Сандра Браун
Рикошет (25)

Двадесет и четвърта глава

Дънкън се измъкна безшумно от къщата, оставяйки Елиз да спи. Рискуваше тя да избяга, но не вярваше, че ще опита. А дори и да го направеше, не би стигнала далеч.

Когато се върна, Елиз седеше на дивана с подвити крака, загърната със завивката, която той помнеше от детството си, и гледаше малкия телевизор, принадлежал на баба му.

Натоварен с покупки, Дънкън блъсна вратата, а после я затвори с лакът. Елиз вдигна поглед към него и кимна към телевизора.

— Дават Кейто.

Той отнесе покупките в кухнята и седна до нея да изгледа пресконференцията. Запита се как съдия Леърд постига това състояние на съкрушен от скръб човек. Дали бе гладувал няколко дни, за да отслабне толкова, че вратът му да изглежда хилав над яката и лицето му да придобие изпит вид? Тъмните кръгове около очите му или бяха грим, или просто не си позволяваше да спи много след изчезването й.

Каквото и да бе сторил, за да се подготви за ролята си, беше се справил добре. Ако човек съдеше само по вида му, би казал, че е съсипан от загубата на съпругата си и мъката му е толкова обсебваща, че едва ли някога ще я превъзмогне.

Речта също бе трогателна. Несъмнено я бе отрепетирал. Когато завършеше една мисъл, преди да започне следващата, вдигаше глава и примигваше, заслепен от прожекторите. А по-рано винаги изглеждаше напълно спокоен под светлината им.

— Въпреки личната си трагедия… — Той млъкна за миг и въздъхна: — Въпреки личната си трагедия, признателен съм на приятели, колеги и непознати хора за подкрепата им. Искам да благодаря на полицейското управление „Савана-Чатнъм Метрополитън“, шерифството на Чатъм Каунти, федералната брегова охрана, многото мъже и…

С гневен жест Елиз изключи телевизора, захвърли дистанционното, а после скочи от дивана и закрачи из стаята.

— Ти пропусна най-интересната част — каза тя. — За трагичния край на краткия ми живот. Често неразбрана, аз съм се била превърнала в нова „свещ на вятъра“.

— Наистина ли каза това!

— Цитира песента. — Тя вдигна падналата на пода завивка и се загърна с нея. — Ще се преструва на опечален вдовец до последно!

— Гладна ли си? — прекъсна я Дънкън. — Всичко това може да почака, докато се нахраним. — Той посочи към телевизора.

Нямаше търпение да чуе цялата й история. В същото време изпитваше ужас, защото разказът й щеше да извика отново всички образи и събития, които бяха оставили в Савана вечерта.

— Можеш ли да готвиш? — попита Дънкън. Тя кимна утвърдително. — Добре, защото аз не мога. Ще направя кафе, но не очаквай да е нещо изключително.

Влезе в кухнята и започна да вади продукти от чантите!

— Веднага се връщам.

Елиз се отправи към спалнята, навярно за да се преоблече. Би предпочел да остане с неговите шорти и тениска. Доколкото бе успял да я види, изглеждаше добре с тях, всъщност — страхотно. А и мисълта, че дрехи, които някога са се докосвали до кожата му, сега се търкат в нейното тяло, бе приятна.

Слагаше кафе в хартиения филтър, когато Елиз се върна с безформените дънки и риза, с които бе облечена вечерта.

— Колко вода сложи? — попита тя.

— За осем чаши.

— Значи имаме достатъчно кафе. — Огледа купчините покупки и кимна одобрително. — Това ще свърши работа. Съдове за готвене? Тенджери и тигани?

След петнадесет минути седяха един срещу друг на масата на баба му и хапваха бъркани яйца, за които Дънкън заяви, че са най-вкусните, които е ял някога.

— Просто си гладен — засмя се Елиз. Сетне изведнъж осъзна, че той държи вилицата над чинията си и се взира в нея. — Какво има? Да не би да съм се изцапала?

— Не, просто… за пръв път те чувам да се смееш.

— Нямам много поводи за смях.

Дънкън кимна, продължи със закуската си и вметна:

— Наистина е вкусно. А моите гозби винаги приличат на незасъхнал цимент.

— Нищо ли не можеш да сготвиш?

— Абсолютно.

— А кой ти приготвя закуска? — попита уж нехайно Елиз, докато мажеше масло върху препечена филия, но подтекстът на въпроса й бе ясен.

— Обикновено си вземам нещо на път за работа.

— Помислих, че ти я приготвя може би някоя жена… — Тя изразително повдигна вежди.

— Не — отвърна простичко той. — Дори никоя не е останала да закусим заедно.

Дънкън усети, че дишането й се учести. Няколко минути по-късно, когато се нахраниха, той я изгледа внимателно:

— Струва ми се, че си отслабнала с няколко килограма.

— Заради дрехите е, купих ги твърде широки.

„За да не привлича внимание с изящното си тяло“, помисли си той.

Елиз повдигна чашата си и се загледа във веселите шарки с маргаритки по нея.

— Разкажи ми за баба си, която е живяла тук.

— Всъщност живееше в Савана. Тук прекарваха уикендите, преди дядо ми да почине, а после тя се премести за постоянно. Реши, че къщата в града е твърде голяма за сама жена. Не й бяха нужни цели три етажа, така че…

— Твоята къща в града ли?

— Да, прехвърли ми я чрез дарение. Тогава никой от нас не осъзна каква щедрост проявява.

— Старите къщи сега са твърде скъпи имоти.

— Ако трябваше да я купя, не бих могъл да си я позволя със заплатата си на ченге. Всеки ден благодаря на баба за щедростта й.

— Сигурно много те е обичала.

— Да — замислено отвърна той, — обичаше ме. Не мога да оправдая никой от недостатъците си с липса на обич в детството.

— Добри родители ли имаше?

— Най-добрите.

Долови учудването й, когато й разказа, че баща му е пастор, а той като малък е отраснал сред религиозни символи и не е пропускал неделна служба.

— Хайде, питай! — подкани я. — Попитай ме: защо от теб не излезе нещо по-добро? Защо религиозното възпитание не ми е повлияло.

— Повлияло ти е. — Гласът й бе тих, но думите прозвучаха откровено и стоплиха сърцето му. — Ти си почтен човек, Дънкън. Дори когато се държиш сурово, добротата ти прозира.

— Напоследък не успявам да постъпвам както трябва. Ала изборът си беше мой…

Тя отново се загледа в шарките на чашата:

— Винаги ли си искал да станеш полицай?

— Не, реших го през първата година в гимназията, след като една добра приятелка, с която бяхме отраснали заедно, беше брутално изнасилена и убита.

— Ужасно… — промълви Елиз.

— Да, но най-ужасното беше, че според повечето хора, макар и никой да не го заяви открито, насилникът беше вторият й баща. Но той притежаваше автосалон и две радиа, беше президент на клуб „Ротъри“. Беше практически недосегаем — дори за полицията, която проведе разследването надве-натри. Накрая приписаха вината на бавноразвиващ се хлапак. Изпратиха го в държавна психиатрия и го затвориха поради причини, които съм сигурен, че никога не би разбрал.

— Станал си полицай, за да се бориш срещу подобни несправедливости ли?

— Не — шеговито отвърна той, — просто ми харесва да раздавам юмруци и да си играя с пищови.

Очакваше да му се усмихне, но изражението й остана сериозно.

— Ако не беше такъв, какъвто си, Дънкън, не бих ти имала достатъчно доверие, за да те помоля за помощ.

Той помълча за миг, след което тихо отрони:

— Мислех, че се обърна към мен заради онова, което ти казах след приема за награждаването.

Тя внимателно остави чашата на масата и сведе поглед.

— И заради това. Използвах нещо, с което се надявах да те спечеля. Направих каквото трябваше — не за пръв път. — Вдигна глава и го погледна в очите.

Вече се приближаваха към съществената част на разговора, но на него все още му се искаше да я отлага. Изправи се и започна да разчиства масата. Елиз изми съдовете, той ги подсуши. Стояха един до друг, но мълчаха.

Когато приключиха, тя попита:

— Ще излезем ли навън? Искам да погледам водата.

В ранните сутрешни часове дъждът бе спрял. Под изгрялото слънце всичко изглеждаше чисто и обсипано с блясък. Въздухът бе свеж, а багрите наоколо — ослепително ярки. Небето бе възвърнало лазурносиния си цвят.

Заведе я на рибарския кей, където с баща му и дядо му често бяха ловили риба. Когато й каза това, тя се усмихна:

— Бил си късметлия!

— Но не и в риболова — пошегува се той. — Мъжете от рода ни не стават за рибари. Просто ни харесваше да бъдем заедно.

— Ето затова си бил късметлия.

Седнаха на ръба на дървения кей, провесиха крака и се загледаха в лодките, които потегляха и пристигаха в пристанището на Буфорт. Дънкън изчака няколко мига и попита:

— А ти не си ли имала такъв късмет?

— По отношение на семейството ли? Не. Класически случай на нещастно детство. Баща ми е напуснал майка ми, преди да се родя, никога не съм го виждала. А тя се омъжи повторно, роди момченце — и отново беше изоставена. По-точно — избяга от съпруга си. Въпреки че не беше освидетелствана, според мен страдаше от раздвоение на личността. С мен и брат ми се държеше… ужасно! Имаше непредсказуеми изблици на ярост. Няма да те отегчавам с грозните подробности. — Млъкна за кратко и се замисли. — Брат ми и аз оцеляхме, като се държахме един за друг. Страхът ни от нея изкова здрава връзка помежду ни. Обичах го. И той ме обичаше. Нямахме нищо друго на света. Когато завърших гимназия, поработих на няколко места с единствената цел и брат ми да завърши и да се настаним в собствен дом. Но той се събра с лоша компания в училище. Започна да продава наркотици. Няколко пъти попадна в изправителен дом за дребни провинения. — Елиз се обърна към Дънкън. — Позната история, нали!

— До болка. Обикновено краят не е щастлив.

— И в този случай — също. Един ден брат ми избяга от къщи. Оставил бележка на таблото на колата ми, докато бях на работа.

— Каква работа? — полюбопитства той.

— Във видеотека. Собственикът практически беше ми я поверил като на управител. Аз се занимавах със заявките, описите, класификацията, счетоводството, дори чистенето на тоалетните. Всеки ден с нетърпение отивах на работа.

— За да чистиш тоалетни?

Тя се усмихна:

— Не, защото ми плащаха главно за да гледам филми. А аз ги обожавам. Затова работата беше благодат за мен. — Усмивката й изчезна, когато лошите спомени изместиха приятните. — В бележката, която бе оставил, брат ми пишеше, че има свои планове за живота си, различни от моите. Разби сърцето ми. Но това бе положението. Беше изчезнал и не знаех къде да го търся.

Елиз вдигна глава към небето и се засмя:

— Все още се чувствам странно. Забравям, че дългата ми коса я няма.

— Започваш да ми харесваш така — тихо каза Дънкън.

— Лъжеш!

— Не, честна дума.

Размениха усмивки, но той я подкани да продължи разказа си. Разкри му, че полубрат й е бил в неизвестност от около година, когато майка й получила диагноза рак на матката. Елиз поела грижите за здравето й.

— Въпреки че работех и се грижех за нея, аз се записах в колеж със специалност история на изкуството и киното. Беше трудно, но се справях доста добре. — С поглед, зареян над водата, въздъхна. — Тогава най-сетне узнах нещо за брат си. Новините не бяха добри. Беше арестуван за търговия с твърди наркотици.

Дънкън настръхна:

— Савич ли?

— Савич. Беше взел доверчивия ми брат под крилото си. Схващал бързо и показвал талант за занаята. Плащал му добре. Достатъчно добре, за да си купи къща — онази, в която… в която се срещнахме.

— Знаят ли за съществуването й Савич или съпругът ти?

— Не вярвам…

Дънкън също се съмняваше. Ако Наполи бе имал представа къде ще отиде тя в онази нощ, не би се наложило да я причаква в колата й. Беше я проследил само до мястото, където я бе оставила.

— Брат ти е бил съден за търговия с наркотици — подкани я той да продължи.

— Е, не точно. Такова било обвинението, но нямало съдебен процес. Савич го посъветвал да се признае за виновен. Служебният адвокат не бил съгласен, но Савич надделял. Убедил го, че ако покаже разкаяние, ще получи лека присъда, вероятно дори условна. И брат ми се признал за виновен.

— И как се случи?

Елиз дълбоко си пое дъх.

— Осъдили го на петнадесет години в Джаксън.

Щатският затвор в Джаксън бе строго охраняван и приютяваше осъдени на смърт. Там изпращаха само най-закоравелите престъпници.

— По дяволите! — възмути се Дънкън. — Сигурно предишните му провинения са били тежки.

— Това е било първото му престъпление, Дънкън.

— Тогава защо е получил толкова строга присъда?

Тя срещна погледа му.

— Защото от време на време Савич е принуден да жертва по един от пласьорите си. Иначе снизходителността на съдия Кейто Леърд би събудила подозрение.

— На Кейто Леърд ли? — Дънкън присви очи. — Почакай, нима твърдиш…

— Савич и Кейто са партньори. Сътрудничат си от години.

Това разкритие го връхлетя като гръм.

— Леърд е благосклонен към хората на Савич ли?

— Да, и получава добро възнаграждение.

— Мамка му!

— Савич има десетки пласьори. Всички не могат стопроцентово да избегнат арест. Затова когато някой от тях бъде заловен и изправен пред Кейто, обикновено той намира начин да издейства снемане на обвиненията. Или решава в полза на защитата по време на процеса. Ако с машинации не успее да постигне оправдаване, дава на пласьора лека присъда, понякога условна. Скоро момчето отново е на улицата и носи приходи на Савич. Савич се отплаща на Кейто и смята това за текущ разход. Всички са щастливи.

— Мамка му! — повтори той толкова силно, че накара две възрастни дами, разхождащи кучетата си по кея, да го погледнат. — Било е пред очите ни през цялото време, а сме го пропуснали!

— Не бъди твърде суров със себе си и полицаите от отдел „Наркотици“ — каза Елиз. — Кейто никога не споменава за Савич, никога не се срещат лично. Разговаряли сме за него само веднъж, когато ми обясни, че му имаш зъб, заради прекратяването на процеса.

— Което сега изглежда напълно обяснимо. Още при завеждането на делото са знаели какъв ще бъде изходът.

— Може би — съгласи се тя. — Всичко с било добре изпипано, никакви грешки. Никой не е заподозрял уговорка, защото Кейто е достатъчно хитър да си намира изкупителна жертва от време на време — като моя полубрат. Който разбрал, че е пожертван и решил да изобличи игрите им. Но преди да успее, бил убит. На втория си ден в затвора. Умрял под душа…

— С калъп сапун в устата. Чет Роулинс е бил твой брат.

Елиз го погледна изненадано:

— Познаваше ли го?

— О, да — каза той със сподавен гняв. — Не съм разговарял с него, но знам кой беше.

— Имахме различни бащи, различни фамилни имена — обясни тя. — Но във всяко друго отношение беше мой брат. Савич и Кейто го убиха.

Дънкън каза тихо:

— И все пак поддържаш приятелски отношения със Савич и си омъжена за Кейто.

— Не защото съм искала това! — извика тя. — Те не знаят за връзката между мен и Чет.

Той се вгледа в очите й, за да прецени изражението им, но долови искреност.

— Добре, разкажи ми останалото.

Беше й нужен миг, за да събере мислите си.

— Преди да бъде откаран в затвора, Чет написал писмо и го дал на адвоката си, за да го изпрати на майка ми.

— На майка ти? А не на теб?

— Направил го е, за да ме предпази. Знаел е, че аз ще бъда тази, която ще го прочете. Но ако някой провереше с кого се е свързал, щеше да стигне до неизлечимо болна възрастна жена, която не представлява никаква заплаха.

— Било е уличаващо писмо.

— Да. Обясняваше как Кейто и Савич са поддържали партньорството си и как са го накиснали, както и другите преди него. Молеше ме за помощ да ги изобличи, но изтъкваше колко е важно това да стане в пълна тайна. Поговорил с няколко души, загатнал…

— С кого?

— С полицаите от местния отдел „Наркотици“, които го арестували. Но все още не бил сключил споразумение. Не му гарантирали никаква защита. Страхувал се, защото знаел за други, които са се опитали да сътрудничат и са били убити.

— Отлично знам това.

Елиз замислено проследи с поглед минаваща лодка.

— Бях готова да зарежа всичко и да му се притека на помощ, да отида в полицията, но преди да замина за Джаксън, мама получи известие за смъртта му. Вече беше изпаднала в кома. Съмнявам се, че разбра какво се е случило. Чет беше погребан без ритуал, на държавни разноски. Не можех да се примиря, но знаех, че ако се появя и поискам тялото му, ще загубя шанса си за отмъщение. А бях твърдо решена да отмъстя на двамата мъже, отговорни за смъртта му.

— Защо не предаде писмото на Чет на служебния адвокат, на ФБР, на полицаите, с които е разговарял?

— Щом не са реагирали веднага, явно не са повярвали на затворник, признал се за виновен, който след произнасянето на присъдата твърди, че е бил натопен. Как биха повярвали на едно писмо до сестра му? Ти би ли повярвал? А и на кого можех да имам доверие? Кейто и Савич са били на километри от душовете на затвора в онзи ден. Имат съучастници в системата, но не знам кои са. Ако вдигна шум, но не успея да ги изправя пред правосъдието, нима биха ме оставили жива?

Дънкън знаеше, че е права за всичко и й го каза.

Когато тя извърна глава към него, видя сълзи в очите й.

— Не че се боях от смъртта. Просто не исках да умра тогава. Чет ме обичаше и разчиташе на мен да се грижа за него. Заклех се, че дори и да е последното, което ще направя, ще накарам Кейто и Савич да платят за смъртта му. — Изтри сълзите от очите си и млъкна.

Дълго стояха на кея, без да проронят и дума.

— Имаш нужда от други дрехи, да се поразходим по магазините в града — каза накрая Дънкън.

* * *

Той знаеше, че ако се довери на усета си, рано или късно ще намери „Уолмарт“. Бавно тръгна по живописните сенчести улици на Буфорт.

— Красив град — каза тя. — Често заснемат филми тук.

И дълго говори на тази тема, без да си поеме дъх. Когато най-сетне замълча, Дънкън отбеляза:

— Имаш забележителни познания. Откъде научи всичко това?

Комплиментът му я накара леко да поруменее, но тя скромно сви рамене.

— Популярни факти от историята на киното. — Върна се към разказа си, като започна от смъртта на майка си. — Умът й се предаде преди тялото. Всъщност веднага щом уредих подробностите, напуснах работа, освободих апартамента си и се преместих в Савана.

Този път Дънкън не я подкани да продължи. Искаше да чуе историята й до края, без прекъсване.

— Реших, че там ще имам по-голям шанс да проникна в подземния свят на Савич, отколкото в кръга на Кейто. Чет бе споменал в писмото си, че Савич често посещава клуб, наречен „Уайт Тай енд Тейлз“. Започнах работа там. Никога не съм танцувала на пилон и не съм си тръгвала с клиент. Сервирах питиета. Това беше всичко.

— Не съм те питал.

— Но мислено си задаваше въпроси. Както всички. — След миг размисъл тя продължи: — Част от клиентите, въпреки че ще ти се стори изненадващо, бяха мили и учтиви. Почти… Като че ли се смущаваха и се извиняваха. Разбира се, имаше и гръмогласни пияници, противни и вулгарни. Мразех ги. Но издържах, докато най-сетне привлякох вниманието на Савич. — Погледна Дънкън и продължи: — Но не както си мислиш.

— Сигурно те е харесал заради ума ти? — саркастично отбеляза той.

Елиз тихо се засмя:

— Всъщност — да. Клубът работи почти изцяло с пари в брой. Управителят прибираше по няколко стотачки в джоба си всяка вечер и това оставаше незабелязано. Дадох му избор — или да повери счетоводството на мен, или ще го издам на Савич, който не прощава никому. Управителят на клуба беше глуповат, но не толкова, че да не проумее какво би му се случило, ако Савич научи за кражбите. Първата възможност беше много по-примамлива. Затова се обърна към Савич с молба да му назначи помощник и му обясни, че страшно разбирам от финанси. Щом получих длъжността, намерих начини за свиване на разходите и увеличаване на приходите.

Дънкън забеляза, че тя замислено се взира в група деца, които се забавляваха на една игрална площадка.

— Накрая спечелих уважението и доверието на Савич. Доколкото може да има доверие на някого. Аз определено не му вярвах и го презирах заради онова, което бе сторил с Чет. Не понасях да бъда близо до него, но той поне не се прикриваше. Човек знае какво да очаква от него. За разлика от Кейто, който всеки ден влиза в онази зала, за да съди други хора. Носи тога, удря с чукчето, изглежда стабилен, мъдър и почтен, сякаш заслужава правото да защитава законите. Повдига ми се от лицемерието му. Според мен той има далеч по-голяма вина за всичко.

Малко по-късно се качиха в колата и потеглиха за „Уолмарт“. Дънкън спря на паркинга, но и двамата не бързаха да слязат от автомобила.

— Лесно ще хванеш Савич — каза тя.

— Нещо ме кара да се съмнявам.

— Този път имаш пряк свидетел — възрази Елиз. — Видях с очите си как извърши хладнокръвно убийство.

— Разкажи ми отново за случилото се на моста — каза Дънкън. — Започни от момента, в който успя да отнемеш пистолета му.

— Ах, да… Дръпнах го от ръката му и го хвърлих в реката.

Дънкън я погледна подозрително и тя улови погледа му.

— Просто се питам… — започна той.

— Какво!

— Защо просто не го застреля?