върна и да размахам ръце срещу шофьора. Но колата изведнъж спря и от нея слезе Савич. Бях изумена. Той беше последният човек, когото очаквах да видя. Залегнах в сянката на кулата.

— Защо? Нали със Савич сте приятели? Е, добре, познати — поправи се Дънкън, когато долови укора в очите й. — Защо не го извика да ти помогне?

Елиз се замисли, след което тихо отвърна:

— Не знам… Походката, с която се отправи към Наполи, беше заплашителна. Знаех, че не е случайност, задето се е озовал там. Проумях това за секунди. Но по-скоро инстинктът ме накара да остана скрита.

Дънкън помисли върху думите й и попита:

— Добре, но той не те ли видя?

— Не, сигурна съм. Иначе наистина щях да бъда в моргата. Прескочи парапета между платната и продължи към спряната кола, в която Наполи седеше зад волана. Размениха няколко думи.

— Какво си казаха?

— Не чух точно. Но в следващия миг тресна изстрел. Савич погледна Наполи, навярно за да се увери, че е мъртъв. Тогава слязох по стълбата до кулата и приклекнах на онова нещо под моста.

— Не се ли изплаши? Аз също се спуснах по онази стълба. Страховито е.

— Нямах време да мисля за това. Повече се боях от Савич. Веднага след изстрела той затвори вратата на колата. Секунди по-късно чух как затръшва вратата на своя автомобил. Стори ми се, че потегли… Не можех да се крия там вечно, така че се осмелих да се върна горе. Нямаше и следа от Савич. Изтичах до колата си, погледнах Наполи и се убедих, че е мъртъв. Дори за миг не се спрях и не се сетих за чантата си. Побягнах. — Замълча, пое дъх и го погледна. — Вече знаеш останалото.

— Колко време продължи всичко това?

— Трудно ми е да кажа — замислено отвърна Елиз. — Стори ми се цяла вечност, но предполагам, че е било само няколко минути…

— И нямаше други коли?

Тя поклати глава.

— А защо не се обади в полицията?

— Вече обсъдихме това, Дънкън. Нямах доказателства. Ти не повярва на нищо друго, което ти казах.

— Тогава защо дойде при мен?

— Надявах се, че ще се зарадваш да ме видиш. Но ти отново не ми повярва. Не и преди да видиш тялото на другата жена в моргата.

Не можеше да го отрече. Остана замислен за миг, опитвайки да си представи какво точно се е случило: Савич взема от Наполи часовника на Елиз, който е трябвало да занесе като доказателство за смъртта й. Затваря вратата и потегля със своята кола. Възможно бе всичко да е станало за секунди. Парчетата от пъзела се подреждаха, но все още нещо липсваше.

— Обясни как си спечелила доверието на Савич. Кога се срещнахте с Кейто?

— Не е нужно да поставяш въпроса деликатно, Дънкън. Промъкнах се в леглото му. Когато не успях да изкопча нищо уличаващо от Савич, започнах да търся най-добрия начин да се сближа със съдията. Сигурна съм, че с детектив Бауън сте чули пикантните клюки за връзката ни.

Не се опита да отрече.

— Вероятно повечето са истина — каза тя. — Прелъстих го. Трябваше да се омъжа за Кейто, за да проникна в къщата му, в мислите му. Но открих, че е изключително внимателен. Никога не оставяше и най-малък знак, че е свързан със Савич. Никакви бележки, разписки за банкови депозити, квитанции за електронни преводи, нищо! Два пъти ме хвана да тършувам в кабинета му — в нощта след приема и отново в последната нощ, когато си бях у дома, малко преди да се обадиш и да му кажеш да ме доведе на разпит на следващия ден. През цялото време, откакто бяхме женени, се преструвах, че страдам от безсъние, за да имам повод да слизам долу нощем. Претърсих старателно всяка стая безброй пъти и винаги внимавах да не оставям следи. Исках да се добера до каквото и да е доказателство. Но месеците брачен живот с него прераснаха в години. Започнах да губя вяра, че съществува нещо уличаващо, което може да бъде открито. Толкова желаех всичко да свърши, че навярно съм се увлякла и съм станала непредпазлива. Кейто започна да ме подозира. Опитваше се да го скрие, но от месеци усещах, че е надушил нещо, че по някакъв начин ме е разкрил. Мисълта за това ме ужасяваше. Със Савич бяха безмилостни с всеки, който се опита да ги изобличи. Не исках да умра. По-важното — не исках да се проваля. Но знаех, че времето ми изтича. Когато се появи Тротър, разбрах, че Кейто бърза да се избави от заплахата.

— Какво ти каза Тротър в онази нощ?

— Погледна ме и възкликна: „Не ми казаха, че сте толкова красива!“ Когато изрече това, се убедих, че не е крадец. Бяха го изпратили, за да ме убие.

— Горкият Гари Рей. Сигурно си му се сторила като видение. Прелестна блондинка по нощница. Запитал се е защо съпругът ти иска да се отърве от жена като теб.

— Същото си помисли и ти — тихо му напомни Елиз. — Имаше право да се съмняваш в мен, Дънкън. Привидно животът ми изглеждаше идеален. Живеех в приказката за Пепеляшка. Но вътре в онази къща, когато оставах насаме с него, се задушавах. Трябваше да понасям допира му, а го ненавиждах.

Мисълта, че Кейто я е докосвал, бе непоносима и за Дънкън, затова побърза да я прогони.

— Страхувал се е от това, което знаеш или подозираш за него, и е наел Наполи да те убие. А Наполи е поверил мръсната работа на Тротър, който се е издънил.

— Кейто е очаквал да ме застрелят онази нощ в кабинета му и да продължи необезпокояван далаверите си със Савич.

Дънкън замислено потърка чело.

— Едно нещо не ми се връзва. Савич какво си помисли, когато ти се омъжи за партньора му? Не заподозря ли някакъв замисъл?

— Щеше да заподозре, ако не бях взела предварителни мерки. Когато започнах да се виждам с Кейто, отидох при Савич и го помолих да направи проучване за него. Като приятелска услуга.

— За Кейто ли? — засмя се Дънкън.

— Поисках да узнае каквото може за миналото на съдията. Дали има бивши съпруги, деца, наистина ли е богат.

— Постарала си се да изглежда, сякаш не знаеш нищо за този човек.

— Точно така. С този ход целях да разсея подозренията на Савич, че знам за уговорките им. За да бъда сигурна, че няма такива, от време на време го молех за приятелска услуга.

— Например?

— Да проучи жена, с която Кейто се е държал особено приятелски. Дали се среща с някоя зад гърба ми? Дали компаниите, в които Кейто инвестира, имат добра репутация? Дали инвестицията е законна? Неща от този род. — След кратко мълчание Елиз допълни: — За последен път отправих молба към него сутринта след смъртта на Тротър. Отидох в офиса на Савич и поисках да разбере дали в подземния свят се говори, че съдията е наел някого, за да ме убие. Исках да видя реакцията му. Окото му не мигна.

Дънкън си помисли, че или е много смела, или отношенията й със Савич са били по-близки, отколкото твърдеше.

— Бях отчаяна, Дънкън. Знаех, че Савич ще се обади на Кейто още щом изляза от офиса му. Надявах се, че щом узнае за подозренията ми, скоро няма да посмее отново да поръча убийството ми.

— Срещнала си се със Савич още веднъж след това, Елиз — каза той и внимателно прецени изражението й. В „Уайт Тай енд Тейлз“.

— Да, в деня, когато обядвахме в кънтри клуба. Ти отказа да ми повярваш. Помислих… страхувах се, че ще ме издадеш на Кейто.

— Не го направих.

— Да, но тогава не го знаех. Отново се свързах със Савич, за да попитам чул ли е нещо. Дали страховете ми са оправдани. Успокои ме, увери ме, че не се говори друго, освен че съпругът ми ме обожава и би предпочел самият той да умре, отколкото да падне косъм от главата ми.

— Казал го е, за да ти замаже очите.

— Защото със сигурност е знаел, че скоро Наполи ще се погрижи за мен. Откъде разбра за срещата ми със Савич? — попита тя.

Дънкън й разказа за Горди Балу.

— Узнах за самоубийството му в затвора точно след като съдията донесе уличаващите снимки за теб и Савич.

Елиз поклати глава с недоумение.

— Снощи спомена за тях. Какви снимки?

Обясни й, но тя все още изглеждаше озадачена.

— Предполагам, че когато ме е следял, за да ме хване с Коулмън, за своя изненада ме е видял със Савич.

— Сигурно е изпаднал в екстаз. Твои снимки със Савич биха били далеч по-ценни за съпруга ти, отколкото онези, на които си с бейзболиста. Били са най-силният коз на Наполи.

— Но преди да го използва, вече бе мъртъв.

— Така е. Не му свършиха работа, но помогнаха на Кейто да постигне целта си. Опита се да ни убеди, че си била лъжкиня и развратница, вероятно любовница на известен престъпник, убил двама души, и когато си осъзнала, че загазваш, си скочила от моста. Накара ни да му повярваме.

— Включително и теб ли?

— Най-вече мен.

Елиз дълго се взира в него. Сетне попита с пресипнал глас:

— Затова ли плачеше снощи? Защото мислеше, че съм мъртва?

Дънкън не искаше сега да се връща към тези мигове.

— Пазиш ли все още писмото на Чет?

— В банков сейф е, в родния ми град. Оставих го там, преди да се преместя в Савана.

— Това поне е добра новина. — Дънкън извади от жабката слънчеви очила. — Едната дръжка е изкривена, но сложи ги.

— Защо, вече никой не издирва Елиз Леърд.

— Не желая да поемам рискове.

Когато влязоха в магазина, той й даде няколко банкноти.

— Знам, че си свикнала да харчиш доста повече.

Тя се намръщи, когато взе парите.

— Благодаря, ще ти ги върна. Какво ще правиш, докато аз пазарувам?

— Ще поседя в снекбара ето там, ще пийна ягодово газирано и ще кроя планове как да заловим онези копелета.

Елиз взе количка и се отдалечи от него към магазина. Дънкън зае едно от сепаретата в снекбара и докато отпиваше от ягодовата си напитка, си представи как водят Савич и Кейто към затвора, оковани в белезници.

Хрумна му да извади телефона си и да позвъни на ДиДи.

* * *

— Здравей! — извика партньорката му, явно доволна да го чуе. — Не очаквах да се обадиш днес.

— Как вървят нещата?

— Косата ми прилича на облак. Уорли е кретен. Както обикновено, нали знаеш.

— А другите неща.

— Случайно да си гледал пресконференцията на съдията тази сутрин?

— Сигурно съм я проспал — излъга той.

— Съсипан е.

Кучият син бе заблудил дори ДиДи — най-проницателния детектив, когото Дънкън познаваше.

— Сега доизглаждаме подробностите — обясни ДиДи. — Дотън потвърди съвпадението със зъболекарските снимки на госпожа Леърд и извърши аутопсията. Удавила се е. Освен всичко останало, вземала е и наркотици.

— Е, това вече е измислица.

— Напротив! Щом е участвала в далаверите на Савич, нищо чудно и да е пробвала стоката. Дотън откри следи от няколко синтетични наркотика, но не е умряла от тях. Предаде тялото й за погребение, все още не се знае кога и къде.

— Нещо ново за Савич?

— Нищо, освен заснетите срещи с покойната госпожа Леърд.

— Успял е да стигне до Горди.

— Като стана дума за това — каза ДиДи, — ти защо не спомена, че си се спречкал със Савич в центъра за временно задържане?

— Изхвърча ми от ума.

— Сигурно. Клюката стигна до Казармата сутринта. Според някои източници сграбчил си го и сте си разменили жестоки думи…

— А според други?

— Стигнало се е до бой и двамата сте се озовали в спешното отделение.

— Джерард знае ли?

— Простил ти е. Всеки от нас би реагирал така, ако се бе сблъскал със Савич толкова скоро, след като чухме за Горди. Капитанът изпрати хора да разпитат другите затворници за самоубийството му, но никой нищо не знае.

— Не е изненадващо. — Той бавно отпи от питието си, съзнателно отлагайки това, което имаше да й каже. Когато реши, че е направил достатъчно дълга пауза, рече: — Дълго размишлявах, ДиДи. Сега, моля те, запиши какво трябва да направиш.

— Почакай да взема бележник и химикалка. — Върна се след секунда. — Е, казвай!

— Искам да откриеш дали Наполи е имал някаква връзка със Савич.

— Имаш предвид — освен снимките ли?

— Да, имал ли е лични взаимоотношения. Може би е стрелба напосоки, но човек никога не знае.

— Наполи едва ли се е движел в средите на Савич. Самият той го каза: защо да наемат такъв човек?

— Само поразпитай, виж дали ще изникне нещо. Започни със секретарката на Наполи. Тя ще съдейства, защото е харесвала шефа си и иска да узнае кой го е убил.

— Мислиш, че Савич…

— Казах, че е стрелба напосоки.

— Добре, ще се обадя на секретарката. Какво да търся?

— Нямам представа. И още нещо… — Дънкън замълча, сякаш обмисляше как да се изрази. — Може би не е зле да направиш проучване на хората, за които знаем, че са очистени от Савич. Вече сме наясно с историята на Горди Балу. А тези на Фреди Морис и Андре Боне, чиято къща беше взривена? Може би ако се поровим в миналото им, ще намерим някого, който знае или е дочул нещо за Савич. То ще е достатъчно, за да получим заповед за обиск. Какво мислиш?

Очакваше, че партньорката му ще се възпротиви на това предложение, ала тя се съгласи, макар и с явна липса на ентусиазъм.

— Добре, на какво очакваш да попаднем?

— Не знам. Мога само да гадая, докато го открием. — Замълча и въздъхна. — По дяволите, хващам се като удавник за сламки. Остави, ще поумувам още.

— Вали ли все още там, където си?

— Слънцето вече изсуши всичко.

— Тук също, навсякъде се вдига пара. Толкова е горещо, че едва се диша — рече ДиДи, после го попита кога ще се върне.

— След два дни — отвърна Дънкън.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Спах до късно. Направих дълъг сутрешен крос. Мислите ми започнаха да се проясняват и ми хрумна отново да проучим онези нещастници. Но ако смяташ, че няма да има полза…

— Не съм казала това. Ще се заема — каза тя раздразнено. — Все пак е нещо, а и не се очертава друга неотложна работа.

— Добре. Започни с Фреди Морис и се върни назад. Родители, братя и сестри, бивши съпруги, приятелки, приятели. Може би някой изгаря от желание да ни разкаже това, което знае за Савич.

— Вече разпитахме повечето от тези хора веднага след убийствата.

— Не е зле отново да ги посетим, да разширим кръга.

— Добре.

Престори се, че не е доловил неохотата в гласа й.

— Не забравяй и Чет Роулинс. Онова момче, което беше убито в затвора.

— Екзекуцията в Айриш Спринг ли?

— Да.

— Не беше наш случай — възрази тя. — Разследването беше проведено в Джаксън.

— Е, може би детективите са пропуснали нещо.

— Добре, ще проверя. — След кратко колебание ДиДи попита: — Сигурен ли си, че си добре?

— Напълно.

— Звучиш странно.

Дънкън видя Елиз да свива по пътеката и да върви към него. Време бе да затвори.

— Мисля да подремна малко — каза той на ДиДи. — Не забравяй за секретарката на Наполи. Обади ми се веднага щом узнаеш нещо. Чао.

Преди партньорката му да отвърне, Дънкън затвори и включи телефона си на вибрация.

Стана от сепарето, за да посрещне Елиз. Погледна към нещата в количката:

— Намери ли всичко, което ти е нужно?

— А ти на кого се обади?

— В службата.

— Защо?

— По навик.

— Чу ли се с детектив Бауън?

— Свързах се с гласовата й поща. Оставих съобщение, че си почивам и прекарвам приятно.

— Кога ще й кажеш, че съм жива?

— Когато проумея всичко. Какво си купи?

Погледът й все още бе прикован в телефона на колана му, но леко се усмихна и отговори на въпроса му:

— Няма да бъда облечена по последна мода, но поне ще изглеждам прилично. Как е питието?

— Искаш ли и ти?

— Не искам езикът и устните ми да станат червени.

— А моите червени ли са?

— Приличаш на Дракула — засмя се тя.

Платиха покупките. Дънкън едва се въздържа да не се зазяпа в бикините и сутиените, струпани в количката. По-късно потеглиха обратно към Лейдис Айлънд. По пътя се отбиха до крайпътно заведение да купят пресни скариди за вечеря.

След като се върнаха в къщата, излязоха на разходка. Докато крачеха по тесните улички на острова, Дънкън си помисли, че би трябвало да се държат за ръце, но не посегна към нея. И тя не го докосна.

Когато се прибраха, Елиз пожела да вземе душ. Той седна на стъпалата отпред на сянка, плувнал в пот, казвайки си, че се нуждае от усамотение, за да планира атаката си срещу Савич и Леърд. Но всъщност искаше да бъде далеч от шуртенето на водата и фантазиите си за тялото й, покрито с пяна.

Най-сетне тя дойде при него и донесе две чаши чай с лед. От тялото й се разнесе сладостно ухание на сапун. Косата й все още бе влажна. Под нетрайната кафява боя започваха да прозират руси кичури. Когато забеляза, че Дънкън се взира в нея, смутено вдигна ръка.

— Пак ще порасне.

— Може би е по-добре да я оставиш къса. Така изглежда по-шик — рече той, макар че искаше да каже „секси“.

Беше облечена с току-що купените зелени бермуди и бяла тениска, под която леко изпъкваше сутиенът й. Нищо претенциозно, още по-малко — провокативно. Но той изпита желание да разкъса всичко, което скрива тялото й.

Попита я дали е приключила в банята и когато тя потвърди, Дънкън се отправи натам. Съблече се и влезе под душа, където лавицата вече бе отрупана с крем за бръснене в пастелна кутийка, розова самобръсначка, шампоан и балсам за коса и овлажняващ душ гел. На батерията висеше лилава мрежеста гъба.

— Проклети глезотии! — промърмори и взе обикновен сапун.

Но ароматът на тези „глезотии“ го възбуди. Дори не докосна крана за топлата вода.

Когато излезе от банята, Елиз седеше на дивана и гледаше телевизия.

— Какво е това? — попита той.

— Канал за класически филми.

— Този е черно-бял.

— Няма значение.

— Коя е тази?

Невежеството му я накара да се намръщи.

— Натали Ууд, разбира се.

Дънкън седна в другия край на дивана.

— За какво става дума?

— Прекарала е една нощ със Стив Маккуин, която той почти не помни, но е забременяла. Открива го и го моли да й помогне да направи аборт… Филмът е създаден, когато абортите са се извършвали нелегално, на тайни места. Стив Маккуин трябва да намери парите, което не е лесно, но успява да го уреди. Въпреки че отиват на уговореното място — зловеща стара, студена и пуста сграда — не могат да го направят… Тя изпада в истерия и започва да пищи. Той е чакал в коридора и изведнъж се втурва вътре и изкрещява на лекаря: „Ако я докоснеш, ще те убия“. После я прегръща и я утешава, докато тя плаче. Това е любимата ми сцена. Както и следващата, в която пътуват на задната седалка на такси, той обгръща раменете й и тя заспива на рамото му.

Дънкън я гледаше втренчено. После възкликна:

— Удивително!

— Да, добър филм е…

— Не, имам предвид, че помниш всички тези подробности. Колко пъти си го гледала?

— Десет или повече.

За негова изненада, тя взе дистанционното и угаси телевизора.

— Не искаш ли да видиш края? — учуди се той.

— Това е приказка. Завършва щастливо.

— Не вярваш ли в щастливия край?

Елиз се обърна към него и попита:

— А ти?